Кралят

11

Рот крачеше забързано през подземния тунел и стъпките на тежките му ботуши отекваха като гръм между стените, докато той не се превърна в собствения си маршов оркестър. До него Джордж едва смогваше да не изостава, нашийникът му подрънкваше, лапите му тупкаха по циментовия под.

От тренировъчния център до имението обикновено се стигаше поне за две минути, три-четири, ако говориш с някого, без да бързаш. Не и този път – Джордж го спря пред подсилената врата едва трийсет секунди след като бяха излезли от кабинета зад стаята с оборудването.

Изкачи ниските стъпала, намери пипнешком контролния панел на алармата и въведе кода. Заключващият механизъм изтрака и ето че те вече крачеха по друг коридор. Минаха през следващата врата и се озоваха в огромното фоайе. Рот подуши въздуха.

Агнешко за Първото хранене. Огън в библиотеката. Вишъс, пушещ една от ръчно свитите си цигари в билярдната.

Мамка му. Трябваше да му каже какво се бе случило с Пейн в тренировъчния център. По дяволите, строго погледнато – дължеше му ритуала на разплатата.

Ала всичко това можеше да почака.

– Бет – нареди на Джордж. – Търси.

И той, и кучето отново задушиха въздуха.

– Горния етаж – заповяда в същия миг, в който Джордж тръгна напред.

Когато стигнаха до площадката на втория етаж, миризмата стана по-силна – потвърждение, че вървяха в правилната посока. Лошата новина? Идваше отляво.

Рот закрачи по коридора със статуите, подмина стаята на Джон и Хекс, тази на Блей и Куин.

Спряха, преди да са стигнали до спалнята на Зейдист и Бела.

Нямаше нужда кучето да му казва, че са открили целта си… знаеше и точно пред чия стая се намират – въздухът бе така натежал от хормоните на бременността, че бе, като да се блъснеш в кадифена завеса.

Което бе и причината Бет да е тук, нали така?

„Жените не пазят тайни от мъжете, които ги уважават.“

Мамка му. Да не искаха да му кажат, че неговата шелан желае дете и дори прави нещо по този въпрос, без да му спомене и дума!

Стиснал зъби, той вдигна ръка, за да почука… но в крайна сметка задумка с юмрук. Веднъж, два пъти.

– Влез – разнесе се гласът на Избраницата Лейла.

Рот блъсна вратата и съвсем ясно почувства мига, в който неговата шелан го видя – като гъст дим миризмата на вина и измама изпълни въздуха.

– Трябва да поговорим – изплющя гласът му. – Моля да ни извиниш, Избранице – добави той, кимвайки натам, където се надяваше, че е Лейла.

Последва размяна на реплики между двете жени – сковано от страна на Бет и притеснено от страна на Лейла. А после неговата шелан стана от леглото и се приближи.

Не размениха и дума. Нито когато тя затвори след тях, нито докато вървяха по коридора един до друг. А когато влязоха в кабинета му, Рот нареди на Джордж да остане отвън, преди да затвори вратата.

Въпреки че прекрасно познаваше разположението на префърцунените френски мебели, той протегна ръце, опипвайки облегалките на креслата с копринена тапицерия, изящния диван… и накрая ръба на бащиното му писалище.

Заобиколи го и се настани на трона, обвивайки длани около подлакътниците – толкова силно, че дървото изскърца в знак на протест.

– Откога ходиш при нея?

– При кого?

– Не се прави на глупачка. Не ти отива.

Въздухът в стаята се раздвижи и Рот чу стъпките ѝ по мекия килим. Докато тя крачеше напред-назад, Рот си я представяше съвсем ясно: сключени вежди, стиснати устни, скръстила ръце на гърдите си.

Чувството за вина си беше отишло, оставяйки я не по-малко яростна от самия него.

– Какво, по дяволите, те е грижа? – промърмори тя.

– Имам пълното право да знам къде си.

– Моля?

Рот размаха пръст натам, където мислеше, че е застанала.

– Тя е бременна.

– Забелязах.

Юмрукът му се стовари върху бюрото толкова тежко, че слушалката на телефона падна от вилката.

– Искаш да навлезеш в периода си на нужда!

– Да! – изкрещя Бет в отговор. – Искам! Да не би да е прес­тъпление?

Рот изпусна дъха си с чувството, че току-що го беше блъснала кола. Отново.

Невероятно колко смазващо бе да чуе най-големия си страх, изречен на глас.

Пое си няколко големи глътки въздух; знаеше, че трябва да подбира думите си много внимателно… въпреки че надбъбречните му жлези отделяха толкова адреналин в тялото му, че буквално се давеше в ужас.

В тишината, пиукането, с което телефонът настояваше отново да бъде вдигната слушалката, прозвуча оглушително като ругатните, отекващи в главите и на двамата.

С разтреперана ръка Рот заопипва наоколо, докато не откри слушалката. Отне му няколко опита, преди да успее да я върне на мястото ѝ, но все пак се справи, и то без да счупи нищо.

Господи, колко тихо бе само. По някаква причина Рот неестествено отчетливо усещаше стола, на който седеше – коравата кожена седалка, символите, гравирани върху облегалките за ръцете, начина, по който релефът зад гърба му го драскаше лекичко.

– Добре ме чуй – заяви той глухо. – И знай, че това е самата истина. Няма да те обслужа в периода ти на нужда. Никога.

Сега бе ред на Бет да се бори за глътка въздух, сякаш я бяха ударили в стомаха.

– Не мога… не мога да повярвам, че го каза.

– Никога няма да се случи. За нищо на света. Никога няма да ти направя дете.

Малко неща имаше в живота, в които Рот да бе по-сигурен. Единственото друго, което му идваше на ума, бе колко много я обича.

– Няма да го направиш или не можеш да го направиш? – попита тя дрезгаво.

– Няма да го направя.

– Рот, това не е честно. Не можеш да го обявиш сякаш е един от твоите декрети.

– Значи, трябва да лъжа за това, какво чувствам?

– Не, но можем да го обсъдим, за бога. Ние сме партньори и това засяга и двама ни.

– Никакво обсъждане няма да промени мнението ми. Ако искаш да продължиш да си губиш времето с Избраницата, решението си е твое. Но ако суеверията са верни и това действително предизвика периода ти на нужда, знай, че ще бъдеш упоена, за да преминеш през него. Аз няма да те обслужа.

– Исусе… сякаш съм някакво животно, което трябва да бъде заведено на ветеринар.

– Нямаш представа какво представляват тези хормони.

– И това – от устата на един мъж.

Рот сви рамене.

– Обикновен биологичен факт. Когато Лейла навлезе в нейния, всички го усетихме, из цялата къща… дори нощ и половина, след като бе отминал. Мариса беше упоявана в продължение на години. Така се прави.

– Може би – когато жената не е омъжена. Ала ако не се лъжа, името ми е написано на гърба ти.

– Само защото някой е обвързан, не означава, че непременно трябва да има деца.

Бет не отговори веднага.

– Минавало ли ти е през ума, че това може би е важно за мен? И нямам предвид като „О, имам нужда от нова кола“ или „Искам да продължа образованието си“. Нито дори като „Какво ще кажеш за някоя и друга шибана среща от време на време, между покушенията над теб и работата, която ненавиждаш“. Рот, това е основата на живота.

И вход към смъртта… за нея. Толкова много жени умираха при раждане и ако я изгубеше…

Мамка му, не бе в състояние дори да си го помисли.

– Няма да ти дам дете. Мога да подправя истината с цял куп безсмислици и утехи, но рано или късно, ще се наложи да го приемеш…

– Да го приема? Сякаш някой с настинка се е изкихал върху мен и трябва да се примиря, че в продължение на два-три дни ще имам кашлица? – Изумлението в гласа ѝ отекна ясно като гнева ѝ. – Чуваш ли се изобщо какво говориш?

– Вярвай ми, отлично си давам сметка за всяка шибана дума, която избирам.

– Добре тогава. Защо не опитаме обратното? Защо например аз не заявя следното – ще ми дадеш детето, което искам, и това е нещо, което ти ще трябва да приемеш. Точка по въпроса.

Рот отново сви рамене.

– Не можеш да ме принудиш да бъда с теб.

Бет ахна и той изведнъж почувства, че отношенията им бяха навлезли в нова фаза… и тя определено не беше добра. Ала връщане назад нямаше.

Проклинайки под носа си, той поклати глава.

– Направи си услуга и престани всяка вечер да прекарваш часове наред с Избраницата. Ако имаш късмет, не се е получило и можем просто да забравим за това…

– Да забравим… я чакай. Ти да не… да не… да не си си изгубил шибания ум?

Мамка му. Неговата шелан не говореше със заекване и запъване и рядко ругаеше. Ама че хеттрик.

Но това не променяше нищо.

– Кога възнамеряваше да ми кажеш? – попита той.

– Да ти кажа какво? Че понякога можеш да бъдеш истински задник? Как ти се струва сега?

– Не, кога възнамеряваше да ми кажеш, че преднамерено се опитваш да предизвикаш периода си на нужда. Или това не е нещо, което засяга и двама ни?

Какво би станало, ако периодът ѝ бе започнал внезапно, докато двамата бяха заедно по-рано днес? Той може би щеше да отстъпи и тогава…

Лошо. Особено ако след това откриеше, че тя бе прекарвала време с Избраницата именно с тази цел.

Той я изгледа яростно.

– Да, кога точно щеше да го споменеш? Нямаше да е тази вечер, нали? За утре ли го пазеше? Не? – Той се приведе през бюрото. – Знаеше, че не го искам. Казах ти, че не го искам.

Още крачене напред-назад; той чуваше всяка стъпка. Мина известно време, преди те да спрат.

– Знаеш ли какво, аз си тръгвам – каза тя най-сетне. – И то не само защото тази вечер трябва да изляза. Имам нужда известно време да бъда далеч от теб. А после, когато се върна, ще го обсъдим както трябва… и двете страни на въпроса… Не! – прекъсна го, когато той понечи да отвори уста. – Да не си казал и думичка повече. Направиш ли го, имам чувството, че ще си събера нещата и ще се изнеса окончателно.

– Къде ще отидеш?

– Противно на всеобщото мнение, нямаш право да знаеш къде съм през всяка секунда от денонощието. Особено след речта, която ми държа току-що.

Рот отново изруга и като вдигна тъмните си очила, разтърка основата на носа си.

– Бет, чуй ме, аз просто…

– О, чух предостатъчно. Така че направи услуга и на двама ни и остани там, където си. Както си тръгнал, това писалище и този корав стол са всичко, което ще имаш. Най-добре свиквай с тях.

Рот затвори уста. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки. Чу как вратата се затръшва зад гърба ѝ.

Канеше се да скочи и да се втурне след нея, но после си припомни думите на доктор Джейн за ядрено-магнитния резонанс на Джон Матю в човешката болница. Ето къде отиваше Бет – нали беше казала, че държи да го придружи.

Мислите му се върнаха назад, към припадъка и онова, което се беше случило тогава. По-късно беше говорил с Куин и бе настоял да научи какво се бе опитал да каже Джон на сестра си – ако някой казваше нещо на неговата шелан, той трябваше да знае какво, ако нямате нищо против.

„Ще се погрижа да си в безопасност. Ще бдя над теб.“

Какво, по дяволите?! По принцип Рот нямаше нищо против Джон Матю. Всъщност винаги го беше харесвал, дотам, че си бе направо страшничко колко лесно немият воин бе влязъл в живота им… и бе останал там.

Отличен войник. Ума му също си го биваше. А липсата на глас не беше проблем, освен за Рот, тъй като той не можеше да общува на езика на знаците.

А и тестът, според който бе син на Дариъс? Е, колкото по-дълго прекарваше близо до хлапето, толкова по-очевидна ставаше връзката между двамата.

Но всеки мъж, опитал се да застане между него и неговата шелан (бил той неин кръвен брат или не), преминаваше шибаната граница. Той бе този, който щеше да се грижи и да бди над нея. Никой друг. И щеше да го заяви най-недвусмислено на Джон… ала най-странното бе, че хлапето също нямаше представа какво бе казало. Джон не владееше Древния език достатъчно добре, за да води разговор на него, но Блей и Куин бяха потвърдили, че думите, които устните му оформиха, бяха именно на Древния език.

Но както и да е. Джон отиваше на някакво изследване, пък и така или иначе, не представляваше проблем за отношенията му с Бет. Това с бебето обаче…

Доста време мина, преди Рот да вдигне ръце от облегалките на трона; беше ги стискал толкова силно, че когато разпери пръсти, ставите му горяха.

„Както си тръгнал, това писалище и този корав стол са всичко, което ще имаш.“

Ама че бъркотия. Ала всичко се свеждаше до една непоклатима истина – просто не можеше да понесе да я изгуби заради бременност. И колкото и ужасен да беше този разрив между тях, поне и двамата все още бяха на този свят и щяха да си останат тук – за нищо на света нямаше доброволно да изложи живота ѝ на опасност, в името на едно хипотетично дете… което, между другото (стига, разбира се, да доживее да порасне), щеше да страда от тежестта на короната толкова, колкото и баща му сега.

Което бе другата причина. Рот никак не бързаше да обрече едно невинно създание на цялата тази кралска гадост. Тя бе съсипала неговия живот… и определено не бе наследство, което искаше да стовари върху плещите на някой, когото несъмнено щеше да обича почти колкото своята шелан…

Рот се раздвижи на трона, погледна надолу… и се намръщи.

Въпреки че не можеше да види нищо, осъзна, че е получил ерекция. Туптяща възбуда, която напираше зад ципа на кожения му панталон.

Сякаш трябваше да бъде някъде. Още сега.

Рот отпусна глава върху ръката си. Знаеше точно какво означава това.

– Господи… не.

* * *

– Имаш ли нужда да се нахраниш?

Докато чакаше отговор, Избраницата Селена правеше всичко по силите си да не обръща внимание на факта, че тъмнокожият мъж в леглото пред нея бе гол. Трябва да беше. Чаршафът бе вдигнат само до кръста му, така че гърдите и раменете му бяха голи, изваяните им мускули – огрени от меката светлина в ъгъла.

Трудно бе да си представи, че си е дал труда да си облече нещо от кръста надолу.

Прескъпа Скрайб Върджин, каква гледка представляваше само. Същинско откровение… но не защото тя бе невежа или наивна. Може и да беше прекарала живота си в уединението на Светилището от деня на раждането си преди един век, но като ерос тя бе запозната с механиката на секса.

Ала въпреки подготовката си, самият акт все още не бе станал нейна съдба. Предишният Примейл бе убит в нападенията точно след нейното съзряване и бяха минали десетилетия след десетилетия, преди да бъде обявен приемникът му. А после, когато пое задълженията му, Фюри промени всичко и ги освободи, вземайки си шелан, с която заживя в моногамна връзка.

Селена винаги се бе питала какъв ли е сексът. И сега, докато гледаше Трез, тя изведнъж интуитивно разбра защо жените се подчиняваха. Защо сестрите ѝ се подготвяха и гласяха за своето „задължение“. Защо, когато се върнеха след това, грееха – кожата, косата, усмивките, душите им.

Беше изумително да го изпита от първа ръка…

Внезапно си даде сметка, че той не беше отговорил на въп­роса ѝ.

Дали не го бе засегнала, зачуди се, докато той се взираше в нея. Но как? Доколкото ѝ бе известно, той не беше обвързан – беше дошъл в къщата заедно със своя брат, не със своята шелан, и в тези стаи никога не идваха жени.

Не че тя забелязваше всяко негово действие.

Само повечето от тях.

С пламнали бузи, Селена си каза, че след всичко, което бе изстрадал, той със сигурност се нуждаеше от кръв. Всъщност следите от болестта си личаха ясно по лицето му… красивото му сурово лице с тъмни бадемови очи, плътни, изваяни устни, високи скули и силна челюст…

Селена изгуби нишката на мисълта си.

– Не може да говориш сериозно – дрезгаво каза той.

Гласът му прозвуча по-дълбоко от обикновено и оказа много странен ефект върху нея. Изведнъж топлината, накарала бузите ѝ да се зачервят, разцъфна в цялото ѝ тяло, сгря я отвътре и я отпусна по начин, от който страхът от бъдещето ѝ намаля мъничко.

– Напротив – чу се да казва.

И то нямаше да бъде задължение. Не, в това тихо, сумрачно разстояние между тях, тя го искаше… върху шията, не върху китката си…

Лудост, предупреди я един вътрешен глас. Не беше редно и то не само понеже размиваше границите на задълженията ѝ в тази къща.

Затворила очи, Селена изпита ненавист към факта, че според всички повели на разума би трябвало да се обърне и да излезе от стаята още сега. Този мъж, този възхитителен мъж, който бе в състояние да разтопи дори нейните сковани ръце и крака, не беше нейното бъдеще. Не повече, отколкото Примейлът… пък и който и да било мъж.

Бъдещето ѝ беше предопределено още преди да бе облякла първата си роба на Избраница.

След един дълъг миг той поклати глава.

– Не. Но ти благодаря.

От отказа ѝ прилоша. Дали не беше доловил нередните ѝ желания? И все пак… готова бе да се закълне, че и той изпитва същото. Като онзи път, когато я бе спрял край стълбището – сигурна бе, че беше искал…

Е, поне тогава беше успяла да запази достатъчно от здравия си разсъдък, за да се опита да го отблъсне от себе си.

Но след като се бяха разделили, начинът, по който я беше гледал, бе останал в мислите ѝ и именно оттогава тя започна да го наблюдава скришом.

Сега обаче не я гледаше по този начин.

Всичко се бе променило след предложението ѝ. Защо?

– Най-добре си върви. – Той кимна към вратата. – Трябва просто да хапна нещо и ще се оправя напълно.

– Засегнах ли те по някакъв начин?

– Господи, не! – Той затвори очи и поклати глава. – Просто не искам да…

Така и не чу остатъка от думите му, защото той потърка лице и ги заглуши.

Внезапно Селена си помисли за книгите, които беше чела в свещената библиотека на Светилището. Разкази за толкова много животи, прекарани тук, долу, на Земята. Така богати и изненадващи, дни и нощи. Истории, описани толкова ярко, че сякаш бе достатъчно само да протегне ръка, за да докосне това различно измерение. Жадувала бе за Другата страна, пристрастила се бе към разказите в цялото им великолепие и тъга; за разлика от много от сестрите си, които просто описваха онова, което виждат в кристалните купи с вода, в свободното си време тя бе ненаситна, изучаваше съвременния свят, начина, по който обитателите му се държаха, думите, които използваха.

Вярвала бе, че това е най-близкото подобие на свобода на избора и каквато и да е съдба, които щеше да има някога.

И действително беше така, дори и след като Фюри ги бе освободил.

– По дяволите, не ме гледай по този начин – простена Трез.

– Как?

Хълбоците му сякаш се раздвижиха и когато той промърмори нещо, което ѝ убягна, тя си пое дълбоко дъх… прескъпа Скрайб Върджин, миризмата, която струеше от него, бе истинска амброзия.

– Селена, трябва да си вървиш, момиче. Моля те.

Той се отпусна на възглавниците; великолепните му гърди се напрегнаха, вените на врата му се издуха.

– Моля те.

Очевидно изпитваше болка… и по някакъв начин причината бе тя.

Селена стана и оправи дългата си роба. След това се поклони неловко и остана със сведена глава.

– Но разбира се.

Не си спомняше как напуска стаята, нито как затваря вратата след себе си, но трябва да го бе направила – намираше се в коридора, по средата между солидната врата, която отделяше частните покои на Първото семейство, и стълбището, отвеждащо до втория етаж…

В следващия миг се озова в Светилището.

Което я изненада мъничко. Обикновено,когато приключеше с някое задължение на Земята, тя отиваше на север, в имението на Ривендж. Много харесваше библиотеката там – романите и биографиите бяха не по-малко увлекателни и някак си не толкова натрапващи се, както книгите в Светилището.

Ала нещо в нея я бе отвело в някогашния ѝ дом.

Колко различен бе той сега, помисли си, оглеждайки се наоколо. Вече не беше бастион на едноцветието – вече само сградите, построени от мрамор, бяха бели. Всичко друго грееше в цветове: изумруденото на тревата, жълтото, розовото и пурпурното на лалетата, шуртящото синьо на шадраваните. Ала разположението си беше същото. Личният храм на Примейла си оставаше близо до храма за уединение до огромната мраморна библиотека, както и до заключения вход на обителта на Скрайб Върджин. В далечината покоите, където Избраниците някога спяха и се хранеха, се издигаха до баните и езерцето. А срещу всичко това се намираше просторната съкровищница, пълна с най-различни предмети, причудливости и скъпоценни камъни.

Каква ирония само. Сега, когато навсякъде имаше цветове, които да радват очите, мястото бе пусто и безжизнено – разперили криле, Избраниците бяха излетели от гнездото.

Никой нямаше представа къде е Скрайб Върджин… нито пък смееше да попита.

Отсъствието бе странно и обезпокоително. Ала в същото време и добре дошло.

Краката на Селена я понесоха напред – очевидно бе, че имаше някаква цел наум, но съзнателно и тя не знаеше каква е. Това поне не беше нещо необичайно. Открай време се отнасяше в мислите си обикновено защото отново и отново си припомняше какво бе видяла в кристалните купи и прочела върху страниците на подвързаните с кожа томове.

Ала в този миг мислите ѝ не бяха погълнати от живота на другите.

Онзи тъмнокож мъж бе… като че ли не достигаха думи да го опише въпреки богатия си речник. А образите отпреди малко, в спалнята му, бяха като новопоявилитесе цветове тук – откровение от красота.

Унесена в мисли за него, Селена продължи да върви – пок­рай храма за уединение, през поляната, отвеждаща до спалните и след тях, докато не стигна до гората по границата, която, пристъпиш ли в нея, магически те връщаше на същото място, където си влязъл.

Твърде късно Селена си даде сметка къде я бяха отвели краката ѝ.

Скритото гробище бе зашумено от всички страни, могилката – нарочно скрита от погледа под мрежа от листа, зелени и гъсти. Входът бе също така затулен – арка, по която се виеха пълзящи рози; калдъръмената пътечка, която лъкатушеше все по-навътре, бе толкова тясна, че по нея едва можеше да мине сам човек.

Селена нямаше никакво намерение да поема по нея…

Краката ѝ престъпиха този завет по собствена воля, движейки се така, сякаш се подчиняваха на някаква по-висша цел.

Между дърветата, които обграждаха мястото, въздухът бе мек, както винаги, но въпреки това Селена почувства, че я побиват тръпки.

Обви ръце около тялото си; ненавиждаше всичко в това място, ала най-вече – неподвижността на паметниците. Издигащи се върху постаменти от бял камък, женските фигури бяха изваяни в най-различни пози, изящните им ръце и крака – извити около голите им тела. Израженията на статуите бяха спокойни, немигащите им очи – взрени в задгробния живот в Небитието, устните им – извити в еднакви печални усмивки.

Селена отново си помисли за мъжа в леглото. Така жив. Така жизнен.

Защо бе дошла тук? Защо, защо, защо… в гробището…

Коленете ѝ се подкосиха в същия миг, в който от сърцето ѝ бликнаха сълзи; тя се свлече на земята, разтърсвана от ридания, гърлото ѝ – раздирано от мъчителни хлипове.

Паднала в краката на своите сестри, тя съвсем ясно почувства съдбата си, обричаща я на смърт.

След всички тези години смяташе, че е разгледала приближаващата се кончина от всички възможни ъгли.

Ала близостта на Трез Латимър ѝ бе показала, че греши.