Кралят

32

Бет откри комплекта с лекарства на умивалника в банята. След като се притесни за състоянието на билярдната маса и всичко останало, тя се качи на горния етаж и незабавно отиде да вземе душ… и именно така се натъкна на черния кожен калъф, сложен върху плота между нейния умивалник и този на Рот.

В първия миг си помисли, че е калъф за някои от тъмните очила на Рот, само че този беше мек, а не твърд.

И тъкмо когато посягаше, за да го вземе, я връхлетя първата вълна.

Горещ, влажен въздух разцъфна из цялото ѝ тяло – върху тила ѝ и по протежение на краката ѝ, по лицето и шията и надолу по корема ѝ, чак до стъпалата.

Сякаш вече беше пуснала душа.

Отхвърляйки това усещане, тя дръпна ципа на кожения калъф и го отвори. Не, не бяха тъмни очила. Вместо това вътре откри стъкленица, пълна с прозрачна течност, и три спринцовки, грижливо стегнати, сякаш щяха да се возят с кола и искаха да спазят закона за коланите. Етикетът върху шишенцето беше от другата страна и тя го завъртя, за да види какво пише.

Морфин.

Никога досега не бе откривала нещо подобно сред вещите на Рот. И не беше трудно да се досети, че трябва да бе отишъл при доктор Джейн, по дяволите, може би дори при Хавърс – за да е готов, в случай че тя навлезе в…

Заля я нова гореща струя и тя погледна намръщено към отдушника на отоплението. Може би Фриц трябваше да повика някой да погледне отоплителната система…

Коленете ѝ се подкосиха така внезапно, че едва успя да се улови за плота; калъфът се изтърколи в умивалника на Рот, двата ѝ парфюма „Шанел“ паднаха. Със стон на ранено животно, тя опита да се изправи, ала тялото ѝ отказваше да се подчини.

То бе поело по свой собствен път.

Огромен, вулканичен взрив изригна в нея, отнемайки ѝ силата да се задържи на крака. Тя се свлече на пода, свита на кълбо, обхванала корема си с две ръце, с притиснати до гърдите колене. Почти не усещаше хладния мрамор под себе си, докато пожарът, бушуващ под кожата ѝ, се разгаряше все повече, превръщайки се във всепоглъщаща сексуална нужда, която можеше да бъде утолена само от едно.

От нейния хелрен.

Обърна се по гръб, след това – на другата си страна и накрая легна по корем. Дращейки по гладкия под, тя търкаше бедра едно в друго, мъчейки се да открие някакво облекчение, поне за малко да си отдъхне от болката, която завземаше цялото ѝ същество.

Колко часа? Опита се да помисли… колко часа ѝ бе казала Лейла, че е продължило?

Двайсет и четири? Не, повече…

От гърдите ѝ се изтръгна вик, когато нова изпепеляваща вълна се разля по тялото ѝ; пот изби от порите ѝ, вампирските ѝ зъби се показаха.

И това бе само началото, смътно си даде сметка тя. Само първият залп… тепърва щеше да става много по-лошо. С течение на времето хормоните щяха да направят невъзможно всичко друго, освен да си поема дъх.

И като си помисли, че доброволно го бе поискала!

Истинска лудост.

Нуждата бе като два юмрука, извиващи жестоко тялото ѝ, докато тя се уплаши, че костите ѝ са се натрошили. Не, не, това щеше да я убие… възможно ли бе друго? А потребността от секс? Дори не ставаше дума за това, да има дете. А за собственото ѝ оцеляване…

Рот.

Господи, той щеше да се качи тук. Когато приключеше разговора си с Тор. Щеше да я намери на пода… а после какво?

Дори и през вихрушката от хормони Бет успя да види логичното заключение на тази нишка на мисълта: Рот щеше да се окаже в ужасно положение, принуден или да се погрижи за нея и да живее с последиците, които ненавиждаше, или да я гледа как страда.

Което той никога нямаше да направи.

Дланите ѝ изскърцаха по гладкия под, когато тя повдигна половинтонното си тяло от него. Издърпа се нагоре с помощта на чекмеджетата и на нивото на плота трябваше да спре, за да си почине; виеше ѝ се свят, очите ѝ се мъчеха да се съсредоточат, докато тялото ѝ я умоляваше за секс, какъвто просто не биваше да получи.

Преди да бъде окончателно победена от случващото се, сама щеше да се погрижи за това.

Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ѝ трябваха няколко опита, докато успее да улови калъфа, но най-сетне го хвана и го свали на пода. Време за още една кратка почивка върху хладния мрамор. Ала само за малко. Вълните прииждаха все по-яростно и все по-начесто.

Тършуващи пръсти, стъкленицата изскочи от гнездото си и се търкулна настрани.

Бет заплака, докато влачеше тялото си след нея, протегнала ръка, драскаща с пръсти…

– Бет – разнесе се глас. – О, господи… Бет.

Мъжка длан се спусна от небето, посегна към нея, търсеше я… и през тресавището, в което бе затънало самото ѝ същество, тя се опита да разбере как и защо… но тялото ѝ направи връзката преди нея.

Рот.

Когато тежките му ботуши изникнаха пред погледа ѝ, хормоните ѝ изригнаха, реагирайки на присъствието му, като достигнаха нива, които бяха не просто ад на земята, а ад под кожата ѝ – кръвта ѝ закипя, женствеността ѝ закрещя за онова, което само той можеше да ѝ даде.

Ала това не можеше да се случи.

– Хайде… – извика тя дрезгаво. – Упой ме… или ми дай…

Рот коленичи до нея.

– Бет…

– Дай ми лекарството! Аз ще го направя…

– Не мога да ти позволя…

Приковала суров поглед в него, тя нямаше сили да спори.

– Дай ми шибаното лекарство!

* * *

Тялото на Рот вече бе започнало да реагира, когато пое по стълбите, отвеждащи до техните покои… докато стигне до банята, вече знаеше точно какво се случва. Също както и какво бе решението – всичките му инстинкти ревяха да обслужи своята жена, да облекчи страданието ѝ по единствения начин, който имаше значение.

Той тръсна глава и коленичи, опипвайки наоколо, за да я открие, следвайки гласа ѝ и звука на конвулсивните ѝ движения върху мраморния под. Думите ѝ бяха несвързани, тялото ѝ се гърчеше от болка, изгубено в мъките на нуждата.

– Дай ми шибаното лекарство!

Отне му миг, докато схване какво бе казала, и тогава си даде сметка, че пътят пред него се разклонява – имаше само две възможности… и никоя от тях не му харесваше.

– Рот… – простена Бет. – Рот… просто ме упой.

Той си помисли за калъфа, който бе оставил на умивалника. Всичко, което трябваше да направи, бе да го отвори, да напълни една от спринцовките и да инжектира морфина в тялото ѝ. И тогава страданието ѝ щеше да бъде облекчено…

Само донякъде, напомни му част от него.

Нов прилив на нужда връхлетя тялото на Бет; рязкото ѝ поемане на дъх бе по-скоро писък; разтърсвани от мощни конвулсии, краката ѝ го изритаха.

Рот не бе сигурен кога точно взе решението, ала ето че ръцете му вече се спускаха към ципа на кожения му панталон, лекарството беше забравено, посоката – избрана.

– Дръж се, лийлан – изръмжа, докато освобождаваше ерекцията си. – Дръж се, идвам…

Точно така.

Само че когато потърси опипом краката ѝ и понечи да свали дънките ѝ, му отне цяла вечност: тялото ѝ се съпротивляваше, бедрата ѝ се разтваряха и затваряха, докато тя се гърчеше на пода… но когато най-сетне успя да ги смъкне от краката ѝ, Рот не изгуби нито миг. Принуди я да престане да мърда, като стис­на хълбоците ѝ и…

Бет изкрещя името му, когато проникна в нея; ноктите ѝ се впиха в раменете му, гърдите ѝ се притиснаха в неговите. Той свърши мигновено, топките му се напрегнаха и ето че се изля в нея… ала изобщо не беше готов за реакцията ѝ. Достигнала оргазъм заедно с него, сърцевината ѝ сякаш го дърпаше, изцеждаше, извличаше онова, което той имаше да ѝ даде…

Рот свърши отново. Толкова яростно, че си прехапа езика.

Корав и необуздан, той проникваше в нея отново и отново… докато тялото му не бе принудено да си вземе малка почивка, за да се съвземе. И именно тогава почувства разликата в Бет… разлика, която се дължеше на него. Тя също си почиваше за малко, напрежението в тялото ѝ беше отслабнало, сякаш самите молекули на съществото ѝ си поемаха дълбоко дъх.

Но преди да успее да се поздрави, Рот почувства още нещо. Въздухът беше просмукан от тъга и острото ѝ ухание го накара да спре и да отметне глава назад, сякаш можеше да я погледне в очите.

– Не плачи – каза той дрезгаво. – Лийлан, не…

– Защо го правиш? – простена тя. – Защо…?

Имаше само един отговор. За тази нощ… и завинаги.

– Защото те обичам повече от всичко на света.

Повече от себе си. Повече от бъдещото си дете.

Треперещите ѝ ръце помилваха лицето му.

– Сигурен ли си?

Рот отговори, като отново потъна дълбоко в нея, пенисът му влизаше и отново излизаше от влажната ѝ сърцевина. Нейната реакция? Звукът, който се изтръгна от гърдите ѝ, беше наполовина мъркане, наполовина стон, хормоните ѝ отново бушуваха.

Незнайно защо, Рот си спомни видението на Вишъс.

„Виждам те застанал насред бяло поле. Бяло, бяло, навсякъде бяло и говориш с лицето в небесата.

Виждам бъдещето в ръцете ти.“

Исусе, имаше чувството, че Небитието диша във врата му, дебне го… и макар това да беше вярно за всяко живо същество, той се чувстваше взет на прицел, сякаш срокът му на годност много скоро щеше да изтече.

Което не означаваше, че Бет ще го надживее. Тъкмо обрат­ното. Най-вероятната причина за неговата смърт би била… нейната.

Рот отпусна глава върху шията ѝ, пъхна ръце под тялото ѝ и се залови сериозно със секса. Отдаде му се, предаде се, остави се на неговата воля… и то бе, като да се хвърли от висока скала – скокът беше лесната част, защото падането не ти струва нищичко.

Приземяването е онова, което може да ти коства живота.