Кралят

42

Общо взето, ако съпругът ти отказва да изрече и дума, преди да сте останали насаме, зад затворени врати?

Не можеш да очакваш нищо хубаво.

След като чу двукрилата врата на кабинета да се затваря зад гърба ѝ, Бет се приближи до камината и протегна ръце към топ­лината на огъня. Внезапно ѝ бе станало ужасно студено… особено когато Рот не отиде да седне върху престола на баща си.

Вместо това се отпусна на един от двата сини дивана, при което префърцунената мебел изскърца съвсем не изискано под тежестта му.

Джордж се настани в краката на господаря си, вдигнал пог­лед към него, сякаш и той очакваше развръзката.

Рот се взираше право напред, въпреки че не виждаше нищо; челото му беше смръщено, аурата му – черна като косата му.

Бет се обърна и като доближи дупето си до източника на топлина, скръсти ръце върху гърдите си.

– Плашиш ме.

Мълчание.

– Защо не седиш зад бюрото? – дрезгаво попита тя.

– Мястото ми вече не е там.

Бет почувства как кръвта се отцеди от главата ѝ.

– За какво… Извинявай, какво?

Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, подпрял ръка на коляното си.

– Съветът ме свали.

– Какво… по дяволите. Как? Какво са направили?

– Няма значение. Но го направиха. – Той се изсмя отсечено. – Слушай, сега поне всички онези хартии там не са мой проб­лем. Могат да си се управляват сами… нека спорят за глупости и се карат помежду си, колкото си искат…

– На какво основание?

– Знаеш ли кое е най-идиотското? Ненавиждах работата и въпреки това сега, когато я изгубих… – Рот разтърка лице. – Все тая.

– Не разбирам. Ти си крал по рождение, а расата се управлява от монархия. Как го направиха?

– Няма значение.

Бет присви очи.

– Какво не ми казваш?

Рот се изправи рязко и запомнил разположението на мебелите много отдавна, закрачи напред-назад.

– Така ще можем да прекарваме повече време заедно. Което никак не е лошо, особено ако си бременна. Пък и ако родиш дете сега, част от нещата, за които толкова се тревожех, отпадат…

– Нали си даваш сметка, че ще разбера? Ако ти не ми кажеш, ще намеря някой друг, който да го направи.

Рот се приближи до бюрото и прокара ръце по покритите с резба ръбове. След това докосна престола, милвайки фигурите, вдълбани в дървото.

– Рот. Кажи ми. Веднага.

Дори и след като му нареди по този начин, мина известно време, преди той да проговори. А когато най-сетне го стори, отговорът му изобщо не бе това, което бе очаквала… и бе по-съкрушителен от всичко, дошло преди това.

– Обосновали са се с… теб.

Окей, време е да поседне.

Бет отиде до дивана, от който той бе станал преди малко, и само дето не рухна върху меките възглавници.

– Защо? Как? Какво съм направила?

Господи, мисълта, че му е струвала престола с някоя своя…

– Не е заради нещо, което си направила. А заради… това, което си.

– Но това е нелепо! Та те дори не ме познават.

– Ти си получовек.

Е, това ѝ затвори устата.

Рот се приближи и коленичи пред нея. Улови ръцете ѝ и ги задържа между големите си длани.

– Искам да ме чуеш и никога да не се съмняваш в това, което ще ти кажа – обичам те такава, каквато си, всяка частица от теб. Ти си съвършена във всяко възможно отношение…

– С изключение на това, че майка ми е била човек.

– Проблемът си е техен – изруга Рот. – Изобщо не ме интересуват шибаните им предразсъдъци. Въобще не ме засягат…

– Е, да, но не е точно така. Заради мен вече не седиш на престола, нали?

– Знаеш ли какво? За мен това не си заслужава. Ти си тази, която има значение. Всичко друго… всички други могат да вървят на майната си.

Бет погледна към трона.

– Значи, не те е грижа, че мястото на баща ти вече не е твое?

– Мразех работата.

– Не това те попитах.

– Миналото е минало, а родителите ми са мъртви от векове.

Бет поклати глава.

– Ала нима това наистина има значение? Знам защо търпеше досега – заради тях. Не ме лъжи… и най-вече – не лъжи себе си.

Рот рязко се дръпна назад.

– Не се лъжа.

– О, да, правиш го. Наблюдавах те през тези две години. Знам какво те мотивираше… и би било грешка да си мисля, че цялата тази отдаденост изведнъж се е изпарила само защото някой си е решил, че повече не можеш да носиш короната.

– Първо, не е „някой си“, а Съветът. И второ – това е свършен факт. Станалото – станало.

– Трябва да има нещо, което можеш да направиш. Начин да заобиколиш…

– Откажи се, Бет. – Той се изправи и обърна глава по посока на трона. – Нека продължим напред…

– Не можем.

– Как ли пък не можем.

– Едно е да подадеш оставка, да абдикираш или както там се казва. Това е свободен избор. Но теб изобщо не те бива да се подчиняваш на чужди заповеди – каза Бет и добави сухо: – Както сме обсъждали и преди.

– Бет, трябва да се откажеш…

– Помисли за бъдещето… след година, две… наистина ли искаш да ми кажеш, че няма да ме намразиш заради това?

– Разбира се, че не! Ти не можеш да промениш същността си. Вината не е твоя.

– Сега го казваш и аз ти вярвам… но след десет години, когато погледнеш сина или дъщеря си в очите, не мислиш ли, че няма да изпиташ поне мъничко неприязън към мен, задето съм ги лишила от…

– От шанса да стрелят по тях? Да бъдат критикувани от куцо и сакато? Да бъдат поставени на пиедестал, на който не искат да бъдат? Ни най-малко! Та всичко това е част от причината да не искам дете!

Бет отново поклати глава.

– Не съм толкова сигурна.

– Исусе. – Рот сложи ръце на хълбоците си. – Направи ми услуга и недей да решаваш вместо мен, окей?

– Не можем да пренебрегнем възможността…

– Извинявай, да не съм пропуснал нещо? Да не би някоя врачка да ти е дала скришом кристално кълбо или нещо такова? Защото, не се засягай, но можеш да видиш в бъдещето толкова, колкото и аз.

– Именно.

Рот вдигна отчаяно ръце и закрачи напред-назад.

– Ти не разбираш, чисто и просто не разбираш. Вече е станало, свършен факт. Вотът на недоверие е минал… и аз съм кастриран като владетел, не разполагам с никаква власт, нито с влияние. Така че дори и да имаше нещо, което бих могъл да сторя от законова гледна точка... Вече не съм аз този, който може да промени каквото и да било.

– Кой тогава?

– Един мой далечен братовчед. Истинско съкровище.

По тона му Бет разбра, че в случая „истинско съкровище“ е евфемизъм за „пълен шибаняк“.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

– Искам да видя прокламацията или документа… трябва да има такава, нали? Съмнявам се, че просто са ти оставили съобщение на гласовата поща.

– Господи, Бет, няма ли да се откажеш най-…

– У Сакстън ли е? Или са я изпратили на Рив…

– Не може ли поне веднъж да бъдеш нормална! – изкрещя той. – Току-що премина през периода си на нужда! Повечето жени остават на легло цяла седмица. Защо не можеш и ти да си такава? Щом толкова искаш дете, върви да си легнеш… това се очаква да направиш. Учудвам се, че след всичкото време, което си прекарала с шибаната Лейла, тя не ти е казала…

Докато Рот продължаваше да беснее, Бет прекрасно си даваше сметка, че просто изпуска парата с помощта на думите. Само че нямаха време да го прави до безкрай.

Тя се изправи, отиде до него и…

Пляс.

Звукът от шамара отекна в стаята и обичният ѝ хелрен изведнъж млъкна.

Приковала спокоен поглед в лицето му, тя заяви:

– Сега, когато имам вниманието ти и вече не нареждаш и не беснееш като някой лунатик, ще съм ти благодарна, ако ми кажеш къде мога да намеря онова, което са ни изпратили.

Рот отпусна глава, сякаш бе напълно изтощен.

– Защо го правиш?

Изведнъж Бет си спомни какво ѝ бе казал, когато нуждата я беше връхлетяла и той я бе заварил как се опитва да се добере до лекарството.

С накъсан глас тя отговори:

– Защото те обичам. И ти или не искаш да си го признаеш, или не виждаш кой знае колко напред в бъдещето, но това наистина има значение за теб. Казвам ти, Рот, то е от нещата, които не могат да бъдат преглътнати. И както ти казах – ако искаш да слезеш от трона, много добре. Изборът си е твой. Но проклета да съм, ако оставя някой да ти го отнеме.

Рот изправи глава.

– Не разбираш, лийлан. Всичко свърши.

– Не и ако аз мога да направя нещо по въпроса.

Мълчанието се проточи… а после Рот протегна ръце и я притисна до себе си, толкова силно, че тя усещаше как костите ѝ се огъват.

– Не съм достатъчно силен за това – прошепна той в ухото ѝ… сякаш не искаше никой да чуе тези думи да излизат от устата му. Никога.

Бет плъзна ръце по якия му гръб и го прегърна също толкова здраво.

– Ала аз съм.

* * *

Цяла вечност.

Рот чакаше в тайната стая, миришеща на пръст и подправки, от цяла вечност. В мрака мислите му бяха оглушителни като писъци, ярки като мълнии, неизличими като надпис, вдълбан в камък.

И тъкмо когато му се струваше, че никога няма да се случи, че той и неговият безмълвен кипящ спътник завинаги ще си останат в мрака, буквално и преносно, се разнесе стържещ звук и тайната врата се плъзна назад.

– Каквото и да се случва – прошепна той на брата, – няма да се намесваш. Това е заповед и искам добре да ме чуеш.

Отговорът на Торчър бе тих като въздишка:

– Както наредите.

Треперливите пламъчета на факлата хвърляха слаба светлина, ала тя бе достатъчна, та Рот да разпознае мъжа пред себе си – свещенослужител без особено влияние в двора… ала чийто баща приживе бе лечител.

Пазител на билки и отвари.

Мъжът си мърмореше под носа.

– …направи още за една нощ. Не мога да сторя невъзможното…

Докато свещенослужителят се приближаваше до работната маса, тялото на Рот реагира без никаква помощ от страна на ума му. Изскачайки от сенките, той сграбчи една мършава ръка над лакътя, влагайки цялата си сила без никакъв финес. В отговор се разнесе пронизителен писък на изненада, но после факлата се люшна към него и Рот замалко да изпусне жертвата си, когато пламъците лумнаха в очите му.

– Затвори вратата! – изкрещя той, докато се опитваше да сграбчи свещенослужителя през кръста.

Въпреки че не можеше и дума да става за сравнение в ръс­та им (Рот беше два пъти по-едър), одеждите на свещенослужителя бяха хлъзгави и той така се мяташе, че на краля му беше трудно да го удържи. А факлата представляваше опасност, докато се бореха за нея. По стените, по котела, по масата танцуваха сенки и Рот усети парване в ръцете, когато се опита да…

А после плащът, с който бе скрил самоличността си, пламна…

Изпепеляваща горещина жарна едната страна на тялото му и плъзна към косата му и той отскочи назад, мъчейки се да извади камата си, за да среже плата… само че оръжието беше под плаща. Единственото, което можа да направи, бе да напипа очертанията на дръжката в ножницата.

Отскачайки още веднъж назад, той опита да смъкне обемистата материя през главата си, но бързо свали ръка с писък на болка. Само за миг пламъците го обгърнаха и въпреки че се опитваше да ги потуши с ръце, беше, сякаш се мъчи да пропъди облак оси. Махайки трескаво, заслепен от агонията и горещината, докато в ушите му пращяха пламъци, кралят си даде сметка, че…

Няма да излезе жив от това…

Останал без въздух, с лудешки биещо сърце и душа, която крещеше заради несправедливостта на всичко това, на Рот му се прииска да беше различен – мъж на оръжието, а не на перото, някой, който можеше да надвие противника ловко и уверено…

Пороят се изля отгоре – зловонен, със скверен вкус… и лепкав, по-скоро мокро вълнено одеяло, отколкото течност. Със съскане и шипене, и смрад, от която очите му още повече се насълзиха, пламъците угаснаха.

В същия миг се разнесе оглушителен трясък – Торчър бе метнал котела настрани.

– Недейте да преглъщате, господарю! Изплюйте го, ако е влязло в устата ви!

Рот се наведе и изплю онова, което бе проникнало между устните му. А после в ръцете му тикнаха парцал и той избърса очите си от парещата течност.

Подпрял длани на бедрата си, Рот поемаше големи глътки въздух, с надеждата дишането му да се успокои; от усилието му се виеше свят. Или пък беше от дима. Болката. Гадостта, изсипана отгоре му.

След един дълъг миг си даде сметка, че светлината вече не трепти, и погледна натам. Торчър беше овладял факлата… и беше надвил свещенослужителя, който се беше сгърчил на пода, а краката му се мятаха конвулсивно.

– Как го… – Пристъп на кашлица прекъсна Рот. – Какво му направи?

– Срязах сухожилията на коленете му, за да не може да избяга.

Рот потръпна, ала ползата беше очевидна.

– Той е ваш, господарю, можете да правите каквото поискате с него – заяви Торчър и отстъпи назад.

Рот погледна към свещенослужителя и нямаше как да не направи сравнение между спокойното държание на брата и лекотата, с която се бе справил само за миг, и собствената си нескопосана тромавост.

Приближи се до падналия вампир и го обърна по гръб; жег­на го задоволство, когато очите на другия мъж се разшириха, разпознали този, който се беше надвесил над него.

– На кого служиш? – попита Рот.

Отговорът беше нечленоразделно ломотене и преди да осъз­нае какво прави, Рот го сграбчи за одеждите и го вдигна от пода. Докато го разтърсваше така, че отпуснатата глава на мъжа се разлюля напред-назад, усети, че го обзема дълбока, неудържима нужда да убива.

Нямаше обаче време да вникне по-дълбоко в това непознато чувство.

Вдигайки мъжа още по-високо, така че лицата им бяха на сантиметри, Рот изръмжа:

– Ако ми кажеш кои са другите, ще пощадя младата ти шелан и сина ти. Ако разбера, че си скрил дори един? Жената и детето ти ще увиснат за глезените в голямата зала и ще бъдат оставени да умрат.

Кръвожадна усмивка плъзна по устните на Торчър, а лицето на свещенослужителя пребледня още повече.

– Господарю… – прошептя той. – Пощадете и мен… пощадете ме и ще ви кажа всичко.

Рот се взря в умоляващите очи, видя как в тях се появяват сълзи и се стичат по бузите… и си помисли за своята шелан, за своя баща.

– Моля ви, господарю, смилете се над мен… умолявам ви… смилете се над мен!

След един дълъг миг Рот кимна веднъж.

– Продължавай.

Начаса от устата на мъжа се изсипаха имена… имена, които Рот знаеше до едно.

Бяха всичките му съветници, начело с Ичан, но без Абалон… който вече бе доказал кому е верен…

Вълните на агресията се надигнаха в мига, в който бе изречено последното име и свещенослужителят утихна… и поривът да убива не търпеше възражения.

Ръката на Рот трепереше, докато посягаше към дръжката на камата; той задърпа с отсечени отривисти движения и острието, извито под лош ъгъл, се закачи за ножницата.

Накрая все пак успя да го освободи и като остави свещенослужителя да се свлече на земята, го улови за гърлото и започна да стиска.

– Господарю… – Свещенослужителят започна да се съп­ротивлява, ноктите му се впиха в китката на Рот. – Господарю, не! Вие обещахте…

Рот вдигна високо ръка…

И си даде сметка, че е хванал жертвата си така, че не може да го промуши нито в сърцето, нито в югуларната вена, нито в някой друг жизненоважен орган.

– Господарюююуууууууууу…

– Това е заради моята кръв!

Ръката на Рот се спусна със страховита сила… а очите му не се откъсваха от ужасения поглед на свещенослужителя, докато острието се забиваше в дясното му око и потъваше дълбоко в мозъка, спирайки едва когато хлътна до дръжката.

Тялото под неговото се загърчи в спазми, ръцете и краката се замятаха в конвулсии, здравото око се извъртя назад, така че се виждаше само бялото му.

А после всичко затихна, с изключение на слабото потръпване на лицето и пръстите.

Рот се свлече от вече мъртвото тяло.

Докато се взираше в камата, стърчаща от лицето на убития, почувства, че му се повдига; извърна се рязко, подпря се на студения пръстен под и повръща, докато ръцете му вече не можеха да го държат.

Претърколи се настрани и зарови пламнало лице в сгъвката на изкаляната си ръка.

Не заплака.

А му се искаше.

Докато с болезнена яснота осъзнаваше, че току-що е отнел живота на друг вампир, му се прииска да се върне назад, към света, който познаваше преди този ден… свят, в който баща му бе умрял от естествена смърт, а на Ана просто ѝ се беше завило свят от бременността… и най-големият му проблем в двора бяха подмятанията за избора му на шелан.

Изобщо не искаше да бъде част от тази нова действителност.

Тук нямаше светлина. Само непрогледна нощ.

– Никога досега не съм отнемал живот – немощно каза той.

Въпреки цялата си свирепост, когато Торчър проговори, гласът му беше мек:

– Знам, господарю. Справихте се добре.

– Не, не е така.

– Мъртъв ли е?

О, да, мъртъв беше.

– Наистина мислех онова, което казах за неговата шелан и сина му. Те ще бъдат пощадени.

– Разбира се.

Докато си припомняше списъка с получените имена, Рот почувства как желанието да убива отново лумва в гърдите му, въпреки че стомахът му все още не се бе успокоил напълно… а усилията му бяха детска игра в сравнение с онова, което Братството можеше да стори.

И действително сега нямаше да е жив, ако Торчър не се бе намесил.

Рот се оттласна от пръстта, отпуснал безсилно глава. Как щеше да…

Широка длан се протегна към него.

– Господарю, нека ви помогна.

Рот погледна в светлите, ясни очи… и си помисли, че са като луната, разпръскваща светлина в мрака, показваща изход от пустошта.

– Ние ще ви подготвим – заяви Торчър. – Ще ви научим на онова, което трябва да знаете, за да отмъстите за семейството си. Ще махна тялото от тук и ще направя да изглежда така, сякаш го е сполетяла злополука… това ще ни даде времето, от което се нуждаем. От сега нататък храната ще се приготвя в стаята ви за аудиенции, от личния ви доген, не от някой, свързан с двора… и всички провизии ще бъдат доставяни от нивата или небесата собственоръчно от братята. Преди да опитате каквото и да било, всеки от нас ще хапне и ще пийне от него във ваше присъствие, и ще спим пред покоите ви. Това е тържественият ни обет.

За миг единственото, което Рот бе в състояние да стори, бе да се взира в протегнатата към него ръка, сякаш беше благословия от самата Скрайб Върджин.

Отвори уста, за да изрази признателността си с думи, ала от нея не излезе нищо.

Вместо отговор той стисна десницата пред себе си… и почувства, че го вдигат, за да стъпи сигурно на краката си.