Кралят

23

– Говори, лечителю – нареди Рот, застанал над неподвижното тяло на своята шелан. – Говори!

Прескъпа Скрайб Върджин, изглеждаше мъртва.

Веднага след като неговата Ана рухна, той я бе отнесъл в брачните им покои, следван от братята, зарязал аристок­ратите и безполезните им светски игрички. Именно той бе положил възлюбената си върху ложето, докато викаха лечителя; пак той бе разхлабил корсажа ѝ. Братята си бяха тръгнали в мига, в който довереният лечител се беше появил заедно с инструментите на целебния си занаят, и ето че бяха останали само те тримата, пращенето на огъня и писъкът, който отекваше в душата му.

– Лечителю, какво ще ми кажеш?

Наведеният над Ана мъж погледна през рамо. С черните одежди на професията му, спускащи се до пода, той приличаше на птица, готова да излети.

– Състоянието ѝ е изключително тежко. – Рот потрепери, а лечителят се изправи. – Вярвам, че носи малко в утробата си.

Вледеняваща тръпка разтърси Рот от главата до петите и го вкамени, пропъдила всякакво чувство от тялото му.

– Тя…

– Е бременна. Да. Разбрах го още щом докоснах корема ѝ. Твърд и подут, а и вие казахте, че наскоро е преминала през периода си на нужда.

– Да – прошепна Рот. – Значи, причината за това е…

– Не е симптом на ранна бременност, тъй като тя все още не кърви. Не, вярвам, че неразположението ѝ се дължи на нещо друго. Но нека отидем до огъня, господарю, та гласовете ни да не я смущават.

Рот позволи да го отведат по-близо до пламъците.

– Да не би да има треска?

– Господарю… – Лечителят се прокашля, сякаш се боеше от смърт, която нямаше нищо общо с кралицата. – Простете ми, господарю…

– Не ми казвай, че нямаш обяснение – изсъска Рот.

– Нима предпочитате да ви излъжа? Ударите на сърцето ѝ са бавни, дишането ѝ – плитко и накъсано, кожата ѝ има сивкав оттенък. Може би има някакво вътрешно затруднение, невидимо за мен, и то я надвива. Не знам.

Погледът на Рот се върна върху неговата шелан. Никога не бе изпитвал особен страх. А ето че сега ужас полази по кожата му, плъзна се до дълбините на съществото му, завладя го като зъл дух.

– Господарю, съветът ми е да я нахраните. Сега, и толкова често, колкото тя е в състояние да отпие онова, което вените ви могат да ѝ дадат. Може би силата, която това дарява, ще надделее над случващото се… несъмнено, ако има някаква надежда за нея, това сте вие. А ако се надигне, ще ѝ дам единствено прясна вода, нито капка пиво. Нищо, което би могло още повече да отслаби организма ѝ…

– Излез.

– Господарю, тя е…

– Остави ни… веднага!

Рот си даваше сметка, че лечителят се запрепъва трескаво към вратата… и с основание – убийствена ярост се бе надигнала в гърдите на краля му и можеше да се излее върху всяко същество, попаднало пред погледа му.

Вратата се затвори и Рот се приближи до ложето.

– Обич моя – отчаяно каза той. – Ана, обич моя, послушай гласа ми и отвори очи.

И ето че пак падна на колене.

Коленичил на пода до главата ѝ, Рот милваше косата върху рамото и надолу по ръката ѝ, допирът му беше неимоверно лек.

Заслушан в дишането ѝ, той се опита да я накара да диша по-дълбоко. Искаше да се върне към предишната нощ, когато се бяха събудили заедно, и надникнал в очите ѝ, ги бе видял да греят от живот. Колко ясно само помнеше всяка подробност от онзи миг, онзи час, онази нощ, миризмите на онова, което бяха хапнали, разговорите за бъдещето им и как бяха отишли, за да приемат поданиците си.

Струваше му се, че кристалната яснота на всички тези спомени би трябвало да отвори врата, през която да премине и да улови ръката ѝ, да вдъхне уханието ѝ и да почувства в гърдите си лекотата, която носеха здравето и жизнеността… и да я издърпа в настоящето в това състояние.

Но разбира се, това бяха просто фантазии.

Извади церемониалната си кама и вдигна лъснатото искрящо острие. Тежкият ръкав, обточен със скъпоценни камъни и злато, му пречеше и с едно движение той смъкна великолепното си палто и го хвърли зад себе си. Докато дрехата падаше на пода, прошумолявайки, а скъпоценните камъни одраскаха дъбовите греди, Рот прокара острието на ножа по китката си.

Как само му се искаше да е по шията.

– Ана, моля те, изправи се. Повдигни глава, обич моя.

Подпря я на свободната си ръка и поднесе извора на кръвта си към устните ѝ.

– Ана, пий от мен… пий от мен…

Устните ѝ се разтвориха, но не за да го послуша и да вземе онова, което той ѝ предлагаше. Не, беше просто ъгълът, под който падаше главата ѝ.

– Ана, пий… върни се при мен.

Докато алени капки падаха в устата ѝ, Рот се молеше те да се стекат в гърлото ѝ и да се разлеят във вените ѝ, съживявайки я със своята чистота.

Не това бе тяхната съдба, помисли си той. Трябваше да бъдат заедно още векове, не разделени едва година след като се бяха срещнали. Това не бяха… те.

– Пий, обич моя…

Държа китката си до устните ѝ, докато кръвта не заплаши да прелее от ъгълчето им.

– Ана?

Отпуснал глава върху опакото на студената ѝ длан, Рот се молеше за чудо. И колкото по-дълго стоеше така, толкова повече се сливаше с нея в едно състояние, което съвсем малко го делеше от смъртта.

Ако тя издъхнеше, той щеше да отиде с нея. По един или друг начин…

Прескъпа Скрайб Върджин, това не бяха те.

* * *

Рот не толкова се събуди, колкото изплува от съня, като шамандура, изскочила от дълбините, за да се поклаща върху разлюляната от вълни повърхност.

Естествено, беше обгърнат от непрогледния мрак на слепотата си… и както винаги, протегна ръка към другата половина на леглото…

Тряс!

Рот вдигна глава и се намръщи. Плъзна ръка наоколо и напипа… книги, подложка за чаша, пепелник.

Пращене на огън.

Не беше в стаята си. А Бет не беше с него.

Обърна се по гръб и рязко се надигна; сърцето му се блъскаше в гърдите и от аритмията му се зави свят.

– Бет?

В подземието на мозъка си разбра, че се намира в библиотеката на долния етаж на имението, ала мислите му бяха като червеи във влажна почва, гърчещи се непрекъснато, без да стигат никъде.

– Бет…?

Скимтене, долетяло отдалече.

– Джордж?

Скимтенето се усили.

Рот потърка лице. Зачуди се къде ли са тъмните му очила. Помисли си, че се намира на дивана в библиотеката, онзи пред камината.

– О… по дяволите… – простена, когато се опита да стане.

Усещането си беше истинско изживяване: главата му се въртеше, стомахът му беше свит като юмрук и той трябваше да сграбчи облегалката на дивана, за да не се сгромоляса на пода.

Тръгна през стаята, като се препъваше, и не толкова стигна до вратата, колкото връхлетя върху нея, така че коравите панели се забиха в гърдите му. Намери опипом бравата, натисна я и…

Джордж нахлу в стаята и започна да обикаля в кръг, а от кихането му Рот разбра, че се усмихва.

– Хей, хей…

Рот имаше намерение да се върне обратно при дивана, тъй като нямаше никакво желание всички зрящи очи в къщата да го видят в това състояние… ала тялото му беше на друго мнение. Тупна по задник на пода и Джордж начаса се възползва от възможността да се метне отгоре му като одеяло.

– Здравей, момчето ми, да, и двамата все още сме тук… – Погали ретривъра по широките гърди и зарови нос в козината му, оставяйки миризмата на добро, чисто куче да му подейства като ароматерапия. – Къде е мама? Знаеш ли къде е?

Тъп въпрос. Нямаше я и вината беше само негова.

– Мамка му, Джордж.

Голямата опашка се удряше в ребрата му, муцуната душеше, ушите мърдаха напред-назад – беше хубаво, беше нормално… но съвсем не беше достатъчно.

– Чудя се колко ли е часът?

Проклятие… как само си го беше изкарал на Джон и Ви. И де да беше само това. Смътно си спомняше как обръща билярдната зала с краката нагоре, как мята мебели из стаята, как се сбива с някого, приближил се твърде много до него… а после – време за сън. Беше доста сигурен, че го бяха упоили, и не можеше да каже, че вини онзи, който го беше направил. И сам не знаеше кога щеше да спре, ако не го бяха приспали по този начин.

А определено не бе искал да нарани някого от братята си или от прислугата. Нито пък къщата.

– Мамка му.

Май речниковият му запас се изчерпваше с това.

Човече, защо просто не бе оставил Вишъс да го доведе в тази стая и да му каже какво става! Но поне имаше само две места, където неговата шелан би могла да отиде. „Убежището“ на Мариса или старата къща на Дариъс. И несъмнено Джон именно това се беше опитвал да му каже.

По дяволите, помисли си той. Това не бяха той и Бет. Не тук трябваше да се озоват.

Всъщност всичко, свързано с нея, винаги му се бе струвало предопределено: от момента, в който се беше появила в живота му, до усещането за цялост, което му бе донесла, всичко му се бе струвало дело на съдбата. Да, понякога се бяха поскарвали – той беше задник, който пали лесно, а на нея не ѝ минаваха такива. Много ясно.

Ала никога подобна раздяла. Никога.

– Хайде, приятелче. Трябва ни малко уединение.

Джордж скочи от него и го остави да стане от пода. След като затвори вратата, Рот се зае да намери телефона. Ама че отвратително усещане за безсилие – приведен, протегнал ръце напред, той влачеше крака из стаята и се блъскаше ту в едно, ту в друго, опипвайки го, за да разбере дали е диван, кресло, масичка…

Шибаното писалище сякаш беше последното, което се изпречи насреща му. Откри телефона, когато, без да иска, събори слушалката, докато опипваше наоколо; поднесе я към ухото си и пак пипнешком намери апарата и натисна вилката, за да получи сигнал свободно. Представи си бутоните с десетте цифри и двата знака на долния ред, набра седемцифрения номер и зачака.

– „Убежище“, добър ден.

Рот затвори очи. Беше се надявал нощта да е по-близо, защото тогава би могъл да излезе да я търси.

– Здравейте, Бет там ли е?

– Не, съжалявам, не е тук. Искате ли да оставите съобщение? – Рот затвори очи, а гласът от другата страна на линията каза: – Ало? Там ли сте?

– Никакво съобщение.

– Мога ли да ѝ предам кой се е обаждал, ако се появи по-късно?

За миг Рот се зачуди как ли би реагирала рецепционистката, ако ѝ кажеше кой се обажда.

– Ще я намеря другаде. Благодаря.

Затвори и усети, че Джордж го побутва с муцуна по бедрото. Типично за кучето – винаги искаше да помогне.

Рот задържа пръста си върху вилката. Не беше сигурен дали е готов да набере следващия номер. Ами ако тя не вдигнеше? Тогава нямаше да има никаква представа къде е отишла. А мисълта да се обърне към Джон или Вишъс за подобна информация беше прекалено унизителна.

Докато набираше нов номер, в главата му се въртеше една мисъл.

Не мога да повярвам, че това сме ние. Това просто… не сме ние.