Кралят

37

Лесно е да мислиш за Бог, докато гледаш как слънцето се издига над река Хъдсън.

Седнала на празната тераса в стъклената къща на Асейл, Сола бе зареяла поглед към студената ленива вода. Малки розови и жълти светлинки се гонеха по ледената шир, докато насреща ѝ голямото оранжево кълбо се издигаше бавно над небостъргачите на Колдуел.

Успяла бе да се измъкне от онзи затвор, помисли си тя за стотен път. И каквито и белези да бяха останали в нея, тялото ѝ беше невредимо, умът ѝ работеше както винаги, а безопасността ѝ беше осигурена, поне за близкото бъдеще.

Мисълта ѝ се върна обратно към онези молитви. Не можеше да повярва, че са били изпълнени. Отчаянието я бе накарало да изрече думите, ала всъщност не очакваше някой да я чуе.

Въпросът сега бе… да спази ли своята част от уговорката?

Човече, толкова по-лесно би било, ако някой ангел се бе спуснал от небето, за да я освободи и да я пренесе магически тук. Вместо това тя сама бе свършила мръсната работа, Асейл беше разчистил след нея, а после един от неговите страшни на вид братовчеди бе шофирал в петчасовото им пътуване обратно към нормалността. А, да – да не забравяме и всички онези в медицинското заведение.

Обикновени смъртни, докоснати от божията десница? Или поредица случайни събития, които просто се бяха развили по този начин? Дали спасението ѝ се дължеше на божията намеса… или означаваше точно толкова, колкото и изтеглянето на една топка за бинго вместо друга?

Малка рибарска лодка се появи в реката; самотният пътник, който я управляваше, контролираше скоростта и посоката с мотора в задната част.

Сола придърпа дебелата завивка още по-плътно около себе си и се замисли за всички неща, които беше извършила, връщайки се към времето, когато беше едва на девет-десет години. Обучена от баща си, тя бе започнала с джебчийство, прехвърляйки се с негова помощ към по-сложни кражби. По-късно, след като той влезе в затвора, а двете с баба ѝ дойдоха в Щатите, тя си бе намерила работа на касата в един ресторант и се бе опитала да издържа и двете. Когато това се оказа прекалено трудно, тя бе принудена да се възползва от опита си, за да оцелеят.

Баба ѝ никога не ѝ бе задавала никакви въпроси, ала така беше открай време – майка ѝ бе същата, освен когато ставаше дума за замесването на Сола в този начин на живот. За съжаление, майка ѝ не бе живяла достатъчно дълго, за да успее да окаже някакво влияние, а след като тя си бе отишла, съпругът и дъщерята, които беше оставила след себе си, бяха станали съучастници.

Естествено.

Рано или късно, трябваше да я заловят. По дяволите, баща ѝ беше по-добър и от нея, а ето че бе умрял зад решетките.

Сола си го припомни такъв, какъвто беше, когато го видя за последен път, по време на процеса. Облечен в затворническа униформа, с белезници. Почти не я беше погледнал, и то не защото се срамуваше или се боеше да не се разчувства.

По онова време тя беше напълно безполезна за него.

Сола потърка очи и си каза, че е глупаво все още да е разстроена заради това. Ала след като бе прекарала целия си живот, опитвайки се да го накара да се гордее с нея, да получи одобрението му, да създаде някаква връзка с него, най-сетне си беше дала сметка, че за баща си тя бе просто едно оръдие в черноборсаджийската му професия.

Беше излязла от съдебната зала, преди да разбере дали са го признали за виновен… и бе отишла право в апартамента му. Проникнала бе с взлом и бе намерила пачките, които той държеше в едно скривалище, издълбано в стената зад душа в банята… след което ги бе използвала, за да измъкне себе си и баба си от бремето на неговото наследство.

Документите, с които влязоха в Щатите, бяха подправени. Новината, която бяха научили от роднини около три седмици по-късно, беше истинска – баща ѝ беше получил доживотна присъда.

А след това бе убит зад решетките.

След като баба ѝ остана не само вдовица, но и без деца, Сола се нагърби със задачата да осигурява прехраната им … по единствения начин, който познаваше.

И ето я сега тук, седнала на терасата на един наркобарон, изправена пред морална дилема, с каквато никога не бе очаквала да се сблъска в живота си…

И гледаше как някакъв рибар гаси двигателя на лодката си и хвърля въдица във водата.

Въпреки че моторът не работеше, рибарят не беше неподвижен. Течението на реката го носеше напред, малката му лодка беше смалена сякаш още повече на фона на далечните сгради.

– Искаш ли закуска?

Сола се обърна.

– Добро утро.

Косата на баба ѝ беше оформена на ситни къдрици около лицето ѝ, на устните ѝ имаше малко червило, около кръста си беше вързала престилка. Носеше простичката памучна рокля, ушита на ръка от нея самата, и здрави кафяви обувки, които ѝ подхождаха.

– Да, моля.

Понечи да стане, но баба ѝ махна надолу с възлестите си ръце.

– Седи си на слънце. Трябва слънце, толкова си бледа. Живееш като вампир.

Обикновено Сола би отговорила нещо, но не и тази сутрин. Беше прекалено благодарна, че изобщо е жива, за да направи друго, освен да я послуша.

Когато отново се обърна към реката, откри, че рибарят все повече се отдалечава и много скоро ще се изгуби от погледа ѝ.

Ако не се беше молила, пак щеше да се измъкне от там. Тя беше боец, открай време оцеляваше… и беше направила всички онези неща като на автопилот, потиснала чувства и физически усещания, за да свърши онова, което бе необходимо.

Така че ако погледнеше към бъдещето си, към теченията на живота ѝ, които щяха да я отнесат, да я скрият от поглед, така да се каже… най-разумно вероятно би било да се откаже от всякакви престъпления.

Независимо от каквито и да било „уговорки“ с Бог.

В противен случай щеше да свърши в затвора или мъртва… а току-що беше потопила пръстите на краката си в леденостудените води на втория сценарий. Определено не искаше да свърши там.

Сола примига срещу издигащото се слънце и се отказа от зрението – затвори очи и отпусна глава назад. Топлината върху лицето ѝ я накара да се замисли за Асейл.

Да бъде с него, бе, като да докосне слънцето и все пак да не бъде изпепелена. А тялото ѝ искаше още… господи, дори мисълта за него бе достатъчна, за да я върне към онези мигове в леглото – нощта беше така тиха, стоновете им – така силни.

Гърдите ѝ се напрегнаха и тя почувства влага между бедрата си…

– Сола, готова ли си? – попита баба ѝ зад нея.

Сола се изправи и се надвеси над стъкления балкон, мъчейки се да зърне рибаря. Не можа. Него вече го нямаше.

Брр, тук навън беше студено…

– Сола? – меко я подкани баба ѝ.

Странно. Обикновено гласът на баба ѝ бе досущ като ръцете ѝ – никога мек. Всъщност тя говореше, както готвеше: директно, направо, без задръжки.

Ала тонът ѝ беше толкова нежен, колкото Сола не го бе чувала досега.

– Сола, ела хапни.

Сола направи последен опит да види своя рибар. След това се обърна към баба си.

– Обичам те, вовó.

Баба ѝ можа само да кимне, сълзи изпълниха старите очи.

– Ела, че ще умреш от студ.

– Слънцето е топло.

– Не достатъчно. – Баба ѝ отстъпи назад и ѝ даде знак да я последва. – Трябва да се храниш.

Сола влезе в стаята и се вкамени.

И без да го е видяла, знаеше, че Асейл бе слязъл по стълбите и я гледа.

По дяволите, не беше сигурна, че е в състояние да се раздели с него.

* * *

След като беше прекарал последните два дена изолиран в стаята си, Трез установи, че светът идва малко в повече за сетивата му – беше, като да светнат диско лампа в очите му и да заврат по една тонколона във всяко ухо. Докато се качваше на „Нортуей“, за да отиде в Колдуел, той си сложи тъмни очила и изключи радиото…

Изневиделица някакъв задник прескочи две ленти и го засече.

– Гледай къде караш! – изкрещя Трез, блъскайки с юмрук по клаксона.

За частица от секундата се надяваше, че на идиота зад волана на доджа ще му падне пердето. Копнееше да удари нещо. Мамка му, вероятно щеше да бъде добра тренировка за срещата му със С’Екс. Онзи в доджа обаче си взе свръхдозата тестостерон и миниатюрния пенис и се изнесе на следващата отбивка, засичайки един миниван и един пикап.

– Задник.

С малко повече късмет копелето щеше да се забие в някоя канавка, без да си е сложил колана.

Десетина минути по-късно Трез се отдели от високоскоростната лента и навлезе в лабиринт от еднопосочни улици. Заобиколен отвсякъде от светофари и стопове, мозъкът му даде накъсо и той забрави пътя към апартамента…

Когато зад него изсвири клаксон, той изскърца със зъби и натисна газта. В крайна сметка се видя принуден да обикаля наоколо, използвайки двайсететажната сграда, издигаща се пред него, като ориентир, докато не намери рампата, която се спускаше в подземния гараж. Докато слизаше надолу, извади пропус­ка си от сенника, прокара го през четеца и се насочи към едно от двете им места за паркиране.

След пътуване с асансьор, което се проточи поне петдесет години, той най-сетне излезе в застлания с килим коридор. Техният апартамент бе малко по-надолу; той влезе през главната врата, а не тази за прислугата, използвайки месинговия си ключ.

На плота в кухнята видя две чаши, отворен пакет чипс и полупразна кана за кафе.

Поспря над едно разгърнато списание за мъжка мода. Вече го беше разглеждал.

– Готино яке – промърмори, докато го затваряше.

Не беше нужно да пали лампите – денят беше ясен и слънчев и през огромните прозорци влизаше предостатъчно светлина…

Внушителната черна фигура, която се появи на терасата, не предвещаваше нищо добро.

Трез се приближи, отвори вратата с ръка, а не с помощта на волята си и излезе навън, затваряйки след себе си.

Изпод екзекуторската качулка се разнесе леко развеселеният глас на С’Екс.

– Брат ти ме покани да вляза.

– Аз не съм брат ми.

– Да. Забелязахме. – Палачът на кралицата скръсти ръце на гърдите си, при което широките му одежди се издуха. – На какво дължиш честта на посещението ми?

Това, че навън беше кучи студ, изглеждаше съвсем уместно.

– Не искам да закачаш родителите ми.

– Тогава ще се наложи да се върнеш. Това е. – Палачът се приведе напред. – Не ми казвай, че ме накара да дойда чак дотук с надеждата да преговаряме. Несъмнено не може да си толкова глупав.

Трез оголи зъби, но после се овладя.

– Има нещо, което искаш. Всеки си има цена.

Екзекуторът вдигна ръце и бавно свали качулката си. Лицето зад диплите черен плат беше красиво като грях… и имаше очи с топлината на вледенен гранит.

– Защо бих рискувал собствения си живот заради твоите родители? Откажа ли да изпълня дадената заповед, ще има последици… а никой от вас не си заслужава риска.

– Би могъл да говориш с кралицата. Тя те слуша.

– Дори да приемем, че е вярно (а не казвам, че е така), защо да го правя?

– Защото има нещо, което искаш.

– След като очевидно знаеш всичко, какво е то според теб? – попита палачът отегчено.

– Ти си хванат като в капан, досущ като всички останали там. Не съм забравил какво е усещането… и мога да те уверя – животът от другата страна на онези стени е далеч по-хубав.

– Затова ли изглеждаш толкова ужасно?

– Само си помисли. Мога да ти осигуря всичко от света навън. Всичко.

Палачът присви очи.

– Дори техният живот да бъде пощаден, това няма да те спаси.

– Смъртта им няма да ме върне обратно. А това е причината да го сторите, нали? Е, върви при кралицата, кажи ѝ, че си разговарял лично с мен… и че не ме е грижа дали ще ги убиете. След това ѝ предложи да ги лиши от всичко, което са получили някога – дома, в който живеят, дрехите и украшенията, които са купили с получените пари, храната в долапите им. Всичко. Така кралицата отново ще бъде цяла. Няма да е изгубила нищо.

– Глупости. Тя няма половинка за дъщеря си. Всичкото това „възстановяване“ не решава проблема, че принцесата няма мъж.

– Няма да бъда аз. Отсега ти го казвам. Може да правите каквито си искате зверства с родителите ми, може да ме заплашвате с телесни повреди, може да обърнете дома ми с краката нагоре…

– Ами ако просто те отвлека, тук и сега?

Трез извади пистолета, който бе напъхал в колана на гърба си. Не го насочи към С’Екс. Опря го под собствената си брадичка.

– Опиташ ли се, ще натисна спусъка. Тогава ще имаш само едно мъртво тяло и освен ако дъщеря ѝ не е някоя извратена кучка, няма да ме иска.

С’Екс се вкамени.

– Изгубил си си шибания ум!

– Всичко, което поискаш от външния свят, С’Екс. Направи това за мен и аз ще се погрижа за теб.

Докато екзекуторът на кралицата обмисляше предложената сделка, Трез дишаше равномерно и мислеше за единствените двама души, които имаха значение. Селена… Исусе Христе, желаеше я, ала не беше достоен за жена като нея. По дяволите, дори ако тази рискована сделка сполучеше, той щеше да си остане сводник и нищо не можеше да промени миналото му.

А после и Ай Ем.

Мисълта, че може да изгуби брат си, беше… дори не бе в състояние да го изрече с думи. Но Ай Ем щеше да е по-добре без него, ако той не успееше да оправи този проблем.

– Учудвам се, че толкова много искаш да спасиш родителите си – нехайно отбеляза С’Екс.

– Майтапиш ли ме? За тях да загубят положението си е по-ужасно от смъртта. Онова, което ми причиниха, съсипа и моя живот, и този на брат ми. Това е моето отмъщение. А и както ти казах, независимо какво ще правите с тях, аз няма да се върна.

Палачът закрачи по терасата, а в развените му одежди се съдържаше обещание за насилие, като пламъците на огнедишащ дракон. След един дълъг миг той сключи ръце зад гърба си и се върна.

Мина известно време, преди най-сетне да проговори, а когато го стори, не гледаше към Трез. Вместо това се взираше в прозорците на апартамента.

– Това място ми харесва.

Трез все така държеше пистолета под брадичката си, но почувства, че го жегва… надежда? Е, определено не нещо чак толкова жизнерадостно, но може би все пак имаше изход.

С’Екс повдигна вежди.

– Три спални, две бани и тоалетна, добра кухня. Много светлина. Ала най-хубавото са леглата… големи.

– Ако това искаш, то е твое.

С’Екс отново погледна към него и Трез усети, че в главата му се върти един и същи израз: „сделка с дявола“.

– Нещо липсва.

– Какво?

– Жени. Искам да ми бъдат водени жени. Ще ти кажа кога. И ще искам по три-четири наведнъж.

– Имаш го. Само ми кажи броя и часа и ще ти ги доведа.

– Колко си сигурен в себе си.

– С какво според теб си изкарвам прехраната?

Очите на С’Екс припламнаха.

– Мислех, че притежаваш клуб.

– Не продавам само алкохол – измърмори Трез.

– Хмм, каква работа. – Палачът се намръщи. – Нека сме наясно – тя може да ми заповяда да се заема с брат ти.

– Тогава ще бъда принуден да те убия.

С’Екс отметна глава назад и се разсмя.

– Ама че самонадеяност.

– Нека бъда съвършено ясен – докоснеш ли Ай Ем и с пръст, аз ще те открия. Последният ти дъх ще бъде мой, а сърцето ти все още ще е топло, когато го изтръгна от гърдите ти и го изям сурово.

– Знаеш ли, истинско чудо е, че с теб не се разбираме по-добре.

Трез протегна свободната си ръка.

– Е, споразумяхме ли се?

– Не бива да забравяме за кралицата – може и да не успея да я убедя. А имай предвид, че ако не приеме, крайният ти срок ще е отминал.

– Тогава ги убий. – Трез издържа черния поглед на С’Екс, без да трепне. – Наистина го мисля.

Екзекуторът наклони глава, сякаш обмисляше предложението от всички страни.

– Да, очевидно е така. Утре по обед ме чакай тук с мостра за проба… а аз ще видя какво мога да направя в Територията.

Преди да си тръгне, С’Екс стисна за миг протегнатата му ръка. А после изчезна, като кошмар, прогонен от завръщането на съзнанието.

За съжаление, Трез знаеше, че ще се върне.

Въпросът бе – с какви новини. И с какъв апетит.