Кралят

15

– Изобщо не очаквах някога да те видя отново. Чух, че си заминал нанякъде.

Приведен към екрана на компютъра, главният невролог на „Свети Франсис“ сякаш си говореше сам. И наистина – Мани Манело не отговори, сякаш изобщо не го бе грижа.

Бет пристъпи малко по-наблизо, за да погледне… не че множеството изображения на мозъка на брат ѝ върху монитора ѝ говореха каквото и да било. Да се надяваме, че не така стояха нещата с мъжа в бялата престилка и внушителните титли.

Сумрачната стаичка, в която се бяха натъпкали, приличаше на извадена от епизод на „Стар Трек“: високотехнологично оборудване бръмчеше и примигваше, дебел плексигласов прозорец ги делеше от масивния апарат за ядрено-магнитен резонанс от другата страна. А неврологът, който седеше зад командното табло, дори приличаше на лейтенант Сулу, обърнат към мониторите, клавиатурите, един-два телефона и още един лаптоп.

– Колко дълго продължи последният пристъп? – разсеяно попита той.

– Около петнайсет минути – отвърна Бет, когато Джон погледна към нея.

– Някакво схващане или изтръпване?

Джон поклати глава.

– Не. Нищо – отговори Бет.

Джон бе излязъл от кухия корем на машината преди около десет минути. Вече бе сменил болничната нощница със сравнително безобидните си на вид дънки и тениска на „Ню Йорк Джайънтс“ и си бе обул тежките ботуши. Бяха извадили иглата на венозната система, която беше вкарала контрастното вещество в тялото му, и му бяха сложили малка бяла лепенка.

Оръжията си беше оставил вкъщи.

Хекс обаче беше въоръжена както обикновено; тя стоеше до него, нахлупила черно бейзболно кепе ниско над очите си. Другото им подкрепление беше Пейн, облечена в черни дрехи и със същото широко палто, каквото носеше и жената на Джон.

Бет подръпна шапката на „Ред Сокс“, която носеше. Доста време беше минало, откакто я бяха виждали в света на хората, а не познаваше никого в болницата, но нямаше причина да рискуват още едно усложнение.

Господи, нека всичко да бъде наред, помисли си тя, докато лекарят отново преглеждаше изображенията на монитора.

Застанала точно зад него, доктор Джейн надничаше над рамото му… преминала на пълен призрачен режим.

Колкото повече експертни погледи, толкова по-добре.

– Какво виждаш? – попита Мани.

За негова чест, неврологът отмести очи от екрана едва когато беше съвсем готов… и се обърна към Джон, когато най-сетне заговори:

– Не виждам нищо абнормално.

Всеобща въздишка на облекчение. Джон притисна Хекс към себе си – очевидно бе, че за тях двамата светът бе изчезнал.

Докато ги гледаше, Бет си даваше сметка, че би трябвало да се съсредоточи върху добрата новина. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе как не просто е сама, докато чака да научи дали брат ѝ има емболия, тумор или бог знае какъв ужас в мозъка си… ами между нея и съпруга ѝ се беше появило нещо ново – метафоричен слон в стаята, който нямаше да изчезне скоро.

Розов слон. Цветът за момиченца.

Или пък не. Може би беше бледосин.

– Мозъчната структура е напълно нормална…

Лекарят се впусна в дълга реч, пълна с медицински термини, която, за щастие, говореше нещо на Мани, ако се съдеше по кимането му. Ала двамата влюбени не обръщаха никакво внимание на всичко това и бе прекрасно да ги видиш така погълнати един от друг.

Поне докато сълзите на облекчение не се смесиха със сълзи на тъга и светът за Бет се разми.

Време бе да се извини и да се оттегли.

Измърморвайки, че трябва да се обади по телефона, тя изскочи в коридора. Отделението за образна диагностика се намираше в мазето на една от сградите на „Свети Франсис“, така че навън не се случваше абсолютно нищо – никакви пациенти за транспортиране, никакви колички с медицински консумативи, никакъв медицински персонал, тичащ напред-назад в обувки с меки подметки.

Уловила главата си в ръце, Бет се облегна на стената и бавно се плъзна надолу. Слава богу, че с Джон май всичко беше наред. Поне една част от семейството беше добре…

„Добре ме чуй и знай, че това е самата истина. Няма да те обслужа в периода ти на нужда. Никога.“

По дяволите, помисли си тя, докато разтъркваше очи. Сега трябваше да се прибере у дома и да се оправи с всичко това.

Малко по-късно излязоха и останалите и Бет се изправи, мъчейки се да изглежда единствено облекчена от резултатите на Джон.

Неврологът се взираше в един чек в ръцете си и клатеше глава.

– Исусе, Манело, да не си спечелил от тотото?

Нещо такова. Благодарение на инвестициите на Дариъс, дарение от петдесет хиляди долара за Неврологичното отделение беше нищо работа.

И като си помислиш само, че единственото, което бялата престилка трябваше да направи, бе да пъхне брат ѝ в пиукащата си машина за около половин час.

– Просто съм ти благодарен, че ни вкара вътре – каза Манело.

Лекарят се обърна към Джон, докато сгъваше чека и го прибираше в джоба си.

– И така – все още препоръчвам антиконвулсивни лекарства, но ако твърдо отказвате да ги вземате, единственото, което мога да ви посъветвам, е да си отбелязвате кога и къде получавате припадъци. Вижте дали съществува някаква скрита закономерност – може и да има такава, може и да няма. И знайте, че съм насреща, ако имате нужда от мен. Не забравяйте какво ви казах – това, че не се вижда нищо, все още не означава, че няма никаква опасност. Получавате пристъпи, защото нещо не е наред. Точка.

– Благодаря ти. – Манело протегна ръка. – Нямаш равен.

Двамата колеги си стиснаха ръцете.

– Винаги когато имаш нужда… и наистина го мисля. И нали си знаеш – решиш ли да се върнеш, ще те приемат с отворени обятия. Липсваш ни.

Мани погледна към Пейн и скритата усмивка, която пробяга по устните му, бе повече от красноречива.

– Не, сега имам всичко, от което се нуждая. Чао. И още веднъж ти благодаря.

А после вампирският контингент се раздели с човешкия. Мани ги поведе през лабиринта от голи, застлани с плочки коридори, които до един си приличаха като две капки вода… дотам, че Бет започна да си мисли, че са се изгубили. Грешка. Или водачът им имаше компас, имплантиран в мозъка, или си спомняше десетте години, през които бе работил тук… защото те най-сетне стигнаха приземния етаж и излязоха през въртящите се врати, през които бяха влезли.

Фриц ги чакаше до бордюра; огромният черен мерцедес с потъмнени стъкла изглеждаше така, сякаш принадлежи на някой дипломат. Още една причина да е толкова полезен – хората обикновено много внимаваха да не му се пречкат, сякаш който и да се возеше вътре, бе наистина важен или пък тежковъоръжен. Бет никога не бе виждала друг, на когото толкова често да махат, за да мине през знакове „стоп“ и в подземни гаражи. Но разбира се, начинът на шофиране на Фриц бе пълна противоположност на начина, по който ходеше.

Кракът, с който натискаше педала за газта, не беше просто оловен. А направен от волфрам…

– Ще се прибираме ли? – оформиха пръстите на Джон пред лицето ѝ… сякаш от известно време се опитваше да привлече вниманието ѝ.

– Какв… о, извинявай. – Бет отметна косата си назад. – Не искаш ли да се върнеш с Хекс?

– Аз отивам в клуба – каза Хекс. – Трез го няма, така че трябва да нагледам нещата.

Добро, правдоподобно извинение… ала Бет нямаше как да не забележи косите погледи, които групичката си разменяше.

– Нали не е заради мен? – промълви тя.

– Естествено, че не – каза Джон на езика на знаците. – Правиш ми услуга, като се връщаш с мен. Нали се сещаш, за компания.

Фриц на драго сърце изскочи от колата, за да ѝ отвори вратата. Докато се качваше, Бет видя Мани да целува Пейн, Джон пък впи устни в Хекс.

Заля я вълна на ужас и изведнъж я обзе желание да се напие, вместо да се изправи срещу съпруга си. Единственият проблем беше, че това нямаше да реши нищо, пък и тя открай време презираше жени, които се напиват. Нямаше нищо по-грозно и по-жалко.

Джон се качи от другата страна и мерцедесът потегли по алеята, която обикаляше Медицинския център. Със знаци като СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, РЕХАБИЛИТАЦИОНЕН ЦЕНТЪР „ФАНСУЪРТ“ и ГРЪБНАЧЕН ЦЕНТЪР „ЯРДЛИ“, тя приличаше на магистрала с отбивки, отвеждащи в градове, които определено не би искал да посетиш.

Седнал до нея, брат ѝ я поглеждаше час по час, сякаш тя бе пръчка динамит и той се опитваше да прецени колко остава, преди фитилът ѝ да изгори и да се вдигне гръм до небесата.

– Добре съм.

– Окей, няма да настоявам. Но заповядай.

– Ъ? – Вместо отговор, той ѝ подаде бяла кърпичка. – Защо ми е…

Страхотно. Ето че очите ѝ започваха да се пълнят със сълзи.

Направо страхотно.

Докато попиваше сълзите, за които дори не си бе давала сметка, тя поклати глава и остави всичко да се излее навън:

– Искам бебе.

– Господи… това е страхотно – описаха пръстите на брат ѝ. – Това е…

– Истински кошмар всъщност. Рот не иска.

– О! – оформиха устните на Джон.

– Аха. Точно така. И го научих точно преди да тръгнем.

– Господи, не трябваше да идваш.

– Трябваше да се махна от къщата. А и исках да ти помогна.

– Ами… Рот вероятно просто се тревожи за теб. Страшно си е за жените. – При тези думи лицето му се обтегна. – Имам предвид, че Хекс не си пада особено по децата, и трябва да ти кажа, че това си е облекчение.

Бет отпусна глава на облегалката, въртейки памучната кърпичка в ръцете си.

– Но ако аз съм готова да поема риска, смятам, че той би трябвало да се съгласи. И между другото, не си мисли, че ми изложи аргументи за това, как се притеснява за здравето ми. Беше просто „няма да те обслужа“. Точка по въпроса.

Джон подсвирна тихичко.

– Така е. Определено не беше най-блестящият ни момент. – Бет погледна към брат си. – Толкова ви завиждам с Хекс. Така съвършено си пасвате.

– Ха! Да ни беше видяла преди една година. – Джон сви рамене. – Не вярвах, че ще се получи.

– Наистина ли?

– Ами да. Тя искаше да излиза и да се бие и аз уж нямах нищо против… докато изведнъж не ми просветна, че може да пострада. – Той вдигна ръка към челото си. – Здравата ме прецака в главата. Искам да кажа, че като мъж, твоята жена си е твоя по начин, който не мисля, че вие жените можете да разберете. Става ли дума за безопасността на Хекс, аз буквално не съм в състояние да контролирам емоциите си, мислите си, постъпките си. То е като психоза.

Когато Бет не отговори, брат ѝ я докосна по ръката, за да се увери, че го слуша.

– Доста ми прилича на това, което се случва с теб и Рот. Да, можеш да повтаряш как „става дума за дете“, но като се има предвид процентът на смъртност при жените? В очите му вероятно става дума за твоето оцеляване… и той избира него, пред какъвто и да било син или дъщеря.

Господи, това може и да я правеше истинска кучка, но изобщо не искаше да види нещата от неговата гледна точка. Особено изложени така разумно… при положение че мъжът ѝ наистина се чувстваше по този начин.

Все още беше прекалено наранена и ядосана.

– Окей, добре, може и така да е. Но нека ти задам един въп­рос – ако някога Хекс поиска дете, ще ѝ го откажеш ли? – Когато Джон не каза нищо, тя продължи: – Виждаш ли? Няма да го направиш.

– Строго погледнато, не ти отговорих.

– По лицето ти се чете.

– Е, да, но за мен е лесно да го кажа, защото тя не иска дете. Може би ще мисля другояче, ако си промени мнението. Рисковете са сериозни и медицината не може да направи кой знае колко.

– Все още смятам, че тялото е мое, значи, и решението си е мое.

– Но ти си първата му грижа. Така че и той има право на глас.

– Правото на глас е едно. Кралското вето – нещо съвсем различно. – Бет отново поклати глава. – Освен това, ако ти можеш да обясниш с думи позицията на един обвързан мъж, значи, и той го може. Няма да му се размине само защото е крал. – Тя отново си припомни откъси от караницата и усети, че ѝ се повдига. – Неговото решение е да ме упои. Като някакво животно. Аз просто… не съм сигурна, че мога да го преглътна.

– Може би имаш нужда от почивка. Да отидеш някъде, докато вече не си толкова бясна. А след това се върни и го обсъдете.

Бет сложи ръка върху корема си и докато опипваше окръг­леността, която се беше появила там, изведнъж се почувства адски глупава, задето просто си седеше и се тъпчеше със сладолед заедно с Лейла. Не беше по-близо до периода си на нужда, когато и да дойдеше той… ако изобщо настъпеше. Единственият резултат бяха отеснели панталони и разрив между нея и съпруга ѝ.

По думите на доктор Фил: Е, доволна ли си сега?

Страхотно, Фил. Направо върхът.

По дяволите, май трябваше да започне да гледа канала на Опра Уинфри – по него всяка сутрин вървяха повторения на доктор Фил. Той несъмнено бе посветил някое и друго предаване на двойки, които не бяха единодушни по въпроса дали да имат деца, или не.

– Защо не останеш в къщата на баща ни? – оформиха ръцете на Джон.

Бет се замисли за имението.

– Не. Не искам дори да мисля за къщата.

Като по даден знак в съзнанието ѝ изникнаха образи на тях двамата с Рот от онези най-ранни дни… особено споменът за първата им официална среща. Господи, тогава всичко бе толкова съвършено, бяха се влюбили толкова лесно. Рот я беше поканил в къщата и за първи и последен път във връзката им се беше появил изтупан в костюм. Седнали бяха на масата в трапезарията, а Фриц им прислужваше.

А после Рот ѝ бе казал, че има вкус на…

Бет простена и като улови главата си в ръце, опита да успокои дишането си. Не подейства. Умът ѝ сякаш страдаше от мозъчния еквивалент на аритмия – спомени от щастливото минало и тревоги от мрачното настояще се сливаха в една нестабилна, прескачаща бъркотия.

Единственото, за което бе напълно сигурна?

Джон беше прав. Все още не можеше да се прибере у дома – в мига, в който видеше Рот, щеше да избухне, а това нямаше да доведе доникъде.

Веднъж вече бяха водили този разговор. Повторението само още повече щеше да влоши всичко.

– Окей – чу се да казва. – Съгласна съм. Но първо трябва да хапна нещо.

– Дадено – отвърна Джон на езика на знаците.

10 Герой от научнофантастичния сериал „Стар Трек“; ролята се изпълнява от Джордж Такеи. – Бел. прев.

11 Най-труднотопимият метал в периодичната таблица. – Бел. прев.

12 Американски клиничен психолог и телевизионна фигура; става известен с рубриката си в шоуто на Опра Уинфри. – Бел. прев.