Кралят

49

Един от проблемите с браковете, обвързванията, все тая… бе, че когато онзи, когото обичаш, наложи вето, нищо не можеш да направиш.

Докато излизаше от стаята с тежестите заедно със своя хелрен, Бет се чувстваше като балон, на който някой току-що бе изкарал целия въздух. Останала без доводи и без планове, тя ненавиждаше положението, в което се бяха озовали, ала всички пътища, извеждащи от него, бяха препречени от голямо, категорично „не“, което нямаше как да бъде заобиколено.

Вместо да го последва под душа, тя отиде в офиса и седна на бюрото, загледана в балончетата на скрийнсейвъра, които плуваха около отворената имейл програма върху екрана на лаптопа…

Горещата вълна дойде отникъде – изригна в таза ѝ и плъзна като горски пожар до крайчетата на пръстите ѝ, до стъпалата, до върха на главата ѝ.

– Исусе – промърмори тя. – Бих могла да изпържа яйце върху гърдите си.

Отвори яката на нощницата си и това помогна малко, а после вътрешната гореща струя отмина така бързо, както бе дошла, оставяйки след себе си единствено бързо охладняващата пот върху кожата ѝ.

Бет махна скрийнсейвъра от екрана и видя как електронната поща се опреснява. Адресът, на който беше настроен този компютър, беше общата кутия за краля и тя се приготви да открие дълъг списък от непрочетени писма.

Имаше само едно.

Осезаем израз на смяната във властта, предположи тя…

Изведнъж се намръщи и се приведе напред. Темата беше „Натежало сърце“. А подателят беше някой, чието име тя разпозна единствено защото беше в списъка с подписи върху онзи шибан пергамент.

Бет отвори писмото и го прочете веднъж. Втори път. Трети.

До: Рот, син на Рот

От: Абалон, син на Абалон

Дата: 04430 12.59.56

Тема: Натежало сърце

Господарю, с натежало сърце очаквам бъдещето. Присъствах на заседанието на Съвета и подкрепих вота на недоверие, с неговите остарели, тесногръди основания. Отвращавам се от себе си и от расата, заради наскорошните действия на глимерата, ала още повече от липсата ми на смелост.

Много, много отдавна баща ми Абалон служил на Вашия баща. Историята и до днес се разказва в семейството ми, макар подробностите вече да не са широко известни: когато група заговорници се обърнали против родителите Ви, баща ми застанал на страната на краля и кралицата и по този начин завинаги покрил рода ми с достойнство. Като отплата Вашият баща дарил семейството ми с финансова свобода и положение в обществото.

Тази нощ аз се оказах недостоен за това наследство. И откривам, че не съм в състояние да преглътна страхливостта си.

Не съм съгласен с действията, предприети срещу Вас… и вярвам, че и други мислят по този начин. Работя с група обикновени граждани, за да дам гласност на техните тревоги и да се обърна към глимерата за подобаваща компенсация. При общуването ми с тези граждани се убеждавам, че сред расата има мнозина, които си спомнят какво е направил баща Ви за тях и за семействата им. Въпреки че никога не са Ви срещали, това доброжелателство се простира и върху Вас и Вашето семейство. Знам, че ще споделят тъгата и загрижеността ми за това, което ни предстои.

Като признание за провала ми, аз подадох оставката си в Съвета. Ще продължа да работя с обикновените граждани, тъй като те се нуждаят от защитник… и макар да не съм особено подготвен за тази роля, трябва да се опитам да сторя нещо добро в този свят или никога вече няма да мога да заспя.

Ще ми се да бях направил повече за Вас. Вие и Вашата шелан ще бъдете в мислите и молитвите ми.

Всичко е толкова несправедливо.

С почит, Абалон, син на Абалон

Какъв прекрасен мъж, помисли си Бет, докато затваряше имейла. И той трябваше да се отърси от чувството за вина – като се имаше предвид какъв е подходът на глимерата към всичко, едва ли му бяха оставили някакъв избор.

Глимерата знаеше как да съсипва животи, без да ги отнема.

Бет погледна часовника на стената – Рот вероятно всеки миг щеше да се появи. И тогава те щяха… е, всъщност и представа си нямаше какво щяха да направят. Обикновено по това време се отправяха към леглото, но в момента това изобщо не я привличаше.

Защо пък да не се преместят в друга спалня? Не мислеше, че е в състояние дори да погледне онези натруфени покои.

Разсеяно отвори интернет експлорър и се загледа в страницата на Гугъл, поклащайки глава при вида на бутона с надпис „Чувствам се късметлия“.

Аха. Как ли пък не.

Господи, само ако Ви не мразеше всичко, свързано с „Епъл“, сега тя щеше да държи в ръката си айфон и да попита Siri какво да прави.

Благодарна беше на Рот, че е готов да отстоява брака им, но дяволите да го вземат…

Без никаква особена причина през ума ѝ пробяга сцена от „Принцесата булка“… онази, в която се женеха на олтара, пред свещеника.

„Бракът, сън насън…“

Бет се вкамени.

А после бързо написа нещо и натисна шибания късметлийс­ки бутон.

Онова, което излезе, беше…

– Хей, готова ли си да се качваме?

Бет бавно вдигна очи към съпруга си.

– Знам какво трябва да направим.

Рот потръпна, сякаш някой беше изпуснал пиано върху крака му. А после придоби вид, сякаш главата му ще се пръсне.

– Бет. За бога…

– Обичаш ли ме, обичаш ли всичко в мен?

Рот се облегна на стъклената врата на офиса, а Джордж се сви в краката му с намерението да си подремне… сякаш очакваше това да бъде поредният дълъг разговор.

– Бет…

– Е, обичаш ли ме?

– Да – простена нейният хелрен.

– Всичко в мен – и човешката, и вампирската част?

– Да.

– И не смяташ едната за по-добра от другата, нали?

– Не.

– Значи, е като Коледа. Искам да кажа, ти не я празнуваш, но тъй като с Бъч сме свикнали да го правим, ти ни оставяш да украсим елха и всички си разменяме подаръци, нали така?

– Да – промърмори той.

– А когато става дума за зимното слънцестоене – ако някога дадеш някой от онези балове, няма да го смяташ нито за повече, нито за по-малко важно от Коледа, нали така?

– Да. – Ако се съдеше по тона му, въпросът, на който отговаряше в главата си, беше: Ако си допра пистолета до челото и дръпна спусъка, това ще сложи край на мъките ми, нали така?

– Никаква разлика?

– Никаква. Може ли да престанем вече?

– Моите вярвания, моите обичаи са също толкова важни, колкото и твоите, без никаква разлика, нали така?

– Да.

– Никаква?

– Да.

Бет скочи от компютъра.

– Чакай ме във фоайето след два часа. Облечи си нещо хубаво.

– Какво… какво, по дяволите, си намислила?

– Нещо, за което говорихме преди известно време, но така и не го направихме.

– Бет, какво става?

– Нищо. – Тя се втурна към складовото помещение, за да го изпревари в тунела. – Всичко.

– Защо не искаш да ми кажеш?

Преди да изчезне, Бет се поколеба.

– Защото се боя, че ще спориш с мен. След два часа. Фоайето.

Докато изскачаше през скрития панел, чу как Рот изруга, ала сега нямаше време за обяснения.

Трябваше да открие Ласитър. И Джон Матю.

Още сега.

* * *

Тази сутрин Селена получи първото пълно сковаване.

Седеше на кухненската маса в имението на Рив с чаша кафе и домашно опечена кифла, изпълнена с тревожни мисли за съдбата на краля, целувките на Трез, суровия поглед на Ай Ем, несигурното си бъдеще…

Най-вече целувките на Трез.

Не го беше виждала нито с други, нито насаме, откакто бяха излезли от банята и бяха отишли в кухнята, за да намерят брат му.

И тя май се радваше, че е така.

Нещата, останали недовършени между тях… сексуалните неща, останали недовършени, точно сега щяха да бъдат твърде много за нея. Докато беше в плен на момента, всичко ѝ се бе струвало толкова естествено, дори предначертано… ала сега, когато главата ѝ се беше прояснила, не можеше да не се зачуди какво си беше мислила.

Бъдещето приближаваше и щеше да ѝ бъде достатъчно трудно и без напрежението от това, да се влюби.

А именно натам отиваха нещата.

Докато мозъкът ѝ се гърчеше в главата ѝ, тя отпи глътка кафе, изгори си устната и в раздразнението си реши, че не е сложила достатъчно захар. А и беше сипала твърде много кафе във филтъра. И на всичкото отгоре водата не беше достатъчно студена, така че сега се усещаше металически привкус.

В действителност кафето си беше отлично. Вътрешното ѝ аз се бореше за равновесие.

Ала поне по въпроса с кафето можеше да направи нещо.

Посегна към малката захарница, протегна ръка, изви се в кръста и…

Тялото ѝ не толкова се схвана, колкото замръзна в тази поза… сякаш всички стави, които участваха в движението, изведнъж се бяха превърнали в камък.

Ужасът накара сърцето ѝ да забие четворно по-бързо, пот изби по лицето и гърдите ѝ. А когато опита да отвори уста, за да си поеме повече въздух, установи, че дори челюстта ѝ не помръдва… макар че това може и да беше от страх.

Изведнъж тишината в къщата сякаш я притисна от всички страни.

В планинското убежище на Рив нямаше никого. Останалите Избраници бяха в Светилището – на посещение при тяхната директрикс Амалия, след свалянето на Рот от престола. Ривендж беше в Колдуел. Догенът, който сега работеше на смени между това място и имението на Братството, бе останал в града, с оглед на печалната новина.

Пресмятайки трескаво, тя се опита да си спомни колко време беше минало, преди сестрите ѝ да бъдат засегнати завинаги.

Не бяха дни. Може би месеци, измерено в човешко време.

Прескъпа Скрайб Върджин… ами ако това беше то?

Съсредоточавайки цялата си енергия, тя се опита да откачи заключените врати на ставите си и не стигна доникъде. Единственото, което помръдна, бяха сълзите, изпълнили очите и оросили ресниците ѝ. Беше толкова странно – въпреки че беше напълно вкаменена, усещаше абсолютно всичко. Горещите струйки, стичащи се по бузите ѝ. Топлината, долитаща отгоре и милваща слепоочията и връхчетата на ушите ѝ. Хладното течение около обувките ѝ с меки подметки. Опарването на езика и гърлото ѝ.

Усещаше дори глада, който я бе накарал да слезе в кухнята.

Какво щеше да прави, ако не…

Треперенето започна от бедрата ѝ – първо съвсем слаби тикове, които бързо се усилиха. След това беше ред на ръцете. На раменете ѝ.

Сякаш тялото ѝ се мъчеше да се отскубне от затвора си, разтърсваше метафоричните решетки, които се бяха захлопнали около нея.

– Ехо?

Мъжкият глас долетя отдалече, откъм другата страна на къщата, и Селена се опита да отговори. Не излезе нищо, освен немощен стон – всичко в нея вибрираше, от зъбите до пръстите на краката тя се тресеше необуздано…

В мига, в който Трез прекрачи прага, тялото ѝ се отскубна от невидимия си затвор; крайниците ѝ изригнаха, блъскаха се в нещата наоколо, мятаха се, най-после свободни. А после тя рухна и удари главата си в ръба на чашата с кафе, кифличката подскочи в чинията си, тракането на захарницата и гръмотевичният удар, с който гърдите ѝ се блъснаха в масата, отекнаха като взрив на бомба.

– Селена!

Трез я улови, преди да се е свлякла на пода; силните му ръце я обгърнаха и я стиснаха здраво, докато в тялото ѝ всичко, което преди малко се бе вкаменило, сега сякаш се втечни. Тя не толкова се облегна в обятията му, колкото се разтопи. И не защото беше възбудена.

– Какво става? – попита той, докато я изнасяше от кухнята и я слагаше да легне върху канапето срещу камината във фоайето.

Селена отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Вместо това всеки детайл от тъмната дървена ламперия и огнището от речни камъни, и препарираната сова върху полицата над камината станаха болезнено ясни, очите ѝ направо изгаряха от остротата на зрението ѝ.

Затвори очи и простена.

– Селена? Селена.

Сега я изпълваше причудлива летаргия, толкова силна, че буквално усещаше как някакъв вихър засмуква всичката ѝ енергия и тя никога нямаше да се освободи от него. Смътно си даде сметка, че е грешала за болестта. Винаги си бе мислила, че са ставите, ала сега имаше чувството, че проблемът са мускулите ѝ.

От суеверие сестрите ѝ никога не бяха говорили за подробностите. Единственото, за което знаеше, бе краят.

Сега ѝ се искаше да бе разпитала онези, които бяха засегнати от болестта. Още щом бе усетила първото едва забележимо схващане преди… колко време беше минало?

Много.

Определено навлизаше в последния стадий…

Нещо я докосна по устата. Нещо влажно… кръв.

– Пий – нареди Трез. – Пий, по дяволите, пий…

Езикът ѝ се показа и опита кръвта му и вкусът ѝ я накара да простене от жажда. Ала не мислеше, че е в състояние да прег­лътне…

О, да, да, ето че беше.

Селена впи устни в разреза, който бе направил върху китката си и о, божествена насита! С всяка глътка усещаше как силата ѝ се завръща, изпълвайки я така, както летаргията я бе оставила празна.

И колкото повече вземаше, толкова повече искаше, жажда се разгаряше в нея вместо насищане.

Ала Трез като че ли нямаше нищо против. Нищичко.

С нежни ръце той я намести, така че да легне в скута му, с изпънати крака и ръце – вдигнати над главата. И докато пиеше от него, той бе всичко, което Селена виждаше – красивите му бадемови очи, съвършено оформените устни, тъмната кожа и късо подстриганата коса.

Досущ както преди в присъствието му, тя почувства, че се връща обратно към онова място на отчаяние, към сексуалната нужда, заличила напълно способността ѝ да разсъждава трезво.

Дълбоко в глъбините на съзнанието си знаеше, че всяка пос­тъпка, направена в това състояние, вероятно бе нещо, за което щеше да съжалява, ала изобщо не я беше грижа. Всъщност първият истински пристъп на болестта я накара още по-отчаяно да закопнее нещата между тях да продължат.

И може би нямаше да се влюби.

Може би… щеше да успее да се закорави срещу чувствата.

Та нали именно вкочаненост я очакваше в бъдещето.

30 Гласов асистент, разработен за продуктите на „Епъл“. – Бел. прев.