Кралят

69

Седнал на бюрото си в „Желязната маска“, Трез имаше чувството, че не може да понесе и миг повече от това място. Писнало му беше от шума, от миризмата, от човеците… по дяволите, дори бумащината го дразнеше.

Бутна настрани около сто и петдесет касови бележки и разтърка очи, готов да експлодира. А после, когато свали ръце и очите му отново привикнаха към флуоресцентната светлина, зрението му си остана някак замъглено.

Нова мигрена?

Трез взе един лист хартия, за да провери дали може да прочете текста.

Никакви слепи петна… засега.

Той заряза опитите да свърши каквото и да било, облегна се в стола и като скръсти ръце на гърдите си, впери свиреп поглед в затворената врата. От далечното думкане на баса му се прииска да имаше тапи за уши.

Ала всъщност онова, което наистина искаше, бе да се разкара оттук. И нямаше предвид само този клуб. Нито пък онзи в склада в другия край на града. Искаше да се махне от целия този шибан бизнес – продажбата на алкохол и проститутките, парите и цялата тази лудост.

За бога, всеки път щом затвореше очи, виждаше лицето на Селена. Чуваше гласа ѝ, когато му казваше, че би искала да се облече. Усещаше миризмата на отчаянието ѝ.

Докато си мислеше за тяхната „връзка“, ако изобщо можеше да се нарече така, измерваше всичко в отдръпвания. Провалени разговори. Полуистини. Спотаени тайни.

И все негови.

Колко странно. Ай Ем му натякваше да започне начисто от… колко време? Повтаряше му да се стегне и да престане с безразборния секс; предупреждаваше го, че времето му изтича; надяваше се и се молеше нещата да се обърнат, дори когато нямаше и най-малка надежда. А междувременно той чукаше курви на обществени места, получаваше мигрени и се носеше по огромната вълна на самоунищожението, без да обръща никакво внимание.

А ето че въпреки всички усилия на брат му, Селена бе тази, която го бе накарала да се види такъв, какъвто беше в действителност.

Струваше му се проява на неуважение към Ай Ем да го приз­нае, но си беше точно така.

Господи… молеше се кралицата да роди дъщеря, която да бъде избрана. Може би по този начин поне част от кошмара щеше да свърши…

Почукването, което се разнесе, беше тихо и той долови миризмата на спрей за тяло още преди вратата да се отвори.

– Влез.

Работещото момиче, което прекрачи прага, имаше крака, които ставаха дори за модния подиум, но лицето ѝ не бе чак на това ниво: носът като че ли бе малко по-голям, отколкото трябваше, устните – малко по-малки, очите – не съвсем в центъра. И това след всичката пластична хирургия. И все пак от разстояние или в тъмното тя бе страхотно парче.

– Чух, че си искал да ме видиш.

Гласът ѝ бе като за секс телефон – нисък и дрезгав, косата, която отметна над рамото си, бе естествено гъста.

– Аха. – Добре, че не го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той е полумъртъв. – Имам един специален клиент, който…

– Да не е онзи, за когото всички говорят? – Очите ѝ се разшириха. – Секс богът?

– Аха. Искам да знам дали можеш да отидеш в един апартамент утре и да се срещнеш с него. – Двамата със С’Екс се бяха разбрали да го уреждат веднъж седмично, ала когато изнудвачът ти се обадеше и поискаше среща, ти изпълняваш. – Ще те представя и…

– И още как, по дяволите. Другите момичета говореха за него… бил истински жребец.

Тя плъзна ръце по тялото си, улавяйки гърдите и женствеността си.

– Утре по обед. – Трез ѝ даде адреса си в „Комодор“. – Ще се видим там.

– Благодаря, шефе.

Тя присви очи и Трез се досети какво предстои. И наистина, следващите ѝ думи бяха:

– С какво да ти се отблагодаря?

– Нищо. Просто не закъснявай утре.

– Сигурен ли си?

Докато я гледаше, Трез почувства, че част от него иска да отстъпи. Толкова по-лесно бе по този начин – като да политнеш назад в плувния басейн през юли. Пляс и вече не ти е горещо. Проблемът бе, че той не можеше да плува. И всеки път, когато се хвърлеше във водата само за да се охлади, се оказваше на дъното, неспособен да диша.

А битката да изплува на повърхността просто не си струваше моментното облекчение.

– Благодаря ти, малката. Но ще пасувам.

Жената се усмихна.

– Да не си си намерил някоя, шефе?

Трез отвори уста, за да отрече.

– Да.

Ха – помисли си. – Как ли пък не.

След приятния им задушевен разговор Селена не бе идвала в къщата на Братството, нито пък той се бе качвал в планината.

Прекрасно си спомняше лицето ѝ, докато тя го гледаше. Най-сетне бе станал и бе излязъл от стаята ѝ… след като тишината се бе проточила сякаш до безкрай. Е, да, би могъл да настоява за някакъв завършек или нещо такова. Но всичко се свеждаше до това, че независимо дали трябваше да се върне при с’хийб, или не, той се бе омърсил необратимо.

Онова, което би могъл да предложи на нея или на когото и да било, не си струваше дори дъха, потребен за да изрече извинението си.

– О, ама че новина – каза курвата. – Може ли да кажа на другите момичета?

– Аха. Да. Все тая.

Тя излезе от стаята му с почти танцова стъпка.

Вратата се затвори и Трез отново впери поглед в нея. Единственото, което виждаше върху гладката повърхност насреща си, бе Селена, така ясно, сякаш бе умряла и призракът ѝ бе дошъл да го преследва.

За миг – ама че лудост! – му се прииска между тях да бе останало нещо недовършено, за да има повод да я види. Но разбира се, истината бе, че можеше да подходи по хиляда различни начина… ала единственото, което имаше да ѝ предложи, бе себе си.

Което не бе достатъчно добро вчера. Днес. Утре…

Дълбоко в Трез започна промяна. В началото той я взе за случайна мисъл. Ала когато тя намери отзвук у него, той си даде сметка, че е нещо много, много по-сериозно.

Когато погледнеше в бъдещето, той не виждаше нищо стойностно в живота си, освен своя брат. Ай Ем бе единственото ценно нещо, което имаше на този свят. И изведнъж мисълта да се предаде на кралицата и дъщеря ѝ, да се превърне в сексуален роб, затворен между стените на двореца, използван единствено заради пениса и спермата си… изведнъж това вече не му се струваше чак толкова различно от начина, по който бе живял досега.

Беше правил безразборен секс, който нямаше никакво значение.

Никоя от всички онези жени не бе означавала нищо за него.

Защо трябваше да е различно с дъщерята на кралицата?

Едно обаче нямаше да е същото. Брат му щеше да е свободен да живее живота си.

И това бе единственото достойно нещо, което Трез би могъл да стори.

Той се облегна в стола и си каза, че това изобщо не бе лош завършек.

* * *

Сола излезе от апартамента, въпреки че беше нощ. Просто не можеше да издържа да стои затворена между четири стени, а терасата не бе достатъчна, за да утоли жаждата ѝ да скита.

Спусна се по стълбите, мина покрай проблясващия басейн и излезе на пътеката, която минаваше между храстите. От другата страна беше плажът, ширнал се в продължение на цяла миля и в двете посоки. Силен топъл вятър я блъсна в лицето и без особена причина тя пое надясно, пъхнала ръце в джобовете на тънкото си яке.

Телефонът в него си оставаше безмълвен.

И докато гледаше тъмния океан, който се простираше пред нея, и слушаше плисъка на вълните, Сола осъзна, че телефонът никога няма да позвъни.

О, да, щеше да получава обаждания от баба си. Може би от телефонната компания. Или пък от гаража, занимаващ се със скапания ѝ нов автомобил.

Но не и от телефон с колдуелски номер.

Тя спря и загледа как лунната светлина, която струеше зад гърба ѝ, докосва неспокойното море. Въпреки че от това ѝ се повдигаше, тя нарочно се върна обратно в багажника на онази кола, отново почувства студа и друсането, страха от това, че каквото и да предстоеше, щеше да боли. Много.

Вкопчена в този спомен, тя отново си повтори защо мълчанието на телефона е нещо хубаво…

В първия миг не бе сигурна какво точно привлече вниманието ѝ.

Не беше миризма, не; вятърът духаше срещу нея. Не беше и нещо, което видя, докато погледът ѝ се плъзгаше по хоризонта зад гърба ѝ – неподдържани храсти, строеж, някаква поляна, басейн… нищо не помръдваше. Не се чуваше нито звук.

– Асейл? – прошепна тя на вятъра.

Тръгна към храстите. Затича се.

Ала когато стигна до тях, той не беше там.

– Асейл! – повика го Сола. – Знам, че си тук!

Гласът ѝ не стигна далеч заради вятъра. Тя се върна по стъпките си, по-близо до дома.

– Асейл?

Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, предателска надежда пулсираше в нея, докато накрая ѝ се стори, че се рее над пясъка.

Само че оптимизмът ѝ бе като гориво в резервоар. Колкото по-дълго нямаше отговор, толкова повече намаляваше нивото му, докато накрая тя започна да забавя скорост… и спря.

– Асейл…?

Огледа се наоколо, молейки се да го види, въпреки че това бе последното, от което се нуждаеше.

Ала чернокосият мъж, когото търсеше, не отвърна на повика ѝ… и най-сетне чувството, че някой я наблюдава, изчезна.

Сякаш вятърът го беше отнесъл.

Сякаш никога не бе съществувало.

Докато се връщаше към дома си, Сола остави сълзите си да падат една след друга, без да си дава труда да ги избърше. Наоколо бе тъмно. Нямаше кой да ги види.

Нищо, от което да се крие.

Тя беше… сама.