Кралят

62

Беше седем часът и двайсет и три минути сутринта, когато Сола излезе на терасата и видя ширналия се пред нея океан.

– Почти си струваше дългото шофиране – промълви тя.

Слънцето тъкмо изгряваше: безбрежната синя вода се сливаше с цвета на утринното небе и единствено розовите облаци на зората показваха дирята на хоризонта между небето и земята.

Марисол се настани на един градински стол и простена, когато всички стави, които имаше, както и няколко, за чието съществуване дори не беше подозирала, нададоха вик на протест. Човече, наистина беше схваната. Но разбира се, какво друго да очаква, след като беше прекарала двайсет и четири часа зад волана. А и не само костите я боляха. Десният прасец я пробождаше, сякаш обмисляше дали да не се схване напълно, въпреки че през навярно осемдесет процента от пътуването беше използвала системата за автоматичен контрол на скоростта.

Господи, въздухът тук, на юг, бе толкова мек и приятен, дори през декември.

А влажността беше страхотна. Кожата ѝ буквално пиеше влагата… също като косата ѝ – краят на опашката, в която я беше прибрала, бе започнал да се накъдря.

– Ще отида да спя – оповести баба ѝ.

Сола погледна назад през мрежестата врата.

– Аз също. След малко влизам.

– Никакво пушене – скастри я възрастната жена.

– Спрях ги преди две години.

– И няма да започнеш отново.

С тези думи баба ѝ кимна и потъна в сенките на всекидневната.

Сола отново се обърна към океана. Жилището ѝ в Маями се намираше на петия етаж в една старичка сграда – непретенциозен апартамент от около сто и четирийсет квадрата, за който преди няколко години беше платила в брой, след което го беше обзавела с евтини мебели. Комплексът разполагаше с басейн и тенис корт… макар че в момента беше почти празен, тъй като празниците тепърва предстояха и повечето от птичките от снежните земи все още не бяха долетели, за да прекарат остатъка от зимата тук.

Сола изви гръб, опитвайки се да облекчи поне малко гръбнака си. Безуспешно. Нищо чудно да ѝ беше нужен един добър масаж след това пътуване.

Добре, че нямаше защо да се тревожи, че някога отново ще ѝ се наложи да го повтори.

Мамка му, ама че депресираща мисъл.

Сола бръкна в задния си джоб и извади телефона си. Никакви обаждания. Никакви съобщения.

Не си беше представяла, че да напусне Асейл, ще боли толкова. И все пак не би могла да каже, че съжалява.

Зачуди се какво ли прави той в момента. Вероятно тъкмо се прибираше след нощ, прекарана в сделки в престъпния свят на Колдуел.

Дали щеше да се върне при онази жена? Тази, която тя бе гледала как чука?

Сола затвори очи, пое си дълбоко дъх… и соленият морски въздух помогна. Вече не беше там, напомни си тя. Не беше с него… не че някога действително са били заедно.

Така че какво прави той и с кого е, не я засягаше.

Вече.

Всичко щеше да бъде наред, каза си тя, и като прибра телефона, отново се загледа в океана. Беше направила правилния избор…

И все пак дори в този миг образът на Асейл я преследваше, нахлуваше в ума ѝ и изместваше красивия изглед пред нея.

Сола се наведе, опипа бедрото си и натисна превръзката с пръсти. Когато болката я прониза и накара сърцето ѝ да забие учестено, тя си заповяда да не забравя как се бе озовала тук. Защо се беше преместила.

Точно как молитвите ѝ бяха получили отговор.

Да, дългото пътуване ѝ бе дало още нещо, освен схванато тяло и уморен мозък – всички онези мили по магистралата ѝ бяха помогнали да види нещата в правилната светлина.

Там, на север, тя си бе казала, че бягството е единственият ѝ изход.

Ала сега, докато слънцето се издигаше над хоризонта, докато лъчите му се разливаха над водата, а делфини лудуваха в утринните вълни, тя си даде сметка, че не е така. То бе просто начин да се измъкне.

Защото да си признае, че вярва в Господ, беше прекалено страшно, прекалено лудо.

Далеч от всичко, което бе оставила зад себе си на север, в едно неутрално място, където започваше наново, тя най-сетне можеше да бъде откровена със себе си. Молитвата, която бе отправила към небето, последната от многото, бе получила отговор и с идването си тук тя спазваше своята част от уговорката.

Плащайки доста висока цена, както се оказа… защото знаеше, че ще мине много, много време, преди да престане да си проверява телефона.

Сола стана от градинския стол и се върна в къщата. Когато поспря на прага, за да затвори вратата, погледна към плъзгащото се стъкло… и си спомни първия етаж в къщата на Асейл. И докато вдигаше куфара, оставен до вратата, единственото, за което можеше да мисли, беше, че бе опаковала нещата в него, докато все още бе с Асейл.

Същото си помисли, когато си миеше зъбите – за последен път бе използвала четката си за зъби в неговата баня на горния етаж.

А когато се пъхна между белите чаршафи, си спомни как лежи до него, след като той бе влязъл под душа и я бе любил така властно.

Затвори очи и се заслуша в непознатите звуци наоколо: някой говореше на висок глас в паркинга отзад, съседът от горния етаж бе пуснал душа, от другата страна на стената лаеше куче.

Имението на Асейл бе толкова тихо.

– По дяволите – каза тя на глас.

Колко време щеше да мине, преди да престане да сравнява всичко с онова, което бе оставила зад себе си?

Бе досущ както когато изгуби майка си. Месеци след това метрономът на живота ѝ бе задвижван от тонове, свързани с майка ѝ: последния филм, който бяха гледали заедно; нещата, които си бяха купили онзи следобед; последния даден и получен подарък за рождения ден; онази Коледа, която, разбира се, никой дори не подозираше, че ще е краят на традицията.

Тази безмилостна поредица от спомени беше продължила цяла година, докато всички тези годишнини бяха изчерпани до една. Да ги преживее, бе, като да си проправи път през стена, но тя бе успяла, нали така? Продължила бе напред, стъпка по стъпка, докато накрая животът ѝ най-сетне се бе върнал в някакви що-годе нормални релси…

По дяволите. Не биваше да сравнява това, че си бе тръгнала от един наркодилър, със скръбта по жената, която ѝ бе дала живот и която я бе възпитавала, докато баба ѝ не се бе заела с това.

Ала ето че го правеше.

Преди най-сетне да потъне в сън, Сола посегна към нощното шкафче, отвори чекмеджето и сложи Библията на баща си под възглавницата.

Важно бе да поддържа някаква връзка с нещо, каквото и да било.

В противен случай? Ужасно се страхуваше, че отново ще нахвърля багажа си във взетия под наем форд и ще поеме назад. А глупостта просто не беше опция.

След всичко, което се беше случило през последните дни, тя изобщо не искаше да научи какво сполетява онези, които не удържат на думата, дадена на Добрия дядо.

И не, тя определено нямаше предвид Дядо Коледа.