Кралят

58

Кор се носеше по една от задните улички в сърцето на Колдуел, войнишките му ботуши газеха мръсната, разтопена от снега киша, леденият въздух го блъскаше в лицето, а далечните сирени и викове служеха като фон на тази битка.

На известно разстояние пред него лесърът тичаше почти толкова бързо, колкото преследвача си. Не беше обаче също толкова добре въоръжен – особено след като беше изпразнил пълнителя си, след което, в пристъп на хлапашки гняв, бе запратил автоматичния си пистолет срещу Кор.

Страхотен ход. Горе-долу от порядъка на това да заплачеш, че искаш при мама.

И тогава бе започнало преследването.

Кор нямаше нищо против да го остави да се натича на воля. Стига само всичкото това спринтиране да не доведеше до същите усложнения, в каквито се беше забъркал предишната нощ.

Нямаше никакво желание да се разправя с някой човек.

След около половин километър лесърът стигна до края на уличката, където беше принуден да се направи на излязъл от някой екшън филм – метна се върху шестметровата телена ограда и уверено се закатери по нея.

Разбира се, Омега му беше дал нещо като свръхсила след въвеждането в Обществото.

Не че това щеше да го спаси.

Кор направи три отскока и тялото му се издигна във въздуха, приземявайки се върху лесъра тъкмо когато той достигна върха на оградата. Сграбчи тялото на убиеца и го откопчи от мрежата с едно мощно дръпване, след което се извъртя така, че когато се приземиха, той беше отгоре.

Косата му крещеше да бъде оставена да се развихри, ала вместо да я освободи, Кор извади по-малкия ѝ братовчед от ножницата на кръста си.

Мачетето имаше стоманена дръжка с гумена ръкохватка и когато го вдигна над главата си, то сякаш се превърна в продължение на ръката му.

Всичко можеше да свърши само за миг – с един удар в гърдите. Но това би било адски скучно. Кор стисна лицето на лесъра със свободната си ръка, изви главата му настрани и отряза едното ухо…

Писъкът, отекнал в нощта, бе истинска музика за неговите уши.

– А сега и другото – изръмжа и обърна главата на убиеца на другата страна. – Трябва да има симетрия.

Острието на мачетето изсвистя във въздуха за втори път, с такава точност, че не докосна нищо друго освен ухото. Болката се оказа достатъчна, за да обезвреди жертвата… по всяка вероятност помогна и това, че убиецът знаеше колко по-лоши ще станат нещата.

Страхът нерядко водеше до парализа.

А лесърът имаше пълно основание да бъде ужасèн.

С бърза поредица удари Кор се спусна надолу, забивайки острието дълбоко във всяко от раменете, за да среже сухожилията и да обездвижи горната половина на тялото… а после стори същото със сгъвките на коленете.

След това се отдръпна и загледа гърченето пред себе си, докато вдъхваше вонята… както и страданието. Да причинява болка, подхранваше звяра в него, ястие, което злата му част погълна хищно… и си остана все така гладна.

Време бе да направи нещо по-сериозно. Реши да отреже левия крак… бавно. Без да влага цялата си сила, той нанесе един, два… три удара, преди острието да стигне докрай. С десния крак се разправи също толкова лениво.

А докато се занимаваше с това, умът му се върна към мисли, които само подхранваха злото в него.

Мислеше си за номера, който Рот им беше погодил. Тим, адвокатът, бе разгледал документа за разтрогване на обвързването и го беше обявил за законен… ала Кор знаеше, че е съставен със задна дата.

Сякаш някой би могъл да го убеди, че кралят не бе подписал документа в мига, в който прокламацията за вота на недоверие се беше озовала върху бюрото му.

Залови се за работа под коляното и ритъмът на ударите с мачетето му напомни за Древната страна, когато цепеше дърва, за да уталожи гнева си.

Въпросът, на който искаше отговор, бе колко далеч стигаше този документ. Наистина ли кралят бе зарязал своята шелан.

„Той обича своята шелан с цялото си същество.“

Пристъп на сила го заля при гласа на Избраницата, отекнал в главата му… съвсем навреме, защото тъкмо се залавяше с бедрата. Никакво сдържане повече – оголил зъби, той вложи цялата си сила в ударите, посичайки кожа и кости, така че черна кръв оплиска лицето му.

Лесърът дращеше с нокти по паважа, те се забиваха в настилката под снега, докато писъците заглъхваха в гърлото му, тялото му беше сковано от шока, който превзе дишането и пулса му.

Ала нямаше да умре от това.

Всъщност имаше само един начин да бъде убит.

Кор накълца лесъра на парчета, оставяйки единствено главата, прикрепена към туловище без крайници, докато локви черна кръв се събираха там, където някога имаше ръце и крака.

Когато не остана нищо друго, което да бъде отрязано, Кор се поотдръпна, клекнал на асфалта, за да си поеме дъх. Сега, когато убиецът бе в това състояние, вече не беше толкова забавно. Все още имаше страдание, но то не беше така очевидно.

И все пак Кор не искаше това да свършва. Като наркоман, вкопчил се в доза, която вече не бе достатъчна, за да задоволи нуждата му, той просто не искаше да сложи край.

Когато телефонът му иззвъня, той бе решен да не отговори. Нямаше никакво желание да слуша оплакваниците на Ичан – аристократът му оставяше съобщение след съобщение, търсейки друг начин да се добере до трона. Да не забравяме и Тим, който също звънеше непрекъснато.

Само че заговорът им се беше провалил… а Кор все още не беше измислил друг подход.

Вдигна мачетето високо във въздуха и го заби право в празните гърди на лесъра… след което побърза да се дръпне и да закрие очите и лицето си от ослепителната светлина и горещата струя.

Ударът го повали и в същия миг телефонът му отново иззвъня.

– По дяволите. – Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дразнещото устройство. – Какво?

Пауза. А после най-прелестният глас, който бе чувал някога, погали ухото му.

– Чакам те.

Кор се олюля, въпреки че само дето не се беше пльоснал на асфалта. Затвори очи и изпусна дъха си.

– Идвам.

– Не дойде по-рано, както обеща.

Не беше вярно. В мига, в който успя да се отскубне от копелетата, той се бе дематериализирал под клена… и бе открил стъпките на Лейла в снега. А ето че сега се бе върнала на мястото на срещата им.

– Имаше неща, от които не можех да се освободя. – Шибаната среща. Хаоса след това. – Но вече не е така. Уверявам те.

Искаше да остане на телефона с нея, но въпреки това прекъсна връзката и скочи на крака. Погледна надолу и почувства, че част от гнева му се бе дължал на това, че не бе успял да се види с нея…

Изведнъж изруга. Крайниците, които беше насякъл на къс­чета, не се бяха превърнали в прах.

Само че тази вечер нямаше да разчиства след себе си. Човеците, които се натъкнеха на останките, щяха да имат още един повод да изпаднат в паника.

Молекулите му се понесоха по вятъра… и отново приеха физическите си очертания далеч на север, в края на тяхната поляна. Видя я начаса, застанала под огромното дърво, а бледите ѝ одежди грееха на лунната светлина.

Нетърпелив да стигне по-бързо, Кор опита да се дематериализира при нея, но умът му беше прекалено размътен, за да успее да се съсредоточи.

Закрачи през снега, за да преодолее разстоянието, което ги делеше, ала много скоро вече тичаше с всичка сила.

В този миг тя бе единствената цел, която имаше някакво значение. Когато застана пред нея, бе останал без дъх. Без ум.

От любов.

* * *

Лейла вдигна ръка към носа си.

Когато Кор застана пред нея, миризмата, която го обгръщаше, бе толкова противна, толкова отблъскващо сладникава, че я задави. Той начаса забеляза реакцията ѝ и скри окървавените си ръце зад гърба, отстъпвайки назад, така че вятърът да не духа откъм него.

– Прости ми – каза дрезгаво. – Идвам от битка.

Тъй като не долавяше и следа от миризмата на расата, Лейла въздъхна облекчено.

– Врагът ни?

– Да.

– Тогава това е правилно и достойно.

В очите му лумна огън и тя поклати глава.

– Нямам нищо против, че браниш расата ни.

– Е, това е нещо ново.

Опита да си го представи как се бие… и установи, че изобщо не ѝ е трудно. С якия врат и масивните си плещи наистина бе създаден за агресия. И все пак, макар да бе пропит от миризмата на лесъри, Лейла не се боеше от него.

– Чаках те в снега – прошепна тя.

– Тревожех се, че е така.

– Значи, е свършило. Искам да кажа – Съветът вече знае за Рот.

Кор присви очи.

– Затова ли дойде да се видиш с мен? За да злорадстваш?

– Не, ни най-малко. Просто се надявах…

Когато Лейла не довърши, той скръсти ръце; изведнъж гръдният му кош като че ли стана още по-голям.

– Изречи го на глас.

– Знаеш точно за какво говоря.

– Искам да чуя думите.

– Остави Рот на мира.

Кор се отдръпна от нея и закрачи напред-назад.

– Нека ти задам един въпрос.

– Какъвто поискаш.

– Няма да бъде безопасен въпрос за теб, Избранице. – Когато я погледна, очите му искряха в мрака. – Всъщност тази среща не е безопасна за теб.

– Ти няма да ме нараниш.

– Каква вяра имаш само в едно чудовище.

– Ти не си чудовище. Ако беше, щеше да ме убиеш онази нощ в колата.

– Въпросът ми е следният – промени темата той. – Рот наистина ли се отказа от своята жена? И знай, че опиташ ли се да ме излъжеш, ще разбера.

А може би не, помисли си Лейла. Защото бе упражнявала отговора точно на този въпрос. В продължение на часове.

Срещна уверено погледа му и каза със сигурен глас:

– Да, направи го. Прокламацията е със задна дата, но е вярна. Той се отказа от единствената си любов, за да запази онова, което се опитваш да му отнемеш.

Часове наред пред огледалото. Седнала в банята, върху меката възглавничка на малката пейка, под ярката светлина на всички лампи, които можеше да запали, тя бе повтаряла тези думи отново и отново. Докато не ги наизусти… докато смисълът им се изгуби и те се превърнаха просто в срички. Докато бе в състояние да изрече лъжата без никакво колебание и запъване.

Пък и лъжата всъщност бе отчасти вярна и това ѝ придаваше повече достоверност.

– Каква жертва – промърмори той.

Също като нея – без да издава нищо.

Възцари се дълго, дълго мълчание… изпълнено от силните удари на сърцето ѝ.

– Откажи се от тези нечестиви домогвания – каза тя най-сетне. – Моля те.

– А предишното ти предложение? Важи ли все още?

Лейла преглътна с усилие. По толкова много причини не можеше да си представи как прави секс с него. Той бе враг така сигурно, както и Обществото на лесърите… а част от него наистина бе чудовищна. Освен това никога не си бе представяла, че ще размени тялото си за нещо.

А и не беше наивна. Да, бе изпитала привличане, когато той дойде при нея и я откри в колата. Но това тук бе истинска сделка.

Най-сетне вирна брадичка.

– Да. Все още важи.

– И ако приема условията ти, ще трябва ли да изчакам раждането на детето ти? Или мога да те имам веднага?

При тези думи миризмата във въздуха се промени, тъмен дъх на подправки измести вонята, от която ѝ се повдигаше.

Ръцете на Лейла се спуснаха към корема ѝ, внезапно я обзе ужас. Ами ако изложеше на опасност малкото, което растеше в нея? Само че другите Избраници продължаваха връзките си с Примейла, нали така? Без никакви лоши последствия.

– Можеш да ме имаш, когато поискаш – каза тя с тънко гласче.

– Ами ако искам да го направим тук и сега? На студа. Както си стоиш права, с дрехите.

Сърцето се заблъска в гърдите ѝ, когато разпозна възбудата му… и се уплаши от нея. Въпреки това не отстъпи от казаното, напомняйки си, че притежава нещо, което той иска… и това ѝ даваше възможност да осигури безопасност за Рот и Бет, и детето, което може би щеше да им се роди.

– Ще го направя, както поискаш – чу се да казва.

– И всичко това за твоя крал?

– Да. За него.

Кор се усмихна, ала в усмивката му нямаше нито топлота, нито радост.

– Ще обмисля условията ти. Чакай ме тук утре в полунощ… и ще получиш моя отговор.

– Мислех, че именно за това ме повика тук тази нощ.

– Промених намеренията си.

Вместо да се дематериализира, както Лейла очакваше, той се обърна и пое надолу по пътя, по който бе дошъл, увеличавайки разстоянието между тях с всяка тежка стъпка.

Лейла затвори очи и…

– Какво му каза? – разнесе се мъжки глас зад нея.