Кралят

65

Това бе мигът, в който Бет обикна сина си с цялото си сърце.

Докато Рот виеше срещу луната от бащинска гордост, тя се усмихна през сълзите и тревогата си. Толкова отдавна не го бе виждала изцяло и напълно щастлив… и все пак, ето го сега, грейнал като слънце насред новината, която тя се боеше, че ще го изплаши до смърт.

И причината за това бе техният син.

– Къде, по дяволите, са се дянали всички! – гневеше се той, вперил сърдит поглед към стълбището.

– Ти ги повика точно преди две секунди…

В този миг от стаите наизскачаха хора и на върха в горната част на стълбището се образува задръстване; звук от тежки стъпки отекна във фоайето, докато братята се спускаха надолу, следвани от своите шелани.

– Ето. – Бет извади листче хартия. – Покажи им това… снимка от ултразвука.

Рот я намести, така че сега я държеше само с една ръка, след което взе листчето от нея и го вдигна високо, сякаш бе с размерите на билборд и направено от злато.

– Вижте! – извика той. – Вижте! Моят син! Моят син!

Бет не можа да не се разсмее, въпреки че сълзите още по-силно се стичаха по бузите ѝ.

– Вижте!

Братята наобиколиха онова, което той държеше в ръка, и Бет остана поразена… те до един се бяха просълзили, мъжествените им усмивки бяха доказателство, че сдържат чувствата си.

А после погледът ѝ падна върху Тор. Той стоеше малко по-назад заедно с Есен. Неговата шелан вдигна разтревожени очи към лицето му и той като че ли най-сетне събра сили да пристъпи напред.

– Толкова се радвам за вас – каза той дрезгаво.

– О, Тор! – Бет протегна ръце.

Братът ги улови и в същия миг Рот свали снимката, сякаш искаше да я скрие.

– Не – спря го Тор. – Дръж я високо, бъди горд. Имам добро предчувствие за това и ликувам заедно с вас… от все сърце.

– О, мамка му. – Рот придърпа брата в крепка прегръдка. – Благодаря ти, мой човек.

Толкова много гласове, толкова много души, които ги поздравяваха, ала имаше още едно лице, което Бет искаше да види.

Джон също се държеше настрани, но когато улови погледа ѝ, по устните му начаса се разля усмивка… макар и не като тази на Рот. Беше разтревожен.

– Всичко ще бъде наред – оформиха устните ѝ.

Макар и сама да не бе сигурна дали го вярва. Обвиняваше се, задето не бе разбрала, че е бременна; за това, че се бе опитала да принуди периода си на нужда да започне напразно… и най-вече за това, че бе успяла. Ами ако повръщането бе началото на спонтанен аборт? Ами ако…

Бет си заповяда да спре, вкопчена в две неща. Първо, беше чула сърцето на детето си, силно и равномерно. И второ, лекарката беше останала във възторг от бебето.

Внезапно морето от вампири се раздели… и ето ги и тях.

Бела с Нала на ръце и Зи, застанал до своите момичета.

Бет отново избухна в сълзи, докато Бела се приближаваше до нея. Господи, невъзможно бе да не си спомни как Нала бе поставила началото на всичко, събуждайки копнеж, който най-сетне бе станал неустоим.

Когато спря пред нея, Бела също ридаеше.

– Просто искахме да кажем – поздравления!

В този миг Нала протегна ръчички към Бет; личицето ѝ бе грейнало в най-сладката усмивка на света, от цялото ѝ същес­тво струеше неподправена радост.

На това не можеше да се откаже.

Бет взе малкото момиченце от прегръдката на майка му, намести го до гърдите си и като улови размаханата му ръчичка, я обсипа с целувки, целувки, целувки.

– Готова ли си да станеш голяма… – Бет погледна първо към Зи, а после към съпруга си. – …голяма сестра?

Точно така, помисли си Бет. Защото именно това бяха братята и техните семейства. По-близки от родни братя, защото бяха избрани.

– Да, готова е. – Бела избърса очите си и погледна към Зи. – Повече от готова.

– Братко. – Зи протегна десница; жълтите му очи бяха топли, кривата му усмивка грееше върху белязаното му лице. – Поздравления.

Вместо да разтърси ръката му, Рот тикна снимката от ултразвука в лицето на своя брат.

– Виждаш ли го? Виждаш ли сина ми? Голям е, нали, Бет?

Бет целуна меката косичка на Нала.

– Да.

– Голям и здрав, нали?

Бет отново се засмя.

– Голям и здрав. Абсолютно съвършен.

– Съвършен! – провикна се Рот. – И го казва лекарка… искам да кажа, била е в медицинско училище.

Сега вече дори Зи се разсмя.

Бет върна Нала на родителите ѝ.

– А доктор Сам каза, че е изродила повече от петстотин хиляди бебета досега…

– Виждате ли! – изрева Рот. – Тя ги разбира тези неща. Синът ми е съвършен! Къде е шампанското? Фриц! Донеси шибаното шампанско!

Бет поклати глава, пое си дълбоко дъх и реши да се отдаде на момента. Все още им предстоеше толкова много, а накрая – самото раждане… което, Исусе, вече я плашеше до смърт. С толкова много препятствия пред тях и толкова много неизвестни бе трудно да не изпадне в паника.

Ала поне през следващия час не искаше нищо друго, освен да сподели тази нечувана радост с Рот… да отпразнува случилото се чудо.

Колко интересно – през цялото време, докато се бяха карали за това, дали да имат дете… то вече бе растяло в утробата ѝ.

Понякога животът си правеше такива шеги.

Бет се отпусна в обятията на съпруга си и просто се наслаждаваше да го гледа как тупа братята си по раменете и дори прие кристална чаша за шампанско от Фриц.

Нейният хелрен бе висок мъж. Ала сега? Пред него бледнееше дори Еверест.

– Вече може да ме оставиш да сляза – усмихна се тя.

Смръщването, което получи в отговор, бе, като да се блъсне в тухлена стена.

– За нищо на света. Ти си моята съпруга и носиш моето дете. Късмет ще имаш, ако след три години изобщо позволя на крака ти да докосне пода.

С тези думи той се наведе и я целуна по устата.

По дяволите, вероятно трябваше да му напомни, че това е „тяхното“, а не „неговото“ дете… ала не така се чувстваше. Толкова много се бе страхувала, че ако имат дете, той няма да го приеме и обича… и сега изпитваше единствено облекчение и огромна радост, задето той вече го чувства като свое собствено.

Вече го обича.

Което бе най-прекрасната новина за нероденото ѝ дете. Когато Рот, син на Рот, решеше, че някой му принадлежи, щеше да свали и луната, за да му я даде.

Реакцията му бе именно такава, на каквато тя твърде много се бе опасявала да се надява.

Рот вдигна чашата си.

– За моя син – надвика той множеството. – И най-вече – за моята съпруга.

Когато Рот обърна лице към нея, любовта, която изпитваше, накара очите му да грейнат толкова ярко, че Бет виждаше бледозелената светлина дори през тъмните му очила.

Всички обитатели на къщата нададоха вик на радост… и всички отпиха.

Освен нея, разбира се.

Защото беше бременна, помисли си Бет с усмивка, която можеше да се мери с тази на Рот.

* * *

Рот се носеше на вълната на щастието. С братята му около него и този нов смисъл в живота му, той знаеше, че това е една от най-невероятните нощи, които някога бе имал. Или… мамка му, все още беше ден, нали така?

Кого, по дяволите, го беше грижа?

Трудно му бе да обясни, дори на себе си, какво точно се беше променило. Ала изведнъж всичко беше различно – начинът, по който стискаше ръцете на братята си, как се усмихваше на техните шелани, как притискаше Бет до себе си.

А тя бе най-прекрасното от всичко.

Докато шампанското се лееше и смях огласяше фоайето, той просто не можеше да повярва, че е достигнал този миг в живота си. Едва преди нощ бе крал, останал без своя трон и може би бе на път да изгуби и своята шелан. А ето че сега короната отново бе на главата му, а съпругата му носеше детето им в утробата си.

От четири месеца.

Мислите му се върнаха назад, пресявайки седмиците и месеците. Веднъж, преди около четири месеца, Бет го бе потърсила в кабинета му през деня. С всички неща, които им бяха на главата, доста отдавна не бяха правили любов и той бе поразен (по хубав начин) от това, колко агресивно го бе поискала. След това… ами като се замислеше, след това миризмата ѝ се беше променила… станала бе по-плътна, макар и не по начина, по който ставаше при вампирската бременност.

През цялото това време тя бе носила детето им в утробата си.

Съдбата им бе поднесла това, което тя искаше, ала се боеше, че никога няма да има и това, от което той дори не знаеше, че се нуждае.

В този миг чу как неговата шелан се прозя и незабавно мина на режим бойна тревога.

– Окей, време е да се качваме в стаята си.

Събралите се начаса притихнаха и той почувства вниманието, насочено към неговата Бет. Оттук нататък тя щеше да е обект на страшно много внимание не само от негова страна, но и от страна на братята му. Те и така изпитваха закрилничес­ки чувства към нея. Сега, когато беше бременна? Тези чувства щяха да се увеличат двайсетократно.

– И мисля, че отново трябва да се нахраня – каза неговата Бет, докато поемаха по стълбището, водени от Джордж, който го побутваше леко по крака.

– Аз ще се погрижа. – Рот се намръщи. – Лекарката какво каза за повръщането?

– Смята, че наистина съм хванала някакъв вирус. Но разбира се, тя и представа си няма за периода на нужда… а може би е именно заради това?

– Ще говоря с Хавърс… не е нужно да ходиш да те преглежда.

– Това би било страхотно. Доста съм неспокойна.

– Не се тревожи. Аз съм насреща.

И действително беше така. Чувстваше се господар на света, една стара, позната част от него отново се пробуди за живот.

Джордж ги отведе до вратата, зад която бяха стълбите, отвеждащи на третия етаж, а когато ги изкачиха, Рот свърна наляво.

Сигурната като банков трезор врата се отвори, той прекрачи прага и побърза да я сложи в леглото.

– Искаш ли да ти напълня ваната? Душ? Умивалника?

Бет се засмя.

– Просто искам да полежа. Имам чувството, че слизам от увеселително влакче, което се е движило прекалено бързо.

Рот приседна до нея и сложи ръка върху корема ѝ.

– Обичам това.

– Кое?

– Тази окръгленост. – Той се усмихна. – Това е нашето дете.

– И още как.

– Ще ми се да можех да я видя. Снимката.

– И на мен.

– Но и това е прекрасно. – Ръката му описваше кръгове върху корема ѝ, докато се опитваше да си представи как ли ще изглежда синът му. – И е силен.

– Да. Точно като баща си.

– Ето, вземи вената ми. – Той поднесе китката си към устата ѝ. – Моля те.

– О, благодаря.

Зъбите ѝ потънаха в кожата му и макар да я искаше на шията си, Рот си нямаше доверие. Беше превъзбуден и за това обикновено имаше един отдушник… а то нямаше да се случи, докато тя беше бременна. Не. Не и докато синът му бе там вътре…

Жена му сложи ръка върху коравия му пенис… и той едва не изскочи от кожата си.

– По дяволите!

Бет отлепи устни от вената му.

– Нали знаеш, че можем да правим секс.

– А, не. Не.

– Рот, аз не съм болна… пък и сега няма да се тревожим, че ще забременея. – Усмивката ѝ се долавяше във всяка сричка. – С това вече се справи без проблем.

– Наистина го направих, нали?

– Толкова се радвам за това – каза тя и Рот почувства, че докосва лицето му. – И най-вече за реакцията ти.

Е, реакцията му май изненада и двамата.

Рот я милваше по корема и мислеше за онова, което растеше в нея.

– Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото от всичко?

– Кажи ми – прошепна тя.

– Ти ми даде нещо, от което дори не знаех, че се нуждая. Това е най-големият дар, който някога ще получа… то сякаш ме допълва там, където дори не знаех, че зеят дупки. И все пак… въпреки всичко това? Любовта ми към теб не е станала по-голяма заради него. Ти си оставаш все така важна за мен, колкото си била винаги. – Той се приведе и положи целувка върху широката ѝ риза… всъщност една от неговите, и колко страхотно беше това, а? – Бях напълно обвързан с теб преди това, ще си остана такъв и след него… завинаги.

– Ще ме накараш отново да се разплача.

– Плачи тогава. И ми позволи да се грижа за теб. Нека се погрижа за всичко.

– Толкова те обичам.

Устните му откриха нейните и той я целуна веднъж, два, три пъти.

– Да. Ти. Се. Връща. А сега довърши това хранене и си почини… а аз ще се погрижа да ти изпратят нещо за хапване.

– Не, моля те – никаква храна. Не точно сега. Твоята сила е единственото, от което имам нужда.

Точно каквото искаше да чуе от устните ѝ, помисли си той.

Седя на ръба на леглото сякаш цяла вечност, докато тя пиеше от китката му. След това ѝ помогна да се изкъпе, изсуши я и я сложи да си легне.

– Само ще си почина малко – промълви тя, унасяйки се, докато капаците се вдигаха за през нощта.

– Колкото дълго искаш.

Син. Син.

– Аз ще заседна зад бюрото – каза той… преди да се спре.

Интересно, точно това ѝ казваше всяка вечер след Първото хранене – техният шеговит начин да кажат, че ще си сложи короната и ще се опита да отметне част от натрупалите се гадости.

– Толкова се радвам – сънено каза тя.

Интересно… в този миг кралските задължения изведнъж не му се струваха бреме.

Всъщност когато улови повода на Джордж, Рот откри, че с огромна лекота слезе по стълбите и се отправи към кабинета си. А когато прекрачи прага, откри бюрото и заобиколи покрития с дърворезба ъгъл… поспря за малко, преди да се настани в стола на баща си.

Когато най-сетне се отпусна в него, го направи с чувство на благоговение. Тронът изскърца както винаги и той се зачуди дали бе правил същото, когато баща му сядаше в него. Не си спомняше тази подробност от младежките си години и му се искаше паметта му да е по-добра.

Вместо да повика Сакстън или да провери имейла си с помощта на звуково активиращия се компютър, той се намръщи и се опита да извика възможно най-много спомени от миналото си. Онези, които успя да открие, бяха неясни… заради болните му очи.

Господи, никога не се бе замислял особено за човешката част на жена си… ала сега отчаяно се надяваше новото ДНК, която тя носеше, да противодейства на дефекта му. Би било невероятно, ако синът му се родеше с нормално зрение.

Но ако не станеше така?

Е, тогава той, който бе отговорен за това, щеше да бъде нас­реща, готов да подкрепи сина си. Да си сляп, не беше най-прек­расното нещо на света, но определено не означаваше, че не можеш да се наслаждаваш на живота.

Мамка му, като си помислеше, че бе готов да пожертва едно дете само защото се боеше, че то може да има дефект. Глупаво. Толкова глупаво.

Слава богу, че съдбата бе по-мъдра от него…

– Господарю – разнесе се гласът на Фриц.

– Заповядай, влизай! – Господи, ама наистина беше в страхотно настроение… време бе да се поовладее, ако не за друго, то за да не дразни самия себе си.

– Един от работниците моли за аудиенция.

А, да. За миг Рот се върна към обичайното си състояние – да държи всичко настрани, но после се изправи.

– Ей сега ще сляза… не. – Заповяда си отново да седне. – Нека се качи… но искам да го придружиш. И нека неколцина от братята да помогнат.

Не беше готов да се довери на никой, който не живееше в тази къща.

– Веднага – отвърна икономът. – С удоволствие.

Виж ти, помисли си Рот, май не само той беше на върха на щастието.

Погледна към пода.

– Нямам представа какво правя тук, Джордж.

Окуражителното изсумтяване, което се разнесе, бе точно онзи вот на доверие, от който се нуждаеше. Майната ѝ на глимерата, сериозно.

Малко по-късно в стаята се разнесе острият глас на Вишъс.

– Посетителят ти е тук.

– Нека влезе.

Чу се шум от стъпки и изведнъж в стаята се появи нова миризма… толкова силна, че Рот потръпна.

Никога досега не бе познавал подобна… благодарност? Това ли беше? Страхопочитание? Беше букет от невероятно дълбоки чувства, това поне бе сигурно.

– Главният майстор се покланя пред бюрото ти, братко – каза Ви. – Свалил е шапка.

Това, че главният майстор плаче, бе нещо, което Вишъс благоразумно предпочете да запази за себе си.

Рот се изправи и заобиколи бюрото, ала преди да успее да каже нещо, от устата на скромния мъж се изля порой от думи.

– Знам, че сте били вие. Не може да е бил никой друг. – Гласът на мъжа се прекърши. – Не мога да ви се отплатя… откъде разбрахте?

Рот сви рамене.

– Помислих си, че дъщеря ти вероятно се нуждае от по-хубав инвалиден стол. Както и от няколко рампи.

– А миниванът. Миниванът… откъде разбрахте…

– Предполагам, че в момента парите не са ти излишни… въпреки че се грижиш прекрасно за семейството си. А що се отнася до причината – ти ми помагаш тук, а аз искам да ти помогна там.

– Втората ми шелан, тя не може да ви се отблагодари достатъчно. Нито пък аз. Но искаме да ви дадем това. Недостоен дар за Ваше Величество.

Рот се намръщи, изведнъж част от миналото се завърна пред него.

И го накара да примига няколко пъти.

Спомняше си как поданиците правят същото с баща му, как му подаряват разни неща в знак на благодарност.

– За мен е чест – каза той задавено и протегна ръце.

Онова, което легна върху тях, бе гладко и меко.

– Какво е това?

Последва неловка пауза. Сякаш главният майстор не разбираше.

И в този миг Рот осъзна, че стои на кръстопът. Колкото и да е странно, помисли за сина си.

Премести онова, което му бяха подали, в едната си ръка, вдигна другата…

…и свали плътните си очила.

– Аз съм сляп – каза той на обикновения вампир. – Не виждам. Ето защо знаех какво би било важно за теб и семейството ти. Имам известен опит с това, да трябва да се приспособя към този свят.

Разнесе се рязко поемане на дъх и по устните на Рот пробяга усмивка.

– Да, слуховете за слепия крал не са просто слухове. А самата истина… и аз не се срамувам от нея.

Мили боже… докато не изрече тези думи на глас, и сам не си бе давал сметка колко непълноценен се бе чувствал. Колко много бе крил. Колко пъти се бе извинявал за нещо, което не зависеше от него. Ала това време бе отминало.

Зрящ или не, той трябваше да дава пример в този свят… и проклет да е, ако не се покажеше достоен за това.

– Така че, моля те – каза той на осезаемо слисания вампир, – опиши ми онова, с което ми оказваш честта да ме дариш.

Последва дълга пауза. В която главният майстор далеч не бе единственият изненадан в стаята. Изумлението на Ви, който пушеше като комин в ъгъла, буквално струеше от него.

Главният майстор се прокашля.

– Това е… ъъъ, моята шелан, тя тъче платове по традиционния начин на Древната страна. Продава ги на расата за траурни знамена и дрехи. Това е… най-прекрасната ѝ тъкан – направи я преди години, ала сърце не ѝ даваше да я продаде. Отне ѝ година да я довърши… – Гласът на другия вампир се прекърши. – Казва, че сега вече знае защо не е могла да се раздели с нея – пазела я е за вас.

Рот сложи очилата си върху бюрото и прокара ръце по плата.

– Никога не съм докосвал нещо толкова фино… като сатен. Какво е на цвят?

– Червено.

– Любимият ми цвят. – Рот помълча за миг. А после взе решение. Майната му. – Чакам син.

В стаята отново се разнесе рязко поемане на дъх.

– Да, моята любима и аз… бяхме ощастливени. – Изведнъж Рот съвсем ясно осъзна това, че синът му няма да наследи престола… и почувства тъга. Тъга, но и облекчение. – Ще използвам подаръка ти, за да го повия в него. Когато се роди.

При което последва трето ахване.

– Не, той не е наследник на престола – добави Рот. – Моята съпруга е наполовина човек. Така че той няма да заеме моето място… и това е окей.

Синът му щеше да открие своя собствен път в живота. Той беше… свободен.

И докато изричаше своята истина, без оправдания и обяснения, докато се намяташе с одеждите на честността, докато казваше на глас думите, които бе спотаявал, без сам да си дава сметка, че го прави…

Рот изведнъж осъзна, че и той най-сетне бе свободен… и че родителите му, ако можеха да го видят, биха останали доволни от него.

Такъв, какъвто беше.