Кралят

16

Докато приемаше физическите си очертания пред клиниката на расата, Рот усети Вишъс да се материализира до него… и се подразни, задето се нуждае от шибана бавачка. Но поне медицинските познания на Ви щяха да са му от полза.

– Петнайсет крачки право напред – обяви братът. – Четири крачки изчистен паваж точно пред теб. След това – земя, покрита със сняг.

Рот направи една огромна крачка и усети асфалта под стъпалата си. На следващата сняг посрещна подметката на тежкия му ботуш.

Тук не можеше да вземе Джордж със себе си. Слепотата не беше желана черта у един владетел във време на мир. Във време на война? Тя бе критична слабост… а нищо не издаваше липсата на зрение по-недвусмислено от куче водач.

Естествено, кучето замалко да получи апоплектичен удар, задето го оставиха вкъщи, но след като Бет му беше сърдита? Много ясно, че трябва да настрои и проклетото куче срещу себе си. Следваща спирка? Братството. Макар че тази банда дебелоглави копелета бяха прекалено упорити, за да бъдат отблъснати с нещо по-слабо от водородна бомба.

– Спри – каза Ви и Рот се закова на място, макар да изскърца със зъби. Все пак беше за предпочитане пред това, да се блъсне в стената.

Последва пауза, през която Ви въведе кода, който се променяше всяка сутрин, и миг по-късно двамата прекрачиха в неголямото фоайе, посрещнати от характерната антисептична миризма на болница – действително бяха на правилното място.

А Рот определено се чувстваше отвратително – гърдите го боляха, главата му туптеше, кожата му сякаш беше прекалено малка за костите му.

Несъмнен случай на задник-итис.

Вероятно – краен стадий.

– Добре дошли, господа – разнесе се металически женски глас… и дори през говорителя той бе изпълнен със страхопочитание. – Още сега изпращаме асансьора за вас.

– Благодаря – процеди Ви.

Да, братът мразеше Хавърс по ред причини. Също като Рот.

Като си помисли само колко сериозен им се бе сторил опитът на лечителя да го убие преди две години. Сега? В сравнение с Кор и шайката копелета, една бяла престилка с папийонка и очила с рогови рамки, който му е вдигнал мерника, беше детска игра.

По дяволите, да можеше да се върне във времето на баща си, когато хората уважаваха престола.

Разнесе се звук от отварянето на асансьор и Ви го докосна по ръката. Двамата влязоха заедно и след мек звън и затварянето на вратите, чувство, сякаш пропада, потвърди, че са поели към подземието.

Когато вратите отново се отвориха, Вишъс много дискретно го поведе напред: приближи се до него, така че двамата бяха рамо до рамо, и остана така. Отстрани несъмнено изглеждаше сякаш е просто бодигард, съпровождащ краля на расата.

А не заместител на очите му.

Внезапно шушукане, разнесло се в чакалнята, показа, че са навлезли в общите части. На регистратурата ги посрещнаха по същия наелектризиран начин – разнесе се тих писък, съпроводен от звука на бутнат назад стол, а после една жена каза:

– Господарю, насам, ако обичате.

Рот завъртя глава по посока на гласа и кимна.

– Благодаря, че успяхте да ни вместите.

– Разбира се, господарю. Рядка чест е за нас да ни удостоите с присъствието си…

Дрън, дрън, дрън.

Хубавото бе, че се озоваха в частта с болничните стаи почти моментално. А после трябваше просто да се чака. Не че щеше да е задълго. Готов бе да се обзаложи, че Хавърс ще си обуе маратонките на пожар, за да дотича час по-бързо до мястото, където ги бяха отвели.

Не че този женчо изобщо имаше маратонки.

– Ама във всички болници ли трябва да е пълно с картини на Моне?

– Предполагам, че плакатите са евтини.

– Това е истинска картина.

А, да – очевидно ги бяха отвели във ВИП апартамента.

– Напълно в стила на Хавърс – остава си клише, дори когато е в „Сотбис“.

– Вероятно я е донесъл със себе си от Древната страна. Глупак без вкус. Видиш ли една водна лилия, все едно си ги видял всичките. А и ненавиждам розово. Ама наистина го ненавиждам. Макар че лавандуловото е още по-лошо.

Рот вдигна ръце, за да опипа наоколо, а мислите му се върнаха към картините на импресионистите, които бе виждал, докато все още имаше някакво зрение. На това му се казваше да ти е размазано пред очите – нищо не можеше да се сравнява със зацапаните рисуваници на полусляп художник, гледани от един полусляп задник.

Сюрреалистите с техните остри като бръснач линии, бяха далеч по-подходящи, ако искаше да…

Господи, умът му определено отказваше да мисли за причината да бъдат тук.

– Точно пред теб има маса за прегледи.

– Няма да ме преглеждат – промърмори Рот.

– Окей. От дясната ти страна се намира коприненият диван на нечия баба.

Докато се връщаше назад и поемаше към дивана, Рот си помисли колко хубаво бе да си имат собствени лекари, живеещи в имението. Твърде жалко, че в този случай доктор Джейн и Мани не можеха да отговорят на въпросите му. Да, вероятно би могъл да получи информацията и по друг начин – като изпрати Фриц, който да зададе нужните въпроси например. Ала понякога единственият начин да научиш нещо, бе от първа ръка – искаше да усети миризмата на лечителя, докато му отговаря. Нямаше друг начин да е сигурен, че това е истината.

– Ще ми кажеш ли за какво става дума? – попита Ви.

Разнесе се щракване, последвано от драскащ звук и миг по-късно ухание на турски тютюн пропъди ако не цялата, то поне по-голямата част от миризмата на белина, оставена от безбройните почиствания с дезинфектанти.

Когато Рот не отговори, Ви изруга.

– Нали знаеш, че и Джейн би могла да го направи. Каквото и да е то.

– Тя разбира ли от периода на нужда при вампирите? Не? И аз така си мислех.

Това затвори устата на Ви за известно време.

В последвалата тишина Рот бе обзет от неудържимото желание да закрачи напред-назад… ала това беше изключено, при положение че не искаше да изпосъбори префърцунената мебелировка на Хавърс.

– Говори с мен.

Рот поклати глава.

– Нямам нищо за казване.

– Сякаш това някога те е спирало.

За щастие, Хавърс избра точно този момент, за да влезе… само за да се закове на крачка от прага.

– Прощавайте – каза той на Вишъс, – но тук не се пуши.

Тонът на Ви беше отегчен:

– Нашата раса не боледува от рак… или това е новина за теб?

– Заради кислородните бутилки е.

– Тук има ли такава?

– Ами… не.

– Е, аз пък няма да ходя да ги търся.

Рот сложи край на всякакви по-нататъшни разисквания.

– Ще затвориш ли вратата? – Ти, шибан идиот. – Просто искам да ти задам няколко въпроса. И кажи на сестрата да излезе, ако обичаш.

– Разбира… се.

Страх ороси въздуха, когато сестрата си тръгна, затваряйки вратата след себе си… не че Рот можеше да го вини, задето е нервен.

– Как мога да ви бъда от полза, господарю?

Рот го видя такъв, какъвто го помнеше – представи си го с все същите очила на лицето си на възпитаник на престижен университет и бялата престилка с името му, пришито на ревера. Сякаш някой би могъл да го обърка с друг в собствената му клиника.

– Искам да знам какво може да се направи, за да се предот­врати периодът на нужда на една жена.

Тишина. Мъртвешка тишина.

Е, ако не се брои Ви, който измърмори нещо, започващо с М и завършващо на А-М-К-А М-У.

След миг нещо изскърца, сякаш добрият доктор се бе настанил до дивана на Рот.

– Аз… ъъъ… не съм сигурен как да отговоря на този въпрос, господарю.

– Опитай – сухо каза Рот. – И то по-бързичко. Нямам цяла нощ на разположение.

Разнесе се някакво шумолене, сякаш лечителят си играеше с нещо. Химикалка? Може би стетоскоп?

– Тя вече… то вече… тя… започнало ли е?

– Не.

В последвалата тишина му се прииска изобщо да не беше идвал. Нямаше обаче да си тръгне, и то не само защото не бе сигурен къде се намира вратата.

– Между другото, не става дума за моята шелан. Отнася се за една приятелка.

Исусе, сякаш имаше венерическо заболяване или нещо такова.

Но това поне накара доктора да се поотпусне. Напрежението му начаса изчезна и думите заваляха от устата му:

– За съжаление, не мога да ви дам добър отговор. Досега не съм открил метод за предотвратяване на периода на нужда. Опитвал съм с редица медикаменти, включително и такива от света на хората… проблемът е, че жените вампири имат допълнителен хормон, който, задействан веднъж, предизвиква мощна реакция в цялото тяло. В резултат, човешките контрацептиви, били те таблетки или инжекции, нямат никакъв ефект върху нашите жени.

Рот поклати глава. Би трябвало да се досети… нищо в репродуктивния цикъл на женските вампири не беше просто.

Тъпата му Скрайб Върджин. О, да – създай раса от живи същества… и докато го правиш, защо не ги обремениш с нещо особено гадно. Прекрасно.

Хавърс продължи, а столът изскърца, сякаш беше променил позата си:

– Облекчаването на жената по време на страданието ѝ е единственият метод, с който съм имал успех досега. Ще желаете ли комплект за вашата приятелка, господарю?

– Комплект в смисъл…

– За лечение на нуждата.

Рот си помисли за Бет, седнала в стаята с Лейла. Един господ знае от колко време продължаваше това… а най-лошото? Боеше се, че е подействало – беше му станал в присъствието на неговата шелан. Което, вярно, не беше нещо необичайно, с изключение на факта, че тогава се караха и сексът бе последното, за което мислеше.

Нищо чудно хормоните ѝ вече да се променяха.

Или това, или той беше параноик.

Което също беше възможно.

– Да – чу се да казва. – Ще желая.

Последва звук от писане.

– Ще ми трябва подписът на мъжа, който отговаря за нея – на нейния хелрен, баща или най-възрастния мъж в семейството ѝ. С такива наркотични вещества държа да съм сигурен как ще бъдат използвани… а и естествено, някой ще трябва да ѝ ги даде. Не само че периодът на нужда най-вероятно ще я изложи на риск, но нека си го кажем направо – когато става въпрос за тези неща, на жените не може да се разчита да мислят трезво.

По някаква причина Рот си спомни как Пейн го обвинява в мизогиния.

Ето че поне в това отношение Хавърс го беше надминал…

По дяволите, как щеше да разпише каквото и да било? У дома, на бюрото, Сакстън винаги запълваше реда за подпис с няколко…

– Аз ще се подпиша – рязко се намеси Ви. – А моята шелан, която е лекар също като теб, ще се погрижи за останалото.

– Вие сте обвързан? – изломоти лечителят. Сякаш беше по-вероятно върху клиниката му да се стовари метеор. – Искам да кажа…

– Дай ми листа – настоя Вишъс. – И химикалката си.

Нови звуци от писане и още по-неловка тишина. А после шумолене, сякаш Хавърс прибираше нещо в папка, преди да попита:

– Колко тежи?

– Не знам – отвърна Рот.

– Искате ли да прегледам въпросната жена, господарю? Може да заповяда, когато ѝ е удобно, или пък да я посетя у дома ѝ…

– Шейсет и два килограма – намеси се Ви. – И стига толкова приказки. Дай ни лекарствата и да се махаме от тук.

Хавърс излезе от стаята, като буквално се препъваше от бързане, а Рот се облегна назад, докато главата му не опря в стената, която дори не си бе дал сметка, че е зад него.

– Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? – изплю думите Ви. – Защото в момента си правя цял куп прибързани заключения, а нито ти, нито аз се нуждаем от това… при положение че можеш просто да ми отговориш на шибания въпрос.

– Бет прекарва доста време с Лейла.

– Защото иска…

– Дете.

В носа на Рот отново нахлу дъх на турски тютюн – Ви трябва да бе всмукнал особено дълбоко.

– А ти си напълно сигурен, че не искаш дете?

– Никога. Как ти звучи „никога“?

– Напълно те разбирам. – По шума от тежки стъпки Рот разбра, че братът крачи напред-назад из стаята… и му завидя за тази свобода. – Не че не уважавам Зи и неговата малка атомна бомба. Благодарение на двете жени в живота му той изглежда почти нормален… което си е истинско чудо. Така че – браво на него. Но това определено не е за мен. Слава богу, че и Джейн мисли по същия начин.

– Аха. Слава богу.

– Но Бет не е в същия влак?

– Не. Не е дори на същата гара, в същия град или в същата част на която и да е страна, в която живее твоята метафора.

Рот потърка чело. От една страна, беше страхотно, че някой разбира нежеланието му да има деца – така не чувстваше толкова силно, че постъпва неправилно или проявява жестокост към Бет. От друга страна, единомислието на Вишъс и Джейн? Не че ти се иска с брат ти да се случва нещо гадно. Ни най-малко. Обаче, дяволите да го вземат, ако нещата при него стояха както при Ви, направо щеше да си пее.

Докато чакаха Хавърс да се върне с нокаутиращите капки, а Ви крачеше напред-назад и пушеше, Рот, незнайно защо, се замисли за родителите си.

Спомените му за тях бяха като от илюстрация на Норман Рокуел… е, на фона на средновековен замък и с надписи на Древния език. Но иначе – да, те двамата имаха съвършена връзка. Никакви спорове, никакъв гняв, единствено обич.

Нищо не можеше да застане между тях. Нито работата на баща му, нито кралският двор, нито гражданите, на които служеха.

Съвършена хармония.

Още една област, в която не можеше да се мери с баща си…

Ви издаде странен звук – нещо средно между ахване и ругатня.

– Да не би димът да ти влезе в кривото гърло? – сухо попита Рот.

В следващия миг столът до него, където Хавърс бе седял допреди малко, не просто изскърца, а направо изруга в знак на протест – сякаш Ви се беше хвърлил отгоре с цялата си тежест.

– Ви?

Когато братът най-сетне отговори, гласът му беше нисък, прекалено нисък.

– Виждам те…

– Не, не, не – избухна Рот. – Не искам да знам. Ви, ако получаваш едно от твоите видения, не ми казвай какво…

– …застанал насред бяло поле. Бяло, бяло, навсякъде бяло…

Небитието? О, мамка му.

– Вишъс…

– …и говориш с…

– Ей! Задник такъв! Не ти ли казах много отдавна – не искам да знам кога ще умра. Чуваш ли ме? Не искам да знам.

– …лицето в небесата.

– Майка ти? – Един господ знае къде се беше дянала Скрайб Върджин напоследък. – Майка ти ли е?

По дяволите, не искаше да насърчава това.

– Слушай, Ви, трябва да спреш. Не мога да го понеса, човече.

Последва тихо проклятие, сякаш Ви идваше на себе си.

– Извинявай, когато ме връхлети така изневиделица, не е лесно да спра.

– Няма страшно.

Само дето имаше. И още как.

Защото проблемът с виденията на Вишъс (освен дето винаги бяха за това, как някой умира) беше, че никога не уточняваха кога ще се случи. Онова, което виждаше, би могло да е как Рот се гътва следващата седмица. Следващата година. След седем века.

Ако Бет умреше… нямаше да иска да живее…

– Всичко, което мога да ти кажа – Ви отново изпусна облаче дим, – е, че виждам бъдещето в ръцете ти.

Е, на това му се казваше неопределени общи приказки, като хороскоп в списание… от онези, които всеки може да прочете и да му се стори, че се отнасят до него.

– Направи ми услуга, Ви.

– Каква?

– Недей да виждаш нищо друго, свързано с мен.

– Ясно ти е, че не зависи от мен, нали?

Така си беше. Също като бъдещето му.

Ала добрата новина бе, че нямаше защо да се тревожи за периода на нужда на Бет. Благодарение на това гнусно малко посещение щеше да е в състояние да се погрижи за него, когато настъпеше моментът.

Без да рискува да се стигне до бременност.