Кралят

1

Манхатън, Месопреработвателният квартал, наши дни

–Дай ми устата си – заповяда Рот.

Бет отметна глава назад и се отпусна в прегръдките на своя хелрен.

– Искаш ли я? Вземи я тогава.

Ръмженето, изтръгнало се от масивните гърди, бе напомняне, че всъщност нейният мъж не беше човек. Беше последният чистокръвен вампир на планетата и когато ставаше дума за Бет и секс, буквално можеше да помете всичко по пътя си, за да се добере до нея. И то не някакъв сладникав, позьорски секс… само ако Бет беше съгласна, разбира се. Макар че, когато една жена имаше възможността да го направи с двуметрова канара с кожени дрехи, бледозелени очи, които грееха като луната, и черна коса, която се спускаше чак до коравото като бетон дупе, думата „не“ едва ли съществуваше в речника ѝ.

Целувката, която я връхлетя, беше брутална и Бет я искаше точно такава; езикът на Рот проникна в нея, докато той я изтласкваше назад, през отворената врата на тайното им убежище.

Тряс!

Най-прекрасният звук на света. Е, добре де – най-прекрасният след онзи, който мъжът ѝ издаваше, когато свършеше в нея. Само при мисълта за това, сърцевината ѝ се разтвори още повече.

– Мамка му – каза той в устата ѝ, докато едната му ръка се плъзваше между бедрата ѝ. – Искам те… о, да… влажна ли си за мен, лийлан.

Не беше въпрос. Защото знаеше отговора.

– Усещам аромата ти – простена той до ухото ѝ, прокарвайки кучешки зъби по шията ѝ. – Най-прекрасното нещо на света… с изключение на вкуса ти.

Дрезгавината в гласа му, хълбоците, устремени напред, коравата издутина, която се притискаше в нея… Бет свърши само от това.

– Мамка му, трябва да го правим по-често. – Думите се процедиха през стиснатите му зъби, докато тя се отъркваше в него, полюшвайки хълбоци. – Защо, по дяволите, не идваме тук всяка нощ?

Мисълта за бъркотията, която ги очакваше в Колдуел, поохлади част от огъня в Бет. Ала после пръстите му започнаха да я масажират, притискайки шева на дънките ѝ в най-чувствителното ѝ местенце, докато езикът му изследваше устата ѝ по начина, по който го правеше, когато… хм, да.

Я виж ти, каква изненада – всичко свързано с това, че беше крал, с покушението върху живота му и с шайката копелета, се изпари. Прав беше. Защо, по дяволите, редовно не отделяха време за това късче от рая?

Отдавайки се на секса, Бет зарови пръсти в дългата му коса, чиято мекота бе в ярък контраст със суровостта на лицето му, силата на невероятното му тяло, желязната му воля. Тя не бе от онези празноглави куклички, които си мечтаеха за принца от приказките, нито пък за сватба като от сладникавите филми на „Дисни“. Ала дори като жена, която никога не бе хранила каквито и да било илюзии и нямаше намерение да подписва брачно свидетелство, тя не би могла да си се представи с някого като Рот, син на Рот, крал на раса, която по онова време за нея бе просто остаряла легенда.

И все пак ето я тук, влюбена до полуда в един чистокръвен убиец с речник на тираджия, кралско родословие, по-дълго от ръката му, и достатъчно арогантност, че да накара Кание Уест да изглежда така, сякаш страда от липса на самочувствие.

Е, добре де, не беше чак толкова егоцентричен, макар че, да, вероятно би прекъснал Тейлър Суифт( Популярна кънтри и поп изпълнителка; докато получава наградата на MTV, е прекъсната по средата на благодарствената си реч от рапъра Кание Уест. – Бел. прев.) по средата на изречението, без да му мигне окото, но то беше, защото рапът и хип-хопът бяха неговата музика, а не защото беше някой гадняр.

С две думи, нейният хелрен бе от онези, които признаваха само един начин – своя собствен, а престолът, на който седеше, означаваше, че тази черта на характера му трябва да се приема с превито коляно като закон.

На това му се казваше съвършена буря. Добрата новина? Тя беше едничкото изключение, единствената, която бе в състояние да го вразуми и успокои, когато беше настръхнал. Така бе и с всички братя и техните шелани – членовете на Братството на черния кинжал, елитната група бойци на расата, определено не се славеха със сговорчивостта си. Разбира се, кой ли би искал при война на предната линия да стоят шайка женчовци, особено когато врагът беше от калибъра на Обществото на лесърите. Както и проклетите копелета.

– Няма да стигна до леглото – простена Рот. – Трябва да бъда в теб още сега.

– Обладай ме на пода тогава. – Тя засмука долната му устна. – Знаеш как се прави, нали?

Още ръмжене и промяна в ориентацията на планетата, докато я вдигаше от земята и я слагаше да легне върху полираното дърво. Просторният апартамент, който някога беше ергенското жилище на Рот, бе като изваден от декорите на някой филм с високия си таван, матова черна боя и излъчване на празно складово помещение. Изобщо не приличаше на имението на Братството, където живееха, и именно това беше целта.

Колкото и красиво да беше имението, изобилието от златна украса, кристални полилеи и антични мебели понякога можеше да има задушаващ ефект.

Хряааааас.

С този прекрасен звук Бет изгуби още един от тоалетите в гардероба си… и само колко горд бе Рот със себе си; оголил кучешки зъби, дълги като ками и бели като току-що паднал сняг, той превърна копринената ѝ риза в парцал за пода, смъквайки го от голите ѝ гърди така, че навсякъде се разхвърчаха копчета.

– Ето за това ти говоря. – Рот свали тъмните си очила и се ухили широко. – Нищо, което да ми пречи…

Надвесен над нея, той взе едното ѝ зърно между устните си, докато ръката му се спусна към копчето на черните ѝ дънки. Общо взето, беше си направо деликатен, докато ги разкопчаваше и смъкваше ципа, ала тя знаеше какво предстои…

С едно рязко движение той разпердушини дънките, които Бет си бе купила едва преди две седмици.

Изобщо не я беше грижа. Нито пък него.

О, господи, нуждаеше се от това.

– Имаш право, твърде отдавна беше – простена тя, когато Рот се зае с копчетата на собствените си дънки, освобождавайки ерекция, която дори след толкова време все още спираше дъха ѝ.

– Съжалявам.

Почти излайвайки думата, той я стисна за тила и я възседна.

Докато разтваряше широко бедра, Бет знаеше точно защо се извинява.

– Няма за… Господи!

Възпламеняващото завладяване бе точно това, което искаше… както и грубите тласъци, които последваха; тежестта му я смазваше, голото ѝ дупе се хлъзгаше по дървения под под мощните му напъни, краката ѝ се мъчеха да го обхванат, така че да проникне още по-дълбоко. Беше пълно господство, огромното му тяло беше като буталото на еротична помпа, движещо се все по-бързо и все по-яростно.

Ала колкото и невероятно да беше, Бет знаеше как още повече да нагорещи нещата.

– Не си ли жаден? – попита тя.

Моментално вцепенение.

Сякаш го бяха поразили с вледеняващ лъч. Или го беше блъснал камион.

Когато вдигна глава, очите му грееха толкова ярко, че ако погледнеше към пода до себе си, Бет щеше да види собствената си сянка.

Гръбнакът ѝ се изви в дъга и забила нокти в раменете му, тя наклони глава настрани.

– Не искаш ли да си пийнеш?

Устните му се изкривиха, оголвайки кучешките зъби, и той изсъска като кобра.

Ухапването бе като пронизване, ала болката бързо отстъпи място на сладостен делириум, който я пренесе в друго измерение. Сякаш се рееше във въздуха и едновременно с това бе сигурно закотвена за своя пристан; тя изстена и зарови пръсти в косата му, придърпвайки го още по-близо към себе си, докато устните му пиеха кръвта ѝ, а ерекцията му потъваше дълбоко в нея.

Бет свърши… и той също.

Много ясно.

Господи, след като не го бяха правили колко… поне месец, което беше нечувано за тях… Бет си даде сметка колко много и двамата бяха имали нужда от това. Твърде много напрежение от всичко, което се очакваше от тях. Твърде много стрес, който вгорчаваше дните им. Твърде много отровни гадости, с които нямаха време да се справят.

Като например покушението върху живота му. Нима бяха говорили за това? Е, да, имаше го дежурното „О, господи, ти се оправи“… но тя все още потръпваше всеки път когато някой доген отвореше бутилка вино в трапезарията или братята играеха билярд. Кой би помислил, че звукът от щека, удряща топките, толкова прилича на изстрел от пистолет?

Не и тя. Не и докато Кор не бе решил да изпрати куршум в гърлото на Рот.

Което определено не беше нещо, което би искала да научава…

Без никаква причина сълзи изпълниха очите ѝ, измокриха ресниците ѝ и се търкулнаха по бузите ѝ в същия миг, в който нова вълна на удоволствие разтърси тялото ѝ.

А после образът от раната на Рот изникна пред очите ѝ. Алена кръв по бронираната жилетка, с която беше облечен. Алена кръв по впитата тениска. Алена кръв върху кожата му.

Опасните времена се завърнаха в съзнанието ѝ, грозната действителност вече не беше просто страшилище, спотайващо се в тъмните кътчета на ума ѝ, а писък, огласил душата ѝ.

За нея червеното бе цветът на смъртта.

Рот се вкамени за втори път и вдигна рязко глава.

– Лийлан?

Бет отвори очи и бе връхлетяна от внезапна паника, че не може да го види както трябва, че лицето, което търсеше във всяка стая, независимо от часа, го нямаше, че видимото потвърждение за живота му е изчезнало.

Само дето всичко, което трябваше да стори, бе да примига. Веднъж, два, три пъти… и ето че той отново беше с нея, ясен като бял ден.

И от това тя се разплака още по-силно. Защото нейният силен, възлюбен мъж бе сляп и макар да не го правеше недъгав в очите ѝ, това все пак го лишаваше от някои най-основни неща и просто не беше справедливо.

– О, господи, причиних ти болка…

– Не, не… – Тя улови лицето му в длани. – Не спирай.

– Трябваше да отидем в леглото.

Най-сигурният начин да върне вниманието му обратно към онова, което правеха, бе да се извие, полюшвайки хълбоци. Което подейства начаса, оставяйки го без думи и разкъсван надве.

– Не спирай – повтори тя, опитвайки се да го привлече към вената си. – Никога…

Ала Рот не бързаше да продължи.

– Не мисли за това – каза той и отметна кичур коса от лицето ѝ.

– Не го правя.

– Напротив.

Нямаше нужда да уточнява какво значи „за това“: подли заговори; Рот, седнал зад богато украсеното писалище, задушаван от титлата си; бъдещето – неизвестно по един плашещ начин.

– Никъде няма да ходя, лийлан. Не бива да се страхуваш за каквото и да е. Ясно?

Бет искаше да му повярва. Нуждаеше се да му повярва. Ала се боеше, че това е обещание, което бе по-лесно да се даде, отколкото да се изпълни.

– Бет?

– Люби ме.

Това бе единствената истина, която би могла да изрече на глас, без да спука сапунения мехур на крехкото им спокойствие.

Той я целуна веднъж. Два пъти. А после отново се раздвижи.

– Винаги, лийлан. Винаги.

* * *

Най. Страхотната. Нощ.

Когато час по-късно Рот се оттласна от своята шелан, му беше трудно да диша, шията му кървеше, а стоманената му ерекция бе клюмнала. Макар че, като познаваше издръжливостта на проклетото нещо, вероятно разполагаше с не повече от пет-десет минути, преди господин Щастливец отново да надигне глава.

Голямото легло в средата на просторното помещение беше купено, след като се бе обвързал с Бет, и докато се опъваше по гръб, Рот бе принуден да признае, че да прави секс върху него, е далеч по-готино, отколкото на пода. Макар че, помисли си той, докато се съвземаше, чаршафите определено бяха ненужни, при положение че след това усилие спокойно би могъл да опържи яйце върху гърдите си. За одеяла пък да не говорим. Възглавниците бяха изгубили още в началото, защото леглото нямаше табла в горната част, но това си имаше своите преимущества – понякога Рот обичаше да стъпи с единия крак на пода, за да проникне още по-дълбоко.

Бет изпусна въздишка, по-продължителна и удовлетворяваща от Шекспиров сонет, и гърдите на Рот се издуха от задоволство.

– Добре ли се справих? – провлачи той.

– Господи, да.

Рот се ухили още по-широко, като за реклама за избелваща паста за зъби. Пък и тя имаше право – сексът беше повече от фантастичен. Беше я чукал на пода, докато от тласъците му двамата се бяха озовали близо до леглото, и тогава, досущ като благородния вампир, какъвто беше, той я беше положил върху матрака и я беше обладал още три пъти. Или четири? Би могъл да го прави цяла нощ.

Досущ както затъмнението можеше да заличи луната от небето, усещането за пълно отпускане изчезна заедно с всичката топлина. За него вече нямаше такова нещо като „цяла нощ“. Не и когато ставаше дума за това, да я прекара със своята шелан.

– Рот?

– Тук съм, лийлан – промълви той.

Бет се обърна на една страна и той почувства, че го гледа, и макар зрението му най-сетне да бе предало богу дух, съвсем ясно си представяше дългата ѝ гъста черна коса, сините ѝ очи и прекрасното лице.

– Не си.

– Добре съм.

Мамка му, кое ли време беше станало? Дали наистина бе минал само час, както му се бе сторило? Вероятно повече – когато ставаше въпрос за секс с Бет, той можеше да изгуби цели дни.

– Минава един – тихо каза тя.

– Мамка му.

– Ще помогне ли, ако поговорим? Рот… искаш ли да ми кажеш какво става в главата ти?

По дяволите, права беше. Напоследък често изключваше, оттегляше се в кътче на ума си, където хаосът не можеше да го достигне. Което не беше лошо, само дето беше пътуване за един.

– Просто не съм готов да се върна на работа.

– Не те виня. – Устните ѝ докоснаха неговите. – Може ли да останем още мъничко?

– Да.

Но не достатъчно. Тих алармен звън се разнесе откъм китката му.

– Мамка му. – Рот закри лицето си с ръка и поклати глава. – Времето лети, нали?

А него го очакваха отговорности. Имаше петиции, които да разгледа. Декрети, които да напише. И имейли, цял куп имейли в пощата, шибаните имейли, с които глимерата го затрупваше всяка нощ, макар че напоследък пороят бе започнал да понамалява. Вероятно признак, че онази сбирщина идиоти разговарят помежду си. Лош знак.

Рот отново изруга.

– Не знам как го е правил баща ми. Нощ след нощ. Година след година.

Само за да бъде жестоко убит твърде млад.

Поне по време на царуването на предишния Рот ситуацията беше стабилна – поданиците му го обичаха, той също ги обичаше. Никакви кроежи за измяна, никакви скришни съзаклятия. Врагът беше отвън, не сред тях.

– Съжалявам – каза Бет. – Сигурен ли си, че няма нищо, което би могъл да отложиш?

Рот седна в леглото, отмятайки дългата си коса назад. Докато се взираше невиждащо пред себе си, му се искаше да е навън, да воюва.

Невъзможно. Не, в списъка му със задачи единственото бе да се върне в Колдуел и отново да се окове към онова писалище. Съдбата му беше предначертана веднъж завинаги преди много години, когато майка му бе навлязла в периода си на нужда и баща му бе свършил онова, което се очакваше от един хелрен. И напук на всички изгледи, техният наследник беше заченат и роден, и отгледан достатъчно дълго, за да види как лесъри убиват родителите му пред все още зрящите му очи на претранс.

Споменът беше кристално ясен.

Проблемът със зрението бе съобщил за себе си едва след като трансформацията беше настъпила. Ала също като престола, тази слабост беше част от наследството му. Наложеният от Скрайб Върджин план за възпроизвеждане засилваше най-желаните качества в мъжете и жените и създаваше социална йерархия, наподобяваща кастова система. Добър план, но само донякъде. Както ставаше обикновено, когато бе намесена майката природа, законът за непредвидените последици бе решил да покаже на какво е способен и именно така този крал със своето „съвършено“ потекло се бе оказал сляп.

Обзет от раздразнение, Рот скочи от леглото. И естествено, стъпи не върху дъските на пода, а върху една от падналите възглавници. Подхлъзна се, чувството му за равновесие изведнъж реши да си вземе почивка и той разпери ръце в опит да се задържи, но нямаше представа къде се намира…

Стовари се тежко на пода и в лявата част на тялото му изригна болка, ала не това бе най-лошото – ясно чуваше как Бет се бори с разбърканите чаршафи, за да се добере до него.

– Не! – излая той и се дръпна настрани. – И сам мога.

Докато гласът му рикошираше от стените на просторното помещение, на Рот му се прииска да строши някой плексигласов прозорец с глава.

– Съжалявам – промърмори след миг, отмятайки косата си назад.

– Няма нищо.

– Не исках да ти се сопна така.

– Напоследък си под голямо напрежение. Случва се.

Исусе, все едно говореха за това, как не му е станал, докато правят секс. Господи, когато се беше захванал с цялата тази кралска гадост, се беше зарекъл пред себе си, че ще го направи както трябва, ще носи короната с достойнство, ще продължи по стъпките на баща си, дрън, дрън, дрън. Ала тъжната действителност беше, че това е маратон, който ще продължи до края на дните му, а той изнемогваше само след две години. Три. Или колкото там бяха минали.

Вярно, че открай време се палеше лесно, но да бъде заключен в безкрайната нощ на своята слепота, без нищо друго, освен цял куп искания, които определено не му бяха по вкуса, го правеше взривоопасен. Меко казано. Но истинският проблем беше самият той: да воюва – ето кое бе първото му и единствено призвание, не да управлява, седнал зад бюро.

Бащата бе мъж на перото; синът – мъж на меча.

– Рот?

– Извинявай, какво?

– Попитах искаш ли нещо за хапване, преди да си тръгнем.

Той си представи как се връща в имението: догени, щъкащи навсякъде, братя, които влизат и излизат, шелани… и усети, че не може да диша. Обичаше ги всичките, но дяволите да го вземат, там нямаше никакво усамотение.

– Благодаря, няма нужда. Ще хапна нещо на бюрото.

Възцари се дълго мълчание.

– Добре.

Рот остана на пода, докато тя се обличаше, а звукът, с който дънките се плъзнаха по дългите ѝ стройни крака, бе като погребална песен.

– Може ли да облека тениската ти? – попита тя. – Моята блуза сдаде багажа.

– Аха. Абсолютно.

Тъгата ѝ ухаеше като есенен дъжд и тегнеше също толкова студена във въздуха.

Човече, само като си помислиш, че има такива, които искат да са крале, мина му през ума, докато се изправяше на крака.

Умопобъркани.

Ако не бяха заветът на баща му и всички онези вампири, които го бяха обичали искрено и дълбоко, Рот отдавна да е пратил всичко това по дяволите, без да му мигне окото. Но да се откаже? Не можеше да го направи. Баща му беше крал, достоен да остане в историята; владетел, комуто се подчиняваха не само защото седеше на престола, а защото вдъхваше у поданиците си искрена отдаденост.

Синът му да изгуби короната би било равносилно на това, да се изпикае върху гроба му.

Дланта на Бет се плъзна в неговата и той подскочи.

– Дрехите ти – каза тя и ги пъхна в ръцете му. – Очилата ти също са у мен.

С едно бързо движение Рот я привлече към себе си, притискайки я до голото си тяло. Тя бе висока, но и така му стигаше само до гърдите и като затвори очи, той я прегърна силно.

– Искам да знаеш нещо – каза в косата ѝ.

Тя застина в прегръдките му и Рот се опита да изсмуче от пръстите си нещо, което си заслужава да се чуе. Да наниже поредица от думи, които поне донякъде да опишат онова, което ставаше в гърдите му.

– Какво? – прошепна тя.

– Ти си всичко за мен.

Беше толкова невероятно, потресаващо недостатъчно… и все пак тя въздъхна и се разтопи в обятията му, сякаш това бе всичко, което искаше да чуе. Дори повече.

Понякога просто ти излиза късметът.

Докато я държеше в прегръдките си, Рот почувства, че ще стори добре никога да не го забравя.

Докато тази жена бе до него, можеше да се справи с абсолютно всичко.