Кралят

59

Достатъчно глупости, реши Трез.

Когато се дематериализира обратно в имението на Рив, беше готов веднъж завинаги да изясни всичко, да говори с Избраницата си и да ѝ каже точно как стоят нещата. Двамата със Селена твърде дълго обикаляха един около друг и сега, когато примката, която стягаше врата му, изведнъж се беше разхлабила (колкото и дълго да траеше това), трябваше да направи нещата между него и Избраницата свой приоритет.

Както и апетитите на С’Екс, разбира се.

По дяволите. Палачът очевидно беше използвал момичетата толкова безмилостно, че не бяха в състояние да работят тази нощ. Трез беше получил съобщения и от трите и добрата новина бе, че поне те очевидно не съжаляваха за нищо – и трите го бяха попитали дали отново може да видят палача.

Ако нещата продължаваха в този дух, нищо чудно те да започнат да му плащат, за да бъдат с копелето.

По дяволите, дори не бяха повдигнали въпроса за заплащането, което им беше обещал.

Когато прие физическите си очертания на обичайното място на страничната морава, Трез с облекчение видя, че осветлението в спалнята ѝ е запалено. Слава богу. Влезе през кухнята, без да я повика и без да вдига никакъв шум. Вместо това мина като призрак през празната къща и пое по стълбището така, че нито едно стъпало да не изскърца.

На горната площадка свърна вляво и когато стигна до открехнатата врата, усети, че гърдите му се стягат.

– Селена…?

Въздухът бе наситен с уханието ѝ; знаеше, че е вътре.

– Селена? – Побутна вратата още малко… и именно тогава чу шум от течаща вода.

Наведе глава, за да не се удари в касата, и докато отново свиваше наляво, усети влагата във въздуха и топлината…

Човече…

Откри я във ваната. Отметната назад, главата ѝ почиваше върху една хавлия; тялото ѝ лежеше в дълбоката бистра вода; ръцете ѝ бяха върху ръба на старовремската порцеланова вана.

– Можех да стана – каза тя, без да си дава труда да отвори очи. – Но исках да ме видиш гола.

Трез се прокашля… нормална реакция, когато те ударят в слънчевия сплит.

– Ъъъ… може ли да поговорим?

– Мислех, че вече го направихме. – Клепачите ѝ се повдигнаха и тя погледна към него. – Или има още?

При тези думи раздвижи крака и водата се разлюля над невероятното ѝ тяло – извивките ѝ изглеждаха увеличени, сякаш се движеха… зърната ѝ бяха докоснати от влагата и оставени мокри на въздуха.

– Има още – изграчи Трез, прокарвайки език по устните си.

– Ами тогава придърпай си един стол. Освен ако не искаш да се присъединиш към мен.

По дяволите.

– Има ли някаква възможност да излезеш от ваната? И да се облечеш?

– Ако искаш да го направиш, заповядай, подчини се на порива.

Да, защото да докосне мокрото ѝ тяло, щеше да помогне невероятно.

Той изруга под носа си и придърпа един стол… защото се боеше, че ако остане прав, ще се подхлъзне и ще падне върху нея. Във нея.

Така че седна, зарови лице в ръцете си и го разтърка… и си остана така.

Водата издаде тих звук, сякаш тя се бе надигнала леко.

– Трез? Добре ли си?

– Не.

Толкова пъти в живота си бе политал в зейнала под краката му пропаст или пък миналото се бе връщало, за да му вгорчи дните. Ала никога по този начин.

– Трез? – А когато той не ѝ отговори: – Плашиш ме.

– Аз… – Мамка му, откъде да започне. – Селена, толкова съжалявам.

– Защо? – Гласът ѝ тегнеше от напрежение. – За какво се извиняваш?

От срама гърлото му се бе свило така, че едва успяваше да диша.

– Трябва да бъда откровен с теб. Напълно откровен.

– Нима досега не беше?

Той можа единствено да поклати глава.

– Виж, знаеш, че съм имал… многобройни отношения с човешката раса.

– Предишния път не се изрази точно така – отбеляза тя.

Ново поклащане на главата.

– Работата ми… имам клуб. Знаеш ли какво е това?

– Ръгби? Или бейзбол?

– Нощен клуб. Място, където хората пият и… слушат музика. – Исусе Христе. – И правят други неща.

– Да…?

Трез свали ръце от лицето си. Тя беше седнала във ваната и розовите ѝ зърна бяха на самата повърхност на водата, топлата вода ги докосваше… не че тя забелязваше.

– Имаш ли нещо против да излезеш от ваната и да си сложиш халат? – попита той.

– Няма от какво да се срамувам.

Е, по този въпрос нямаше две мнения.

– Така е. Просто ми е трудно да се съсредоточа.

– Може би искам да ти е трудно.

По дяволите, девиците не би трябвало да са толкова съблазнителни. Но разбира се, тя вече не беше такава… той се беше погрижил за това.

Мамка му.

– Е, постигна го.

– Беше започнал да ми казваш за работата си.

Трез прикова очи в пода. Най-обикновени бели плочки, стари, но добре изтъркани, така че изглеждаха свежи дори с пукнатините и липсващите парченца тук-там.

– Трез? – С крайчеца на окото си я видя как изпъва крак и пуска топлата вода. – Какво се опитваше да кажеш?

Просто го направи.

Страхотно, животът беше сведен до реклама на „Найки“.

– Занимавам се с трафик на жени. Знаеш ли какво означава това?

Селена се намръщи.

– Изкарваш ги на улицата?

– Продавам ги. Телата им. Обикновено на мъже.

Гробовно мълчание.

Трез вдигна очи и срещна нейните.

– Плащат ми за това. Аз ги продавам. Разбираш ли?

След един дълъг миг красивите ѝ ръце пуснаха ръба на ваната и се скръстиха върху гърдите ѝ.

Именно, помисли си той.

– И това не е най-лошото.

Още една дълга пауза. А после:

– Мисля, че бих искала да се облека.

Трез стана и се отправи към вратата.

– Да, и аз така предположих.

* * *

Насред затрупаното със сняг поле Лейла се обърна рязко и потисна желанието да изпищи при вида на мъжа, който излезе иззад голямото дърво. Беше войникът, онзи, който бе ранен и бе доведен в тренировъчния център на Братството. Онзи, който не я бе поправил, когато тя предположи, че е свързан с братята.

Онзи, който преди много нощи я беше довел тук, за да помогне на Кор.

– Съжалявам. – Той се поклони ниско, приковал очи в нейните. – Това едва ли би могло да се нарече подобаващ поздрав.

Лейла тъкмо се канеше да направи реверанс, когато си спомни, че той не заслужава подобно уважение. Също като Кор, той беше от противниковия лагер.

– Изглеждаш така, сякаш замръзваш – промълви войникът.

Акцентът му изобщо не бе като този на Кор; всяка дума бе съвършено произнесена, гласът му бе напевен, а не груб. Ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Той вече я бе използвал веднъж.

Нямаше никакво съмнение, че би го сторил отново.

– Е, какъв разговор води с него? – попита я, присвивайки очи.

Лейла се уви още по-плътно в дрехите си.

– Смятам, че ако искаш да знаеш, би могъл и сам да го попиташ. А сега, ако ме извиниш, трябва да си вървя…

Пръстите, които се впиха над лакътя ѝ, сякаш бяха от желязо; красивото му лице беше потъмняло заплашително.

– Не, не мисля така. Искам да ми кажеш какво обсъжда с него.

Лейла вирна брадичка и го погледна право в очите.

– Искаше да знае дали е истинска.

Челото на войника се изглади и той охлаби хватката си.

– Моля?

– Прокламацията за развода. Искаше да знае дали Рот наистина се е отказал от кралицата си… и аз го уверих, че действително е така.

Войникът я пусна.

– Ако приемем, че може да ти се има доверие.

– Това с нищо не променя истината. Която, сигурна съм, можеш да откриеш и другаде.

Всъщност едва ли – като се имаше предвид, че обитателите на имението нямаха никакъв контакт с останалите от расата. Ала може би войникът не го знаеше.

– Значи, е било уредено обвързване, за което краля изобщо не го е било грижа.

– Напротив, всеки можеше да види любовта им. Той бе истински и дълбоко обвързан. – Лейла се насили да свие нехайно рамене. – Отново – вярвам, че ще го чуеш и от други.

Троу поклати глава.

– Тогава не може да се е отказал от нея.

– Може би ще е добре да претеглиш това срещу амбициите си за престола. – Лейла отстъпи дискретно назад. – Мъж, който е в състояние да се откаже от своята шелан, е готов на всичко, за да запази онова, което други се опитват да му отнемат. Врагът, когото предизвиквате с действията си, не може да бъде победен… и ще ви открие. Бъди сигурен.

– Ама че сме надъхани.

– За пореден път – това е нещо, което и сам можеш да откриеш. Или пък не. И в двата случая то не ме засяга.

Когато той я остави да направи още една крачка назад, Лейла си помисли, че вероятно ще успее да се махне.

– Не е само това. Нали?

– Не – отвърна тя.

– Тогава защо той просто не се дематериализира?

Лейла се намръщи. Не беше помислила за това.

– Трябва да попиташ него.

– Това не е неговият стил. – Очите на войника се плъзнаха по тялото ѝ. – А и мисля, че мога да се досетя. Внимавай, Избранице. Той не е такъв, за какъвто го смяташ. Способен е на измяна, каквато жена като теб не е в състояние дори да си представи.

– Ако ме извиниш, трябва да си вървя. – Тя направи реверанс и си заповяда да се съсредоточи, да се съсредоточи, да се съсредоточи…

– Бъди внимателна.

Тези думи отекваха в главата ѝ, докато се дематериализираше от поляната… и отново приемаше физическите си очертания пред главния вход на имението.

Докато се взираше във вратата пред себе си, усети, че я побиват тръпки. Боецът ѝ се струваше по-страшен от Кор – знаеше, че Кор никога няма да я нарани. Нямаше представа откъде е така сигурна, но то бе като ударите на сърцето ѝ – нещо, което усещаше в средата на гърдите си.

Другият мъж? Съвсем не беше така. Изобщо.

Лейла затвори очи. Как само ненавиждаше тази неопределеност между нея и Кор. Как щеше да издържи часовете, които оставаха до утре в полунощ? И защо я караше да чака?

Та тя вече знаеше какъв ще бъде отговорът му.

32 „Просто го направи!“ е рекламното мото на спортната марка „Найки“. – Бел. прев.