54


В шест часа отново започна да вали, сякаш снегът бе очаквал слънцето да залезе, преди да се заеме за работа… В полунощ нямаше никакви признаци, че виелицата ще отслабне скоро.

Загледан през прозореца на спалнята си, Кор проследяваше едрите снежинки благодарение на уличните лампи, които светеха пред къщата.

– Идваш ли?

Гласът на Троу го накара да погледне през рамо. Боецът стоеше на прага, облечен в официален костюм.

Избраницата му щеше да го чака, помисли си Кор. В това отвратително време.

При положение че дойдеше.

Но той не можеше да пропусне коронясването.

– Да – отвърна рязко и стана от стола, който беше придърпал до прозореца.

След това събра всичките си кобури и ножници, препаса ги под раменете и около кръста си и втъкна в тях пистолетите и ножовете си. Ала когато посегна към косата, Троу поклати глава.

– Не е ли по-добре да я оставиш?

– Тя идва с мен.

След като я сложи на гърба си, той скри снаряжението си под дългото кожено яке.

– Да вървим.

Докато крачеше до своя боец, Кор отказваше да срещне пог­леда му. Знаеше какво ще открие там, ако го направи, а нямаше никакво желание да го подлагат на анализ.

Присъедини се към копелетата на долния етаж и мълчаливо излезе заедно с тях в мразовитата нощ, материализирайки се от задния двор…

…в земите на Ичан, син на Енох.

През снежната вихрушка виждаше, че мнозина вече бяха пристигнали – зад осветените прозорци на къщата се разхождаха членове на Съвета в официално облекло.

И с основание празнуваха – това наистина беше триумф… или поне би трябвало да бъде. Ала единственото, за което Кор бе в състояние да мисли, бе жената, която стоеше насред една поляна, плътно увита в топли дрехи (или поне така се надяваше) и го чакаше. Вдигна поглед към небето и примига, когато в очите му влезе сняг.

Колко ли дълго щеше да остане да го чака…

– Оттук. – Троу посочи главния вход, който притежаваше цялата дискретност на крайпътен билборд. – Сякаш някой би могъл да го пропусне.

Толкова много светлини, до една съсредоточени върху стъклописите около червената врата, украсена със символ, наподобяващ слънце.

– Колко крещящо – промърмори Троу, докато вървяха през снега. – За съжаление, отвътре е още по-зле.

За разлика от него, Кор нямаше никакво мнение по въпроса за декора. Не го впечатлиха и многобройните униформени прислужници, които въвеждаха гостите в къщата, разхождаха се наоколо със сребърни подноси с храна и вземаха поръчки за питиета.

Не, в този миг Кор се намираше далеч от там, под кленовото дърво на една поляна и очакваше появата на една жена, за да може да ѝ даде палтото си, което да я брани от снежната вихрушка.

Не беше тук…

– Може ли да взема палтото ви? – попита един доген до лакътя му.

Кор го погледна и икономът побърза да отстъпи.

– Не.

– Както желаете, господарю. – Поклонът, с който бяха прид­ружени тези думи, бе толкова дълбок, че догенът почти докосна лъскавия под. – Но разбира се…

В този миг се появи Ичан в целия си блясък. Беше облечен със сатенено сако с цвят на кръв, а върху меките мокасини със златна нишка бяха избродирани инициалите му. Страшно изтупан тип, поне в собствените му очи.

– Добре дошли, добре дошли. Пийнете нещо… Клаус, обслужи тези господа.

Кор остави копелетата да отговорят вместо него, а самият той реши да отиде в друга стая.

Аристократите неизменно утихваха, когато той минеше пок­рай тях, очите им – разширени от страх и респект… което и беше причината да се появи въоръжен. Искаше видът му да е недвусмислено напомняне у кого всъщност е властта.

Докато се разхождаше наоколо, мимоходом забеляза, че Троу бе прав за обзавеждането. Съвременно „изкуство“ задушаваше всичко наоколо, изпълваше ъглите и стените, тъпчеше се около столове, маси и дивани, които бяха толкова разкривени, че не можеше да не се зачудиш къде всъщност би могъл да седне някой гостенин. А цветовата гама беше същински хаос, в който единственият свързващ елемент бе това, че ярките несъгласувани багри направо заслепяваха очите…

Колко ли дълго щеше да го чака? Дали щеше да е облякла палто?

Разбира се, че щеше.

Ами ако някой я попиташе защо излиза? Ами ако я хванеха, докато се прибира в къщата…

– Кор? – тихичко го повика Троу.

– Да?

– Време е. – Троу кимна към библиотеката, в която имаше само рафтове с книги – останалите мебели, слава богу, бяха изнесени.

Или поне по-голямата част от тях. В средата на помещението се издигаше подобен на трон стол, както и маса, върху която лежеше голямо парче пергамент, восък за печатите и много, много ленти.

А, да – сцената на триумфа на Ичан.

Не че щеше да трае много дълго.

Кор се приближи и застана на прага, срещайки погледите на всеки член на глимерата, докато минаваха покрай него. Когато всички се събраха, той се обърна към множеството, а копелетата застанаха около него, така че никой не можеше да излезе от библиотеката…

В този миг входната врата зад тях се отвори отново и струя студен сух въздух нахлу в имението като неканен гостенин. Кор погледна през рамо и се намръщи.

„Неканен гостенин“ беше точното описание – Ривендж, номиналният лийдайър на Съвета, прекрачи прага, сякаш мястото му принадлежеше, като се подпираше на червения си бастун, а дългото му самурено палто се развяваше зад него.

Усмихваше се, пресметливостта в лилавите му очи беше красноречиво предупреждение.

– Закъснях ли? – извика той и се приближи до Кор, приковал поглед в неговия. – За нищо на света не бих пропуснал всичко това.

Кой, по дяволите, го беше поканил, почуди се Кор. Ривендж беше твърдо на страната на бившия крал, опасен шпионин в редиците им.

В библиотеката Ичан се обърна по средата на жеста си, размахал старовремско абаносово цигаре… и замръзна, когато видя кой е пристигнал.

Ривендж вдигна бастуна си вместо поздрав.

– Изненада – каза той и се насочи право към събралото се множество. – Не ме ли очаквахте? Та аз бях в списъка с поканените.

Троу понечи да пристъпи напред, но Кор го улови и го принуди да спре.

– Не. Може да не е сам.

В миг ръцете на войниците му изчезнаха под дрехите им. Също като неговите.

Ала братята така и не се появяваха.

Значи, това бе съобщение, помисли си Кор.

Ичан погледна към него, сякаш очакваше той да се оправи с натрапника, но когато никой от групичката бойци не помръдна, аристократът се прокашля и се приближи към Ривендж.

– Нека поговорим – каза той. – Насаме.

Ривендж се усмихна, сякаш вече беше впил зъби в гърлото на този идиот.

– Не, не насаме. Не и за това.

– Не си добре дошъл тук.

– Искаш да се опиташ да ме изхвърлиш ли? – Ривендж се изстъпи. – Защо не пробваш и да видим какво ще стане? Или пък накарай някой от тези главорези да го направи вместо теб.

Ичан отвори уста като риба, цялата му самонадеяност се изпари.

– Така си и мислех.

Ривендж бръкна под палтото си и Ичан изписка уплашено; аристократите в стаята се щураха като добитък, който чака да бъде заколен.

Кор отново погледна през рамото си. Вратата беше отворена – прислугата вероятно беше прекалено объркана, за да я зат­вори… или пък се беше изпарила.

Ривендж нарочно я беше оставил да зее широко. Отсега планираше слизането си от сцената.

– Нося ви поздрави от Рот, син на Рот – заяви той, все така ухилен самодоволно. – Както и документ, който би искал да сподели с всички вас.

Той извади един картонен цилиндър изпод мишницата си и когато свали капачето му, аристократите ахнаха… сякаш очакваха нещо да избухне.

И нищо чудно вътре наистина да се криеше своеобразна бомба.

Ривендж разви един свитък, от който висяха червени и черни ленти, но вместо да го прочете, го подаде на Ичан.

– Мисля, че тази чест се полага на теб.

– Какво е… – Думите заглъхнаха върху устните на аристок­рата, когато очите му се плъзнаха по листа пред него. След един миг извика: – Тим. Тим!

– Да, вярвам, ще откриеш, че е напълно изряден и законен. Рот не е обвързан с нея. Разведоха се преди около три седмици… и макар да не съм адвокат, съм доста сигурен, че не можеш да обосновеш един вот на недоверие с несъществуващ проблем.

Високият слаб адвокат се приближи, препъвайки се, и се наведе над документа, сякаш отблизо по-добре щеше да разбере онова, което бе написано там.

Изражението, появило се върху лицето му, беше целият превод, от който мнозинството се нуждаеше – неверие отстъпи място на ужас, сякаш пред него действително беше избухнала бомба.

– Това е фалшификат! – заяви Ичан.

– Има всички необходими свидетели и аз съм един от тях. А може би искаш Рот и Братството да дойдат и лично да пот­върдят валидността му? Не? О, и не се тревожи. Не очакваме какъвто и да било отговор от ваша страна. Такъв няма.

– Да си тръгваме – прошепна Кор.

Ако беше на мястото на Рот, следващият му ход щеше да бъде да нападне къщата… а вътре нямаше достатъчно прикритие, ужасното изкуство и големите отворени пространства не предлагаха никаква защита.

Докато гласовете на аристократите се смесваха и усилваха, Кор и войниците се дематериализираха на поляната отпред. Приготвяйки се за битка, те извадиха пистолетите си.

Само че отвън нямаше никого.

Никакви братя. Никакво нападение… Нищо.

Тишината беше оглушителна.


Загрузка...