Кралят

47

Къде беше той?

Докато се размотаваше из кухнята на Асейл и оправяше това-онова по багажа си, Сола непрекъснато поглеждаше през рамо, очаквайки да го види как идва, за да се опита да я убеди да остане.

Ала той вече го беше сторил, нали така?

Под душа.

За първи път от спомена как е с него Сола не се възбуди. А ѝ се доплака.

– Не разбирам защо тръгваме толкова рано – заяви баба ѝ в мига, в който излезе от долното ниво. – Още не е съмнало дори.

Беше облечена в жълтата версия на домашната си рокля, но беше готова за път – обула беше хубавите си обувки, а чантата (в тон с тях) висеше от китката ѝ на каишката си от изкуствена кожа. Двамата еднакви телохранители на Асейл стояха зад нея с по един куфар в ръка… и изобщо не изглеждаха щастливи. В което всъщност нямаше нищо чудно – лицата им определено не изглеждаха направени за весели усмивки.

– Дотам са двайсет и три часа, вовó. Трябва да тръгваме.

– Няма да спираме?

– Не. – Не можеше да рискува, когато баба ѝ беше с нея. – Може да шофираш по средата, през деня. Ти обичаш да шофираш.

Баба ѝ издаде звук, който от устата на всеки друг би бил ругатня.

– Най-добре да останем тук. Тук е хубаво. Кухнята ми харесва.

Не, не кухнята харесваше баба ѝ. По дяволите, та тя можеше да готви на преносим котлон, без да ѝ мигне окото… и го беше правила.

Той не е католик – искаше да каже Сола. – Всъщност е наркодилър и атеист. Много скоро ще стане наркобарон…

Ами ако беше бременна, помисли си тя. Защото от два дена не си беше вземала хапчето. Дали това…

По дяволите.

Тръсвайки глава, Сола се върна към реалността и закопча куфара на колелца. След което просто остана да си стои там.

– Е? – подразни я баба ѝ. – Тръгваме? Не?

Сякаш знаеше точно какво чака внучката ѝ.

Или кого, както беше в случая.

На Сола не ѝ беше останала достатъчно гордост, за да се опита да си придаде нехаен вид, докато се оглеждаше наоколо, претърсвайки с очи входа на трапезарията, свода, през който се минаваше, когато идваш от горния етаж или от библиотеката, неголямото преддверие до стъпалата, отвеждащи в мазето. Празни. Не се чуваше и звук от тичащи стъпки, никакво трополене откъм горния етаж, докато някой бърза да навлече риза и да се спусне на долното ниво.

Като се изключи станалото под душа, как би могъл да не я изпрати…

В този миг баба ѝ си пое дълбоко дъх и златното разпятие, което винаги носеше около врата си, проблесна на светлината от лампите.

– Тръгваме – чу се да казва Сола и като вдигна куфара си, се отправи към задната врата.

Отвън ги чакаше напълно невзрачен форд, договорът за наем – сключен на името на фалшивата самоличност, която Сола си беше създала за извънредни ситуации.

Тази, за която никой в Колдуел не знаеше. А в жабката имаше още един комплект документи – за баба ѝ.

Сола отключи колата с дистанционното и отвори багажника. Междувременно хората на Асейл се отнасяха с баба ѝ като с кралица – помогнаха ѝ да слезе по стълбите, понесли багажа и палтото ѝ, което тя очевидно отказваше да облече в знак на протест.

Докато те настаняваха възрастната жена на мястото до шофьора и прибираха куфара ѝ в багажника, Сола огледа задната част на къщата. Също както преди, и сега очакваше да го види, може би как тича през кухнята, за да стигне до нея, преди да си е тръгнала. Или пък как излиза от мазето и изхвърча навън. Или пък как се показва забързано иззад ъгъла, защото е бил на втория етаж.

В този момент се случи нещо странно. Внезапно всички прозорци в къщата проблеснаха по един и същи начин – едва доловимо блещукане заигра по стъклото на всеки от тях и по плъзгащите се врати.

Какво, по…

Капаци, помисли си тя. Над прозорците се спускаха капаци, движението им – толкова незабележимо, че би го пропуснала, ако точно в този миг не гледаше право натам. След това? Сякаш нищо не се беше променило. Мебелите все така се виждаха, лампите светеха, нормално, нормално, нормално.

Още един от охранителните му трикове, помисли си тя.

Отвори вратата откъм шофьора, сложи един крак в колата и се огледа наоколо. Двамата телохранители се бяха отдръпнали, скръстили ръце на гърдите си.

Щеше ѝ се да им каже… ала не, те определено не изглеждаха така, сякаш биха искали да предадат някое съобщение на Асейл.

Всъщност сега, когато бяха настанили баба ѝ в колата, те имаха подчертано разярен вид.

Сола изчака още миг, приковала очи в отворената задна врата. В коридора от другата страна имаше обувки и закачени палта. Толкова обикновено на вид… е, обикновено за някой богаташ. Ала в къщата нямаше нищо средностатистическо. И то не само защото вероятно струваше пет милиона. Или десет.

Извърна се, седна зад волана и затвори вратата. Мирис на ароматизатор за въздух с дъх на лимон изпълни ноздрите ѝ, а под него – далечното зловоние на цигарен дим.

– Не разбирам защо трябва да си тръгваме.

– Знам, вовó. Знам.

С тенекиен звук двигателят се събуди за какъвто живот му беше останал и Сола мина на задна предавка. Докато обръщаше, погледна отворената врата за последен път.

А после вече нямаше никакви извинения да се бави.

Натисна газта и замига учестено, докато фаровете осветиха първо алеята, а след това еднолентовия път, който щеше да ги изведе от полуострова.

Нямаше да тръгне след нея.

– Правиш грешка – сърдито каза баба ѝ. – Голяма грешка.

Ала ти не знаеш цялата история, помисли си Сола, докато спираше пред един стоп и даваше мигач.

Това, което Сола не подозираше… бе, че същото важеше и за нея.

* * *

Асейл наблюдаваше заминаването измежду обръча дървета, заобикалящи задната част на дома му.

През кухненския прозорец видя как тя стои край масата, ровейки в куфара си, сякаш търси нещо, което може би бе забравила.

Тук навън, обич моя – помисли си той. – Онова, което си изгубила, е тук навън.

А после баба ѝ се появи заедно с братовчедите и беше очевидно, че изобщо не одобрява това отпътуване.

Още нещо в нея, което обожаваше.

Беше очевидно също така, че и братовчедите са против. Но разбира се, те никога досега не се бяха хранили по-добре и определено уважаваха всеки, дръзнал да им се опълчи.

Не, бабата на Марисол нямаше грешка.

Докато гледаше как неговата жена се оглежда наоколо, сякаш очаква той да се появи, тъгата ѝ му достави зрънце удов­летворение. Ала най-важното сега бе да убеди вътрешния си звяр да я остави да последва пътя, който си беше избрала.

Не можеше да спори с инстинкта за самосъхранение… точно както не можеше да обещае да се откаже от бизнеса си. Беше работил твърде дълго и твърде много, за да се отдаде на живот от домошарски нощи… дори ако бяха прекарани с нея. Освен това се тревожеше, че нещата със семейство Бенлоис все още не са приключили. Единствено времето щеше да покаже дали няма и друг брат, или пък някой братовчед с алчен поглед, жадуващ да отмъсти за онова, което бе сполетяло неговата плът и кръв.

Тя щеше да е в по-голяма безопасност без него.

Докато Марисол прибираше куфара си в багажника, баба ѝ бе настанена на предната седалка. А после – нова пауза. Всъщност докато тя се оглеждаше наоколо, Асейл имаше чувството, че трябва да го беше видяла… ала не. Очите ѝ се плъзнаха по тънещото в сянка скривалище и продължиха нататък.

В колата. Затвори вратата. Запали двигателя. Обърна.

А после всичко, което остана… бяха стопове, отдалечаващи се по алеята му.

Братовчедите останаха навън още малко. За разлика от нея, те знаеха точно къде се намира Асейл, но не се приближиха. Вместо това се оттеглиха във вътрешността на къщата, оставяйки вратата отворена… за да се прибере, когато изгряващото слънце стане твърде силно.

Сърцето му виеше в гърдите, когато най-сетне излезе от мястото, където се беше скрил.

Докато прекосяваше снега с омекнали крака, се запита дали не е на път да припадне. Главата му се въртеше… вътрешности­те му – също. Единственото, което си оставаше все така силно, бяха мъжките му инстинкти, които неумолимо настояваха да излезе на пътя пред нея, да се изпречи пред евтината кола и да ѝ нареди да обърне и да се прибере у дома.

Вместо това си заповяда да влезе в къщата.

В кухнята братовчедите довършваха останките от храна, приготвена специално за тях и прибрана във фризера на увити във фолио порции. Изглеждаха така, сякаш някой беше умрял.

– Къде са мобилните телефони? – попита Асейл.

– В кабинета. – Ерик сбърчи вежди, докато сваляше бележка от пакета с храна. – Притоплете на сто и деветдесет.

Брат му се приближи до вградените в стената фурни и започна да натиска копчета.

– Конвекция?

– Не пише.

– По дяволите.

При други обстоятелства Асейл за нищо на света не би повярвал, че Ивейл хаби почти несъществуващото си желание да говори с приказки за готвене. Ала Марисол и баба ѝ бяха променили всичко… за краткото време, в което бяха тук.

Асейл остави братовчедите си на мира и изобщо не се учуди, че не му предложиха да хапне с тях. След векове, прекарани в преходно съществуване, имаше чувството, че като нищо ще започнат да си крият запаси от храна.

Асейл отиде в кабинета, седна зад бюрото и се загледа в двата еднакви телефона пред себе си. Както можеше да се очаква, мислите му се върнаха към това, как се бе сдобил с тях… и отново видя Едуардо на земята, а после и Рикардо – прикован към стената за мъчения.

Заповяда на ръцете си да вземат телефоните и…

Ръцете му отказаха да се подчинят, тялото му се отпусна в стола. Докато се взираше пред себе си с невиждащ поглед, беше ясно, че и последната капчица мотивация го е напуснала.

Отвори средното чекмедже на писалището, извади една от стъклениците си и смръкна първо с едната, а после и с другата ноздра.

Ако не друго, щипещото усещане го накара да се изправи в стола и миг по-късно най-сетне взе телефоните… и ги включи към компютъра си.

Съсредоточеността му беше изкуствена, вниманието – насилено, ала знаеше, че ще трябва да свикне с това.

Сърцето му, колкото и черно да бе, го беше напуснало.

И пътуваше към Маями.