Кралят

46

Наближаваше изгрев-слънце, когато Бет реши, че просто трябва да се махне от покоите. Рот все още не се беше върнал и мисълта да прекара дори само една минута с хаоса в главата си бе достатъчна, за да я накара да излезе от кожата си.

Първа спирка? Стаята на Лейла, само че Избраницата не беше там. Което навярно беше за добро, като се има предвид, че най-вероятно нямаше да прави друго, освен да ѝ досажда с въпроси за първите признаци на бременността… което би било лудост по две причини: първо, ако беше заченала, тя беше бременна от колко? Не повече от двайсет и четири часа. И второ – Лейла за малко не беше пометнала.

Така че идеята едва ли беше особено добра… при положение че Бет не искаше напълно да откачи.

Докато вървеше по коридора със статуите, реши – кухнята. Да, кухнята беше удачен избор… след като не искаше да досажда на Рот в залата с тежестите в тренировъчния център.

Той определено бе изглеждал така, сякаш има нужда да остане сам.

Докато слизаше по величественото стълбище, на Бет ѝ се струваше, че действителността се състои от две напълно отделни части. Първата беше онова, което бе пред нея – Рот и детронацията, тъжната тишина, която цареше в къщата, тревогата за бъдещето на расата. Втората част беше изцяло вътрешна и напълно физическа: подръпване в таза – дали беше вгнездяване… или наближаването на цикъла ѝ, което би означавало неуспех? Болка в гърдите – признак на зачеване… или резултат от всичкия онзи секс? Горещи вълни – остатък от хормоналния дисбаланс… или бархетът?

Единствено сериозността на положението, в което се намираха заради действията на Съвета, пречеше на вниманието ѝ да се прикове изцяло върху всяка подробност на тялото ѝ. А междувременно дълбоко в себе си дори не бе сигурна дали се надява да е бременна… или се надява да не е.

Всъщност не беше вярно.

С ръка върху корема си Бет усети, че се моли да не се е получило. Единственото по-лошо от загубата на престола… бе непосредствено след това Рот да научи, че ще става баща.

Ако и сега имаше чувството, че е изгубил наследството на родителите си, това щеше да е, като да му увесят камък, когато едва успява да се задържи на повърхността на водата. Без съмнение щеше да му се струва, че се е провалил пред детето си.

Бет прекоси фоайето и трапезарията и прекрачи в кухнята. Господи, тази призрачна пустота… обикновено тук кипеше от живот, дори през периодите на затишие между основните хранения. Да влезе тъкмо когато капаците на прозорците се спускаха и да не открие нищо на котлона, във фурната или върху плотовете, я уплаши.

По дяволите… какво щеше да се случи сега?

Щеше ли Братството да се разпадне? Къде щяха да отидат тя и Рот? Строго погледнато, след като вече не бяха Първото семейство, не биваше да остават в разточителните покои на третия етаж.

Ходеше ѝ се до тоалетната.

Тя влезе в тоалетната до кухнята, свърши си работата, изми ръце и отиде да провери хладилника за втори път.

Някой току-що беше сложил голяма кутия с нещо на долното ниво. Бързо надзърване под капака и… пиле качаторе. При нормални обстоятелства – ястие, с което на драго сърце би се заела, особено при положение че сигурно беше приготвено от Ай Ем. Ала когато го подуши, стомахът ѝ беше категоричен – не, благодаря. Същото стана и с остатъка от свинския бут. Цяла порция лингуини със сос болонезе. Доматена супа…

Бет реши да опита фризера. Отвори го, извади кутия замразени гофрети… и ги върна обратно.

– Хм.

Сладоледът също беше забранена територия. Само при мисълта за гъстото сметаново лакомство ѝ се повдигаше.

Бет се поколеба и сведе поглед към тялото си.

– Има ли някой вътре? – каза тя на корема си.

Окей, нямаше две мнения по въпроса – съвсем беше откачила.

След кратко посещение в килера, което се оказа, като да търси нещо ядивно в пералното помещение, тя се върна при хладилника и си заповяда да извади буркан с нарязани кисели краставички.

– Кисели краставички, как пък не – промърмори тя под носа си. Кисели краставички. Ама че клише.

Само че когато отвори капака и погледна парченцата, плуващи в езерцето от саламура, направи физиономия и побърза да върне буркана на мястото му.

Като последна надежда, тя дръпна чекмеджето със зеленчуци…

– Да! – каза задъхано и ръката ѝ се стрелна напред. – О, да, да, да…

Докато отнасяше връзка био моркови към чекмеджето с ножовете, направо не ѝ се вярваше, че възнамерява да погълне всичкия този бета-каротин.

Тя мразеше моркови. Добре де, не напълно… ако ги откриеше в салатата си, не ги подминаваше. Ала никога през живота си не ги беше изваждала доброволно от хладилника.

Застанала над мивката, Бет отряза един от връзката, извади белачка и направи малка купчинка от яркооранжеви лентички. Бързо изплакване. Срязване в средата. Две рязвания по дължина. И готово – крудите.

Отхапа. Сдъвка. Преглътна.

Бяха толкова свежи, че пращяха всеки път, когато отхапеше от тях, а сладкият земен вкус беше по-прекрасен от шоколад.

Още един, помисли си тя, докато довършваше последната четвъртинка. Само дето когато стигна до края на номер две, си помисли… какво ще кажеш за още един?

Докато се справяше с третия морков, мислите ѝ се върнаха към прокламацията на Съвета. Много ясно, че отчаяно искаше да направи нещо – въпреки че не беше виновна за расата на майка си, тя се чувстваше отговорна за цялата тази гадост, която се беше стоварила върху главата на Рот.

Само ако можеше да намери начин да го заобиколят…

Междувременно в Съвета нещата очевидно се развиваха – беше планирано официално въвеждане в длъжност на този Ичан… нещо, за което Рив бе научил, защото като пълен идиот секретарят на Съвета бе пропуснал да махне името му от списъка с имейли.

Щеше да се състои в полунощ.

Бет погледна към двойната фурна. Сините цифри на дигиталния часовник показваха четири и петдесет и четири. Оставаха им деветнайсет часа.

Какво можеше да се направи за деветнайсет часа, по дяволите?

Бет отново се обърна към морковените си запаси и…

Звукът на охранителната система, оповестяващ отварянето и затварянето на една от външните врати, я изненада. Тя се намръщи, излезе през килера, бутна летящата врата, която използваше персоналът…

Лейла излизаше от библиотеката с вид, сякаш току-що беше преживяла автомобилна катастрофа – косата ѝ беше разрошена от вятъра, лицето ѝ – бяло като платно, ръцете ѝ – върху бузите.

– Лейла – повика я Бет. – Добре ли си?

Избраницата подскочи толкова високо, че трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие.

– О! Ъъъ… Да. Да, добре съм, съвсем добре, да. Благодаря. – Изведнъж тя се намръщи. – Ами ти? Ти…

Толкова много начини имаше да довърши това изречение, с оглед на онова, което се случваше: Ти… нали няма да се самоубиеш? Ти… си почиваш между епизодите на истеричен плач? Ти… бременна ли си?

– О, да, добре съм. Да, съвсем добре. Да.

Бет също знаеше как да увърта.

– Е, аз отивам в стаята си. За да си легна. Ще си взема душ и ще си легна – каза Лейла, докато си сваляше якето с насилена усмивка. – Ще се видим… е, ами по-късно. Ще се видим по-късно. Чао. Чао засега.

И тя пое по стълбите така, сякаш някой я гонеше.

Докато се връщаше в кухнята, на Бет ѝ беше гадно, че не се бе опитала да разбере какво е разстроило Лейла, ала тъжната истина бе, че самата тя си имаше предостатъчно грижи… просто нямаше къде да дене проблемите на още някого.

Обратно на умивалника, тя си изстърга още един морков. Сряза го през средата и го обърна по дължина, за да…

Решението ѝ се разкри с такава яснота, че за малко да си отреже върха на пръста.

Остави ножа, взе двете половинки и ги долепи, така че те си паснаха съвършено, като правилните парчета от мозайка.

После отново ги раздели. Събра ги. Раздели ги.

И в двете си въплъщения… половинките си оставаха морков.

Бет хвърли двете парчета на плота и излезе тичешком.

* * *

Спаси ги един голям окръглен жив плет.

Когато се материализира в двора на жилището си в предградието, Кор поспря за миг, за да се съвземе, въпреки че слънцето всеки миг щеше да се покаже от изток.

На това му се казваше разминаване на косъм… едва бе успял навреме да прибере Лейла на сигурно място. Дори сега не беше сигурен, че наистина е успял.

Ала беше сторил всичко по силите си.

След като бе станало ясно, че мъглата я е дезориентирала досущ като него, той я улови за ръката и пое нагоре по склона. Не поиска потвърждение, че скритото имение на Братството действително се намира на върха – за тази информация разчиташе на същите принципи, върху които беше изградена далеч по-подходящата му бърлога в Древната страна.

Колкото по-висока бе една позиция, толкова по-лесно бе да се отбранява.

Движейки се с цялата бързина, на която бяха способни, те бяха налетели право в хоросановата замазка на шестметрова подпорна стена… знак, че са близо до дома ѝ. Проблемът бе, че тя бе прекалено объркана, за да се дематериализира над прок­летото нещо.

Изправен пред избора между ляво и дясно, Кор прекрасно си даваше сметка, че безопасността ѝ зависи от неговото решение.

По повече от един начин.

Знаеше, че дори да успее да построи подходящо скривалище, нещо, което да предпази и двама им от слънцето през целия ден, отсъствието ѝ ще бъде забелязано и когато се прибере на следващата вечер, ще я разпитват. Как би могла да отговори на въпросите, без да обърка живота си непоправимо, Кор нямаше представа.

Така че бе избрал дясно.

Когато се натъкнаха на грижливо поддържан малък храст… а след това на цяла редица такива като него, стана ясно, че са на прав път. Не я беше отвел до самия край – когато стигнаха до първата цветна леха, той пусна ръката ѝ и прошепна да върви… да върви бързо.

И на него почти не му оставаше време.

Погледа я как се отдалечава само за миг, преди да потъне в мъглата и дори звукът от стъпките ѝ не се чуваше вече.

Сякаш бе изчезнала завинаги.

И макар част от него да не искаше нищо друго, освен да седне и да остави слънцето да го погуби, Кор си заповяда да тръгне – понесе се надолу, докато буквално не се препъна в един изринат път.

Въпреки че виждаше едва на около метър и половина пред себе си, гладката повърхност му позволяваше да се движи с бързина, която беше немислима върху неравната пръст допреди малко. Беше се втурнал да тича, възползвайки се от помощта на земното притегляне; единствената му тревога бе някой да не се появи на пътя и да го освети с фаровете си.

Това обаче не се случи и той стигна до подножието на планината, оставяйки объркващия, потънал в мъгла пейзаж зад себе си.

Ала чувството на ужас, което го беше обзело, когато за първи път проникна в мъглата, не го напусна. Ами ако Лейла не се беше прибрала навреме? Ами ако някой я беше открил и я разпитваше? Ами ако…

Провери телефона си (напразно), а после затвори очи и се съсредоточи, молейки се да са му останали достатъчно сила и концентрация, за да успее да се дематериализира.

Единственото, което го направи възможно, бе, че просто не можеше да умре, без да разбере какво се е случило с нея.

Отново извади телефона си, с нелепата надежда, че може да се е обадила, а той не е чул звъненето, докато е слизал от планината. Уви… не.

Докато отиваше към входа на колониалната къща, бледото сияние на хоризонта го накара да настръхне в тревога, а очите му се насълзиха… поне докато не нахлу в къщата.

И бе посрещнат от сцена на пълна поквара.

Единственото, което липсваше, за да бъде порокът пълен, бе присъствието на жени. Такива нямаше, но за сметка на това въздухът бе натежал от миризмата на ром и джин, гръмогласния смях и мъжката агресия, която избиваше след победа.

– Ти се върна! – провикна се Зайфър. – Той се върна!

Крясъци, достатъчни, за да разбудят съседите, стига да имаха такива, изпълниха къщата.

– Имам новини – обади се Троу със задоволство, в което едва се долавяха пиянски нотки. – Церемонията по въвеждането ще се състои в полунощ. В библиотеката на Ичан. Бяхме поканени, разбира се.

Изкушението да им заповяда да отидат вместо него бе огром­но. Ала Кор не каза нищо. Без да изрече и дума, той кимна и изчезна на горния етаж.

За щастие, войниците му бяха свикнали да се оттегля, за да бъде сам… и го оставиха да си върви.

Кор затвори вратата на спалнята си – това не заглуши напълно звуците от долния етаж, но се бе научил да ги изключва.

Отиде до леглото, което представляваше бъркотия от чаршафи и оплетени одеяла, приседна, свали оръжията си и извади телефона. Сложи го в отворените си длани и прикова поглед в екрана.

Нямаше как да ѝ позвъни – номерът, от който се бе обадила, беше ограничен.

Излегна се по гръб и докато се взираше в тавана, усети, че го завладява празнота, която беше същинско откровение.

Мисълта, че тя може би е мъртва, а той няма представа, го срази така дълбоко, че сякаш самото му същество се разцепи надве.

И никога отново нямаше да бъде цял.