Кралят

28

– Братовчед ти се обвързва.

Това бе поздравът, който посрещна Сакстън, докато прекрачваше прага на кабинета на баща си.

Започва се, помисли си той. А следващия път, когато се видеха, без съмнение щеше да чуе как на същия този братовчед му се е родило здраво момченце, което растяло съвсем нормално. Очевидно това беше „подаръкът“ за рождения му ден – репортаж как някакъв негов роднина живее правилно, със субтитри отдолу, че той е позор за рода си и загуба на ДНК за баща си.

Тези малки уведомления бяха започнали скоро след като баща му научи, че е гей, и Сакстън ги помнеше до едно, подредени като грозни малки статуетки върху лавицата на ума му. Най-най-любимата му? Новината отпреди няколко месеца за един вампир гей, който излязъл на среща с друг гей от расата и бил пребит от групичка хора в една тъмна уличка.

Баща му и представа си нямаше, че в този случай става дума за собствения му син.

Онова престъпление от омраза бе завършекът на първата му среща с Блей и той едва не бе умрял от нараняванията си. Не можеше да потърси медицинска помощ – Хавърс, единственият лечител на расата, бе краен традиционалист и имаше навика да отказва лечение на вампири, за които се знаеше, че са хомосексуалисти. Да отиде при някой човешки лекар, също не беше възможно. Да, в града имаше денонощни клиники, които бяха отворени, но той едва бе успял да се довлече вкъщи с последните останки от силата си… и твърде много се срамуваше, за да потърси помощ.

Ала Блей се беше появил… и за тях всичко се беше променило.

Поне за известно време.

– Чу ли какво казах? – попита баща му.

– Колко прекрасно за него… кой братовчед?

– Синът на Енох. Уреден брак. Семействата ще организират уикенд с конни състезания, за да го отпразнуват.

– В тукашното си имение или в Южна Каролина?

– Тук. Време е расата отново да възстанови традициите си в Колдуел. Без традиции сме нищо.

Разбирай: Ти не ставаш за нищо, ако не станеш „нормален“.

Макар, разбира се, баща му да би го казал далеч по-научно.

Сакстън най-сетне погледна седналия зад бюрото мъж и се намръщи. Тим открай време беше слаб – суха фигура, облечена в костюми, които висяха като погребален покров от костеливите ѝ рамене. В сравнение с предишната им среща, като че ли беше отслабнал още повече; острите му черти поддържаха кожата на лицето му като колчета на опъната палатка.

Сакстън изобщо не приличаше на баща си; не тази тъмна коса и тези тъмни очи, нито бледата кожа и суховатото тяло бе изтеглил от генетичната лотария. За сметка на това двамата с майка му си приличаха като две капки вода – и на външен вид, и по характер – русокоси, със сиви очи и кожа, която сякаш излъчваше здраве.

Баща му неведнъж бе отбелязвал колко много Сакстън прилича на своята мамен… и като погледнеше назад, Сакстън не беше убеден, че това бе комплимент.

– Е, какво работиш сега? – попита Тим, потропвайки с пръс­ти по кожената попивателна.

Над главата му портретът на неговия баща се взираше нап­ред със същото неодобрително изражение.

Попаднал под прицела на два чифта присвити очи, Сакстън бе обзет от почти неудържимия порив да отговори откровено на въпроса – все пак беше първи съветник на краля, а дори в тези времена, когато уважението към монархията бе паднало рекордно ниско, това си беше впечатляващо.

Особено в очите на някой, който толкова тачеше закона, като баща му.

Ала не, помисли си Сакстън. Щеше да запази тази информация за себе си.

– Каквото и преди – измърмори той.

– Вещното право е сложна област. Учудвам се, че си го избра. Кои са някои от по-новите ти клиенти?

– Знаеш, че не мога да разкрия подобна информация.

Баща му махна пренебрежително.

– Едва ли е някой, когото познавам.

– Не. Вероятно не. – Сакстън опита да се усмихне. – Ами ти?

Държанието на баща му се промени начаса; едва доловимата антипатия се отцеди, отстъпвайки място на непроницаема маска.

– Винаги се намира нещо, което да изисква вниманието ми.

– Разбира се.

Разговорът продължи по същия начин – сковано, без да разкрие нищо съществено; пъхнал ръка в джоба си, Сакстън си играеше със своя айфон. Беше планирал оттеглянето си оттук и се чудеше кога ще настъпи моментът.

И ето че това стана.

Телефонът на бюрото, направен така, че да изглежда „старовремски“, издрънча – електронен звън, звучащ толкова автентично, колкото изобщо можеше да звучи нещо, което не беше изработено от месинг.

– Ще те оставя да се върнеш към работата си.

Сакстън направи крачка назад.

Баща му погледна грижливо замаскирания цифров екран… и сякаш забрави как се работи с телефон.

– Довиждане, т… – Сакстън спря, преди да е изрекъл думата. Откакто сексуалната му ориентация беше станала известна, тази дума беше по-ужасна и от ругатня… поне когато бе използвана от него.

Баща му го отпрати с махване на ръка и той усети моментно облекчение. Обикновено най-неприятната част на тези посещения беше сбогуването – да си тръгне след поредния неуспешен опит на баща му да го „вразуми“, бе като позорно отстъпление.

Сакстън не се беше разкрил пред семейството си. Изобщо не бе възнамерявал баща му да научи.

Ала някой се беше раздрънкал и той бе почти сигурен кой.

Така че всеки път, когато си тръгнеше, отново изживяваше нощта, в която го бяха изритали от вкъщи, едва седмица след смъртта на майка му. Бяха го изхвърлили само с дрехите на гърба му, без пари и без място, където да се скрие от бързо приближаващата зора.

По-късно бе научил, че всичките му вещи са били ритуално изгорени в гората зад имението.

Още една полза от обширните земи.

– Затвори след себе си – изплющя гласът на баща му.

Сакстън се подчини на драго сърце. Докато затваряше безшумно, като никога не изгуби нито миг в болка. Вместо това се огледа на двете си страни и се ослуша.

Тишина.

Без да губи нито миг, той се върна в салона и се шмугна в библиотеката, затваряйки вратата след себе си. След това извади телефона си и се зае да прави снимки, а сърцето му биеше толкова бързо, колкото пръстите му натискаха екрана. Не си направи труда да нагласява ъгъла, нито да снима последователно – единственото, за което го беше грижа, бе фокусът и светлината да са добри и ръката му да не трепери…

Звукът от отварянето на врата зад гърба му го накара да се обърне рязко.

Застанал на прага на кабинета си, баща му изглеждаше объркан.

– Какво правиш?

– Нищо. Просто разглеждах книгите ти. Наистина са впечатляващи.

Тим погледна към вратата, която Сакстън беше затворил зад себе си… сякаш се чудеше защо го беше направил. – Не трябваше да влизаш тук.

– Извинявай. – Сакстън пъхна скришом телефона в джоба си, приведен лекичко настрани, сякаш за да посочи книгите. – Просто… исках да се полюбувам на колекцията ти. Моите са подвързани с плат.

– Имаш сборник със Старите закони?

– Да. Купих ги от едно имение.

Баща му се наведе и докосна страниците на най-близкия том, отворен върху кръглата маса. Изпълненият с любов начин, по който милваше думите, хартията, този неодушевен предмет, говореше, че може би Сакстън не беше най-голямото му разочарование в живота.

Нима и законът не бе оправдал очакванията му? Това би го съсипало.

– Какво става? – меко попита Сакстън. – Чух, че кралят е бил прострелян, а сега… това са книги за унаследяването.

Отговор не последва и той започна да се чуди дали не беше най-разумно да се махне колкото се може по-бързо – съществуваше голяма вероятност баща му да заговорничи с шайката копелета и би било глупост да мисли, че и за миг ще се поколебае да предаде хомосексуалния си син на врага.

Или в случая на баща му – на съюзниците.

– Рот не е достоен да бъде крал на тази раса. – Тим поклати глава. – Нищо добро не е дошло, откакто баща му беше убит. Виж, той беше истински владетел. Бях още млад, когато бях в кралския двор, но си го спомням, и докато синът изобщо не го е грижа за това, което е редно… баща му беше забележителен крал, мъдър, търпелив, величав.

Сакстън погледна надолу. По някаква нелепа причина забеляза, че обувките му са съвършено лъснати. Като всичките му обувки. Чисти и спретнати, подредени.

Усети, че му е трудно да диша.

– Мислех, че Братството се… грижи за всичко доста добре. След нападенията убиха много лесъри…

– Фактът, че използваш думата „след“ заедно с „нападения“, е повече от достатъчен. Позорен коментар… Рот изобщо не го беше грижа за властта, докато не се ожени за онази своя нечистокръвница. Едва тогава, когато реши да омърси престола с долните ѝ човешки гени, сметна за необходимо да се опита да бъде крал. Баща му би възненавидял това… една човешка жена да носи пръстена на майка му? Позор, който не може… – Тим се прокашля. – Просто не може да бъде търпяно.

Осъзнал внезапно какво означават тези думи, Сакстън почувства как кръвта се отцежда от лицето му. Господи… как не го бяха усетили?

Бет. Щяха да го свалят чрез нея.

Баща му вирна брадичка; адамовата му ябълка изпъкваше като юмрук насред гърлото му.

– И някой трябва да го стори. Да действа… когато види, че се прави лош избор.

Като например да бъдеш гей, довърши Сакстън вместо него. И тогава го осени…

Беше почти сякаш баща му се бе присъединил към заговора само защото не бе в състояние да стори нищо със собствения си пропаднал потомък.

– Рот ще бъде свален от трона – продължи Тим с нов прилив на сила. – И някой друг, някой, който не се е отклонил от истинските ценности на расата, ще бъде сложен на неговото място. Това е подобаващото следствие за някой, който не прави нещата, както е редно.

– Чух… – Сакстън спря за миг. – Чух, че било обвързване по любов. Между Рот и неговата кралица. Че се влюбил в нея, докато ѝ помагал да премине през преобразяването си.

– Грешниците нерядко обличат действията си в думите на праведните. Съзнателен опит да спечелят благоразположението ни. Това не означава, че са се държали добре или че лошият им избор трябва да бъде подкрепен от масите. Тъкмо обратното – той посрами расата и заслужава онова, което му се готви.

– Мразиш ли го? – избъбри Сакстън.

Баща му вдигна очи от книгите, които щяха да бъдат използвани, за да проправят път към сваляне от престола. Когато погледите им се срещнаха над плановете за унищожението на Рот, Сакстън се превърна в дете, което не искаше нищо друго, освен да бъде обичано и ценено от единствения родител, който му беше останал.

– Да – отвърна баща му. – Мразя го.

* * *

Сола вдигна чистите дънки до коленете си и спря. Стегна се и внимателно ги придърпа над раната на бедрото си.

– Не беше зле – промърмори, докато пъхаше дупето си в тях и ги закопчаваше.

Малко широки, но след като облечеше чистата бяла риза и удобния черен пуловер, които също беше получила, кой знае? А маратонките ѝ бяха точно по мярка… и тя дори харесваше черно-червения им цвят.

Влезе в банята на болничната си стая и оправи косата си пред огледалото. Лъскава и гладка благодарение на сешоара.

– Изглеждаш….

Звукът я накара да се обърне рязко. Масивното тяло на Асейл се извисяваше до леглото, очите му сякаш искаха да изгорят разстоянието между тях.

– Стресна ме – каза Сола.

– Приеми извиненията ми. – Той се поклони лекичко. – Почуках няколко пъти и когато не получих отговор, се разтревожих, че може да си паднала.

– Това е наистина… ъъъ, очарователно от твоя страна.

Да, „очарователно“ определено не беше дума, която някой би свързал с него.

– Готова ли си да се прибереш у дома?

Сола затвори очи. Искаше да каже да… и разбира се, трябваше да види баба си. Но едновременно с това се страхуваше.

– Личи ли си? – попита тя.

Асейл се приближи; вървеше бавно, сякаш знаеше, че съвсем малко е необходимо, за да я подплаши. Вдигна ръце и отметна косата ѝ върху раменете. След това докосна лицето ѝ.

– Не. Тя изобщо няма да разбере.

– Слава богу. – Сола изпусна дъха си. – Не бива да узнава. Разбираш ли?

– Съвършено.

Той се обърна към вратата, извеждаща в коридора, и ѝ предложи ръката си… сякаш я придружаваше на парти.

А Сола я пое, защото искаше да го почувства до себе си. Да бъде близо до внушителните му размери и силата му.

Мисълта да срещне очите на баба си беше друг вид ад.

– Не мисли за случилото се – каза той, докато я водеше по дългия коридор. – Тя ще го прочете по лицето ти, ако го направиш. Нищо от това не е станало, Марисол. Нищо.

Сола смътно си даваше сметка, че стражите, които ги бяха пос­рещнали, когато дойдоха тук, сега вървят зад тях. Но тя имаше толкова много други неща, за които да се тревожи… пък и те не бяха извадили пистолети, когато двамата с Асейл влязоха в това място – трудно бе да си представи защо биха го направили сега.

Един от тях ги изпревари и им отвори стоманената врата. Рейндж роувърът беше точно там, където го бяха оставили, а до него стояха братовчедите на Асейл с мрачни лица… наблюдавани от още няколко от невероятно опасните типове.

Асейл отвори задната врата на колата и ѝ предложи ръката си. Сола се нуждаеше от нея. От качването в джипа бедрото я заболя така, че очите ѝ се насълзиха. Ала когато Асейл затвори вратата, тя успя да се справи с колана съвсем сама – издърпа го и го закопча.

А после се намръщи. През потъмнените стъкла видя как Асейл се приближи до всеки от мъжете поотделно и им подаде ръка. Нямаше думи, поне доколкото можа да види, но те и не бяха нужни.

Сериозни погледи срещнаха очите на Асейл; отсечени кимвания, изразяващи уважение, говореха, че се разбират без думи.

А после братовчедите на Асейл се качиха отпред, Асейл се настани на задната седалка до нея и те потеглиха.

Сола имаше само смътен спомен от портите и бариерите, през които бяха минали на идване, за да проникнат в това място, но предполагаше, че ще отнеме цяла вечност да излязат от него.

Или поне така ѝ се искаше. В гърдите си таеше зрънце надежда – минеше ли достатъчно време, може би ще успее да убеди малкото момиченце в себе си, че не е нарушила Десетте божи заповеди на два пъти, и да забрави, че едва не е била изнасилена и че е била принудена да обезобрази едно тяло, за да избяга от ада.

За съжаление, джипът излезе на „Нортуест“ и се понесе на юг към Колдуел за броени секунди. Или поне така ѝ се стори.

Докато се приближаваха към мостовете, които щяха да ги преведат над реката и през горите, към крепостта на Асейл…

Страхотно. Мозъкът ѝ даваше накъсо.

Потърка очи и си заповяда да се стегне.

Безуспешно.

– Знаеш ли, може би си прав – тихо каза тя.

– За какво? – попита Асейл до нея.

– Може би наистина е било просто сън. Отвратителен, ужасен сън…

Рейндж роувърът се качи върху източния мост над река Хъдсън; потокът от коли се движеше гладко – щяха да стигнат в къщата на Асейл след не повече от пет-десет минути.

Сола се обърна и погледна към центъра на Колдуел, който се отдалечаваше зад тях, безбройните му светлинки – като звезди, паднали на земята.

– Не знам дали съм в състояние да я видя – чу се да казва.

– Не се е случило.

Докато градът се смаляваше зад тях, Сола заповяда на ума си да стори същото с всички гледки, миризми и усещания, които бяха толкова близо, прекалено близо: времето беше магистрала, а тялото и мозъкът ѝ пътуваха по нея. И тя трябваше просто да натисне шибания педал за газта и да се махне от последните четирийсет и осем часа.

Преди да усети, вече свиваха в тесния път, отвеждащ до полуострова на Асейл. А после стъклената къща изникна пред тях, разливайки златна светлина наоколо, сякаш беше гърне със злато, и стомахът на Сола се сви.

Заобиколиха имението, фаровете осветиха задната му част… и ето я и нея. Застанала на кухненския прозорец, вдигнала глава, за да погледне навън, с ръце, протегнати към кърпата за съдове, бабата на Сола гледаше, чакаше… а сега бързаше към задния вход.

Изведнъж всичко в главата на Сола се изпари, пръстите ѝ трескаво затърсиха дръжката на вратата.

Асейл стисна ръката ѝ.

– Не. Не, преди да сме влезли в гаража.

За разлика от останалата част от пътуването, това отне цяла вечност – подсилената врата се спускаше едва-едва, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

В мига, в който тя най-сетне се затвори, Сола изхвърча от джипа и се втурна към вратата на къщата. Беше заключена и тъй като умът ѝ беше блокирал, единственото, което ѝ хрумна, бе да сграбчи бравата още по-силно и да дърпа, да тегли…

Някой отключи дистанционно, защото се чу металическо щракване и вратата зейна.

Баба ѝ стоеше от другата страна на преддверието, насред кухнята, вдигнала бяла кърпа към лицето си, а уханието на домашно приготвена гозба изпълваше въздуха като обич.

Сола се хвърли напред в същия миг, в който баба ѝ разтвори единствените обятия, които някога я бяха приемали.

Асейл нямаше представа какво се казва на португалски, но и от двете страни се лееха думи. Докато баба ѝ не я бутна лекичко назад и не взе лицето ѝ в загрубелите от времето ръце.

– Защо ти толкова тъжна? – попита тя, бършейки сълзите ѝ с палци. – Никакво тъжна за теб. Никога.

А после отново я придърпа към себе си и я притисна до гърдите си. Сола затвори очи, отпусна се безсилно и остави мозъка си да изключи.

Това бе всичко, което имаше значение. Те бяха заедно. Бяха в безопасност.

– Благодаря ти, Господи – прошепна тя. – Благодаря ти, мили Боже!