Кралят

24

Сола обърна глава върху възглавницата и се загледа във вратата на болничната стая, в която я бяха настанили. Ала не нея виждаше.

Вместо това пред очите ѝ отново и отново се разиграваха моменти от отвличането ѝ, заличавайки всичко друго. Как се прибира вкъщи и я цапардосват по главата. Пътуването с колата. Сигналната ракета. Преследването през снега. А после килията и онзи пазач, който бе дошъл, за да…

Почукването я накара да подскочи. И колко интересно – знаеше кой е.

– Радвам се, че се върна.

Асейл открехна вратата и подаде само главата си, сякаш се боеше да не ѝ дойде твърде много.

– Будна си.

Тя придърпа завивките си нагоре.

– Не съм заспивала.

– Не? – Асейл отвори вратата малко по-широко и влезе с поднос храна. – Надявах се… е, защо не се подкрепиш с една вкусна гозба?

Сола наклони глава на една страна.

– Говориш така старовремски.

– Английският не е първият ми език. – Той остави подноса върху една масичка на колелца и я докара до леглото. – Не е и вторият.

– Навярно затова така обичам да те слушам.

Думите ѝ го накараха да се вкамени… и да, може би ако не беше натъпкана с болкоуспокояващи, нямаше да го признае на глас. Но какво пък толкова.

Той я погледна – от наситената светлина, която грееше в очите му, те изглеждаха още по-искрящи.

– Радвам се, че гласът ми ти доставя удоволствие – каза дрезгаво.

Сола насочи вниманието си към храната, усетила как по тялото ѝ се разлива топлина за първи път, откакто… се бе случило всичко.

– Благодаря, че си се погрижил, но не съм гладна.

– Трябва да се храниш.

– От антибиотиците ми се повдига. – Тя кимна към банката с венозен разтвор, която висеше на стойката до леглото. – Каквото и да има вътре е просто… ужасно.

– Аз ще те нахраня.

– Аз…

По някаква причина мислите ѝ се върнаха към онази нощ навън в снега, когато той я проследи в земите си и я чакаше пред колата ѝ. На това му се казваше мрачна заплаха… Исусе, как само я беше изплашил. Ала страхът не бе единственото, което бе почувствала.

Асейл донесе единствения стол в стаята до леглото ѝ. Интересно, изобщо не беше от онези калпави пластмасови столове, каквито обикновено имаше в болниците; този беше като взет от магазин за луксозни мебели – с мека тапицерия, приятен десен и удобен на вид. Асейл седна и се оказа, че едва се побира в него, и то не защото беше дебел. Беше прекалено едър, облегалките за ръцете и гърба се губеха под могъщото му тяло, дрехите му – прекалено черни за бледия цвят…

Върху якето му имаше петна от кръв, кафява и засъхнала. И върху ризата му. Панталоните.

– Не ги гледай – меко каза той. – Ето. За теб. Избрах само най-доброто.

Той повдигна похлупака на подноса, разкривайки…

– Къде, по дяволите, съм попаднала? – Сола се приведе и вдъхна дълбоко. – Да не би Жан-Жорж да е отворил медицински клон или нещо такова?

– Кой е този Жан-Жорж?

– Един първокласен готвач в Ню Йорк Сити. Чух за него по кулинарния канал. – Тя седна, потръпвайки, когато бедрото ѝ възнегодува. – Дори не обичам печено говеждо… но това изглежда невероятно.

– Помислих си, че малко желязо ще ти се отрази добре.

Парчето говеждо беше приготвено прекрасно, с коричка, която изхруска, когато Асейл я сряза…

– Това истинско сребро ли е? – почуди се Сола при вида на вилицата, ножа… лъжицата, която все още почиваше върху изящно сгънатата салфетка.

– Хапни. – Той поднесе едно съвършено отрязано парче месо към устните ѝ. – Изяж го заради мен.

Устата ѝ се отвори от само себе си, сякаш нямаше желание да си губи времето с никакви забавяния от рода „и-сама-мога-да-се-храня“.

Затвори очи и простена. О, да, не беше гладна. Ама изобщо.

– Това е най-прекрасното нещо, което някога съм вкусвала.

В усмивката му нямаше никакъв смисъл. Беше прекалено лъчезарна, за да е просто защото тя се хранеше… и Асейл трябва да го бе разбрал, защото извърна лице, така че тя виждаше само късче от изражението му.

През следващите петнайсет-двайсет минути единственият звук, който се чуваше в стаята, освен тихото свистене на отдушниците за отоплението, бе потракването на луксозните прибори по порцелановата чиния. И да, напук на всички „о- наистина-не-бих-могла…“, тя изяде и огромното парче говеждо, и картофите огретен, и спанака със сметана. Както и домашно приготвеното хлебче. И прасковения сладкиш. И дори пийна малко от охладената бутилирана вода, както и от кафето, поднесено в каничка.

Вероятно би изяла и салфетката, подноса, сребърните прибори и масичката на колелца, стига да можеше.

Най-сетне се отпусна на възглавницата и сложи ръка върху корема си.

– Мисля, че ще експлодирам.

– Нека изнеса това в коридора. Извини ме за миг.

От леглото Сола виждаше всяко негово движение: как се изправи, как улови подноса в дългите си елегантни ръце, как се обърна и се отдалечи с плавна походка.

На това му се казваше изискани маниери. Беше държал сребърните прибори с благовъзпитано изящество, сякаш у дома си и той използваше такива. Не бе разлял нито капка, докато ѝ сипваше кафе. Нито трошица не бе паднала, докато я хранеше.

Съвършен джентълмен.

Трудно ѝ бе да примири това с начина, по който изглеждаше, докато ѝ подаваше телефона, за да говори с баба си. Тогава имаше вид на обезумял, а по брадичката му се стичаше кръв, сякаш бе отхапал парче от някого. Ръцете му също бяха поаленели…

Като се имаше предвид, че тя бе убила всички в онова ужасно място, преди да си тръгне? Очевидно бе, че той беше довел някого със себе си.

Господи… тя беше убийца.

Асейл се върна и отново седна, преметнал крак върху крак в коляното, не глезен върху бедро, както правеха мъжете обикновено. Вдигна сплетени пръсти към лицето си и се загледа в нея.

– Уби го, нали? – меко попита тя.

– Кого?

– Бенлоис.

Магнетичният му поглед се зарея встрани.

– Няма да говорим за това. За нищо от него.

Сола се зае да сгъва най-грижливо горния край на одеялото.

– Аз не… не мога да се преструвам, че предишната нощ не се е случила.

– Ще се наложи.

– Убих двама мъже. – Вдигна очи към неговите, мигайки учестено. – Убих… две човешки същества. Господи…

Закри лицето си с ръце, мъчейки се да се овладее.

– Марисол… – Нещо изскърца, сякаш беше придърпал елегантния стол малко по-близо. – Скъпа, не бива да мислиш за това.

– Двама мъже…

– Животни – рязко каза той. – Животни, които заслужаваха нещо по-лошо. Всичките.

Сола свали ръце и изобщо не се изненада, когато видя, че изражението му е убийствено. Но тя не се боеше от него. Страхуваше се обаче от онова, което бе сторила.

– Образите… – Тя махна към главата си. – Не мога да си ги избия от…

– Потисни ги, скъпа. Просто забрави, че се е случило.

– Не мога. Никога. Трябва да се предам на полицията…

– Те се канеха да те убият. И смяташ ли, че ако бяха успели, щяха да изпитат и капка угризение? Уверявам те, че не.

– Вината беше моя. – Тя затвори очи. – Трябваше да знам, че Бенлоис ще си отмъсти. Просто не смятах, че ще вземе такива размери.

– Но, скъпа моя, ти си в безопасност…

– Колко?

– Моля?

– Колко… си убил? – Тя изпусна шумно дъха си. – И моля те, не се опитвай да се преструваш, че не си. Нали помниш, че видях лицето ти. Преди да я отмиеш.

Асейл извърна очи и избърса брадичката си, сякаш там все още имаше кръв.

– Марисол. Погреби го някъде много дълбоко… и не го закачай.

– Това ли е твоят начин да се справяш?

Асейл поклати глава; челюстите му бяха стиснати, устните – изтънели.

– Не. Спомням си всеки живот, който съм отнел. До последния.

– Значи, ненавиждаш онова, което си принуден да правиш?

Очите му, приковани в нейните, не трепваха.

– Не. Наслаждавам му се.

Сола потръпна. Да открие, че Асейл е убиец социопат, беше черешката на тортата.

Той се приведе към нея.

– Никога не съм убивал без причина, Марисол. Наслаждавам се на смъртта им, защото са си заслужавали онова, което ги е сполетяло.

– Значи, си защитавал другите.

– Не, аз съм бизнесмен. Освен ако някой не се изпречи на пътя ми, предпочитам да живея и да оставя другите да живеят. Но никой не може да ме мачка… нито ще допусна нещо да зап­лашва онези, които са мои.

Сола дълго го гледа… и той нито за миг не извърна очи.

– Мисля, че ти вярвам.

– И трябва.

– Но то си остава грях. – Тя си спомни всички молитви, които бе изрекла, и изведнъж почувства вина, каквато познаваше за първи път. – Давам си сметка, че в миналото съм правила престъпни неща… но никога не съм наранявала когото и да било, освен финансово. Което е достатъчно лошо, но поне не съм изгорила техните…

Асейл взе ръката ѝ в своята.

– Марисол. Погледни ме.

Мина известно време, преди тя да успее да го стори.

– Не знам как да живея със себе си. Наистина не знам.

* * *

Докато сърцето му се блъскаше в гърдите, Асейл си даде сметка, че не е бил прав. Беше предположил, че като спаси Марисол и се погрижи за Бенлоис, ще сложи край на тази ужасна глава от живота ѝ. След като веднъж се озовеше под негов контрол и той се погрижеше да я върне на баба ѝ, щеше да бъде отгърната нова страница.

Ала грешеше. Грешеше ужасно… а като виждаше емоционалната ѝ болка, разбираше, че няма представа как да я спаси.

– Марисол… – За пръв път чуваше гласа си да звучи така. Но разбира се, кога ли се бе случвало да умолява някого. – Марисол, моля те.

Когато клепачите ѝ най-сетне се повдигнаха, той си пое рязко дъх. Докато очите ѝ бяха затворени, неподвижността ѝ твърде силно му напомняше как би могло да свърши всичко, ако нещата се бяха развили другояче.

Но какво да ѝ каже?

– Вярно е, не мога дори да се преструвам, че разбирам идеята за грях, в която ти вярваш, но нали твоята религия е различна от моята… и аз уважавам това. – Господи, как само ненавиждаше синината на бузата ѝ по толкова много причини. – Но, Марисол, онова, което си сторила – то е било в името на оцеляването. Собственото ти оцеляване. Онова, което си сторила там – именно то е причината сега в дробовете ти да има въздух. Животът е да правим онова, което трябва, и ти стори точно това.

Тя се извърна, сякаш болката беше прекалено голяма. А пос­ле прошепна:

– Просто ми се ще да можех… по дяволите, може би си прав. Твърде далеч назад трябва да се върна и твърде много да изтрия, за да се озова там, където бях преди две нощи. Случилото се бе кулминация на толкова много преди него.

– Знаеш ли, стига да пожелаеш, можеш да промениш посоката на живота си. Можеш да престанеш да имаш каквото и да било общо с такива като Бенлоис.

Бегло подобие на усмивка докосна устните ѝ, докато се взираше във вратата.

– Да. Съгласна съм.

Асейл отново си пое дъх.

– За теб има и друг начин.

Въпреки че Сола само кимна, той имаше чувството, че се е помирила с оттеглянето си от дейност, така да се каже. И по някаква причина от това едва не се просълзи… не че би си го признал пред когото и да било, включително и пред нея.

Докато Сола мълчеше, той я съзерцаваше, опитвайки се да запомни абсолютно всичко: вълнистата тъмна коса, която бе измила обилно с шампоан в банята си тук, бледите бузи, съвършено оформените устни.

Мислейки си за всичко, което беше преживяла, той отново я чу да казва, че не е била изнасилена… ала само защото бе убила копелето, преди да е имало възможност да го направи.

Онзи в килията – помисли си той. – Онзи, чиято ръка бе използвала, за да се измъкне от хижата.

Цялото тяло го болеше заради нея, наистина…

– Усещам, че се взираш в мен – меко каза тя.

Асейл се облегна назад и потърка бедра.

– Прости ми. – Погледът му обходи стаята; ненавиждаше мисълта да използва вратата, макар че вероятно би трябвало да я остави да си почине. – Изпитваш ли физическа болка?

Марисол обърна глава към него и махагоновите ѝ очи се впиха изпитателно в неговите.

– Къде сме?

– Защо първо не отговориш на моя въпрос?

– Нищо, с което да не мога да се справя.

– Да повикам ли сестрата?

Асейл вече се надигаше от стола, когато тя протегна ръка и го спря.

– Не, моля те. Не ми харесва как се чувствам от лекарствата. Точно сега имам нужда да бъда напълно свързана с реалността. Иначе ми се струва, че пак съм се озовала… там.

Асейл се отпусна в стола. Как само му се искаше да можеше да се върне на север и да убие Бенлоис. Потисна порива, като си напомни за мъченията, на които наркобаронът се наслаждаваше в този момент… при положение че сърцето му все още биеше.

– Е, къде сме?

Как да отговори на този въпрос?

Е, колкото и да ѝ се искаше да избегне всяко изкривяване на действителността, той нямаше да го направи с факта, че всъщност не е човек, а принадлежи към раса, която тя свързваше с Дракула. Много ти благодаря, Стокър.

– Намираме се сред приятели. – Е, може би попресилваше мъничко. Но Рив му беше осигурил онова, което му трябваше, когато му трябваше… вероятно заради онзи, когото Асейл бе „обработил“, ако не директно заради краля, то определено и безспорно в негова полза.

– Имаш страшно лъскави приятели. За правителството ли работиш?

Той се засмя.

– Мили боже, не.

– Какво облекчение. Чудех се дали няма да ме арестуваш, или да се опиташ да ме превърнеш в информатор.

– Уверявам те, че тънкостите на човешката правна система ни най-малко не ме интересуват.

– Човешката…?

Асейл изруга под носа си и махна небрежно с ръка.

– Знаеш какво имам предвид.

Тя се усмихна и клепачите ѝ се притвориха.

– Извинявай, мисля, че се унасям. Всичката онази храна.

– Отдай се на съня. И знай, че когато се събудиш, ще те отведа у дома.

Сола се надигна рязко.

– Баба ми все още е в онази къща…

– Не, тя е в моето имение. Никога не бих я оставил там, където беше уязвима и изложена на опасност…

Без никакво предупреждение, Марисол обви ръце около раменете му и го притисна до себе си с такава сила, че той почувства всяка тръпка на тялото ѝ.

– Благодаря ти – задавено каза тя, заровила лице в шията му. – Тя е всичко, което имам.

Асейл отвърна на прегръдката ѝ невероятно внимателно, сложи нежно ръце на гърба ѝ и докато вдъхваше аромата ѝ, сърцето отново го заболя заради това, че някой мъж я бе докоснал другояче, освен с благоговение.

Дълго останаха така. А когато Сола най-сетне се отдръпна и го погледна, той не можа да се сдържи и помилва лицето ѝ с върховете на пръстите си.

– Нямам думи – каза с пресекващ глас.

– За какво?

Единственото, което Асейл бе в състояние да стори, бе да поклати глава и да се откъсне от нея. Беше или това… или да се озове в леглото с нея.

– Почини си добре – каза дрезгаво. – По залез-слънце ще те отведа в безопасност при твоята родственица.

А после двете с баба ѝ можеха да живеят при него. И така щеше да е сигурен, че тя винаги ще бъде в безопасност.

И никога вече нямаше да се тревожи за нея.

Асейл излезе забързано още преди да бе затворила очи. Просто не бе в състояние да понесе гледката на спуснатите ѝ клепачи.

Прекрачи прага на стаята…

И се закова на място.

Близнаците се облягаха на стената срещу стаята. Нямаше нужда да вдигат очи или да се обръщат към него. Взираха се право в очите му още в мига, в който той излезе… сякаш бяха очаквали появяването му през всяка една секунда, която бе прекарал вътре.

Не казаха нищо, но и не беше нужно.

Асейл потърка лице. В кой свят смяташе, че би могъл да приеме две човешки жени в къщата си? И какво ти завинаги… не можеше да го направи дори за една нощ. Защото какво щеше да каже, когато станеше очевидно, че не е в състояние да излиза през деня? Или да допусне слънчева светлина в дома си? Или…

Завладян от чувства, той бръкна в джоба на елегантния си черен панталон, извади шишенцето с кокаин и само за миг довърши останалото в него.

Просто за да се почувства поне мъничко нормален.

След това вдигна подноса от пода.

– Не ме гледайте така – измърмори и се отдалечи.

23 Брам Стокър – авторът на романа „Дракула“, който създава литературния образ Влад Дракула. – Бел. прев.