Кралят

26

Застанал пред огледалото в съблекалнята си, Сакстън подръпна пеперудените краища на папийонката и стегна възела. Когато я пусна, коприната запази формата и симетрията си, като добре обучено кутре.

Отстъпи назад, приглади наскоро подстриганата си коса и облече кашмиреното си палто. Подръпна първо единия, после другия ръкав и накрая протегна ръце, така че копчетата за ръкавели под сакото му да се покажат.

Не бяха онези със семейния герб.

Тях вече не ги носеше.

Не, тези бяха ретро, сапфир и диамант в платинена обковка.

– Ами одеколон? – Погледът му обходи шишенцата с аромати от „Гучи“, „Прада“ и „Шанел“, подредени върху огледален поднос с месингови дръжки. – Никакъв коментар от ваша страна?

Леко пръсване върху едната китка. Да, нека бъде свежото ухание на „Егоист“.

Обърна се, прекоси кремавия мраморен под и излезе в издържаната си изцяло в бяло спалня. Докато минаваше покрай леглото, му се прииска да го оправи наново, но това беше от нерви.

– Само ще проверя още веднъж.

Бухна възглавниците, намести завивката точно така, както беше, преди да отиде да се облече, и погледна ретро часовника на „Картие“ върху нощното шкафче.

Повече не можеше да отлага.

И все пак, ето че отново плъзна поглед по бялата отоманка и белите кресла. Огледа внимателно килимчетата от ангорска вълна. Приближи се, за да се увери, че картината на Джаксън Полък над камината е съвършено права.

Това не беше старата му къща, викторианското имение, в което веднъж Блей бе прекарал един ден. Това бе другото му жилище, едноетажна постройка на Франк Лойд Райт, която си бе купил в мига, в който бе обявена за продажба, защото… как да не го направи? Толкова малко от тях бяха останали.

Разбира се, беше я пипнал тук-там скришом и беше разширил мазето, но вампирите отдавна се бяха научили как да се оправят с хората и техните досадни строителни инспектори.

Погледна ръчния си „Патек Филип“ и се запита защо ли прави това отвратително поклонение. Отново.

Беше като някакъв ужасен ден на мармота. Но поне не се случваше много често.

Докато се качваше по стълбите, се улови, че още веднъж оправя възела на папийонката си. Отключи вратата на върха и прекрачи в лъскава кухня в стил четирийсетте години на двайсети век, обзаведена с напълно функционални лъскави копия на уредите от онова време.

Всеки път, когато бе в тази къща с изчистеното ѝ обзавеждане, без нищо ненужно, имаше чувството че се е върнал в Америка след Втората световна война… и това му действаше успокояващо. Харесваше миналото. Харесваше отпечатъка на отминалите епохи. Приятно му бе всичко около него да е толкова автентично, колкото му беше възможно да го направи.

Защото скоро нямаше да се върне във викторианското имение. Не и след като нещата между него и Блей бяха започнали именно там.

Докато прекрачваше прага на входната врата, дори мисълта за Блей бе достатъчна, за да накара гърдите му да се свият… и той спря, съсредоточавайки се върху това усещане, върху спомените, които идваха с него, промяната в кръвното му налягане и посоката на мислите му.

След като двамата скъсаха (по негова инициатива), той бе изчел цял куп книги за скърбенето. Фазите. Целия процес. И интересно… колкото и да беше странно, най-полезна се бе оказала една малка книжка за това, как да превъзмогнеш тъгата от загубата на домашен любимец. В нея имаше въпроси, на които трябваше да отговориш – на какво те е научило кучето ти, какво най-много ти липсва от котката ти или пък кой е любимият момент с папагала ти.

Не би си го признал пред никого, но той бе отговорил на всички тези въпроси за Блей в дневника си… и му беше помогнало. Донякъде. Все още спеше сам и макар да беше правил секс, вместо да му помогне да изтрие черната дъска и да започне начисто, то само бе усилило болката му.

И все пак нещата бяха по-добре отпреди. Сега поне бе успял да си възвърне някакъв елемент на нормалност в живота си: през първите няколко нощи беше истинско зомби. Сега раната вече бе хванала коричка и той се хранеше и спеше. Все още имаше неща, които отключваха болката… като например всеки път щом видеше Блей или Куин.

Толкова бе трудно да се радваш за онзи, когото обичаш… когато той е с някой друг.

Ала както всичко в живота – има неща, което можеш да промениш, и такива, които не можеш.

И като стана дума…

Сакстън затвори очи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания насред затрупана със сняг морава, която спокойно можеше да си съперничи по размери с обществен парк… и бе също толкова добре поддържана. Разбира се, баща му не търпеше нищо, което да не е напълно изрядно – растения, трева, предмети на изкуството, мебели… синове. Внушителното имение, което се издигаше насреща му, се простираше върху близо хиляда и петстотин квадратни метра, различните крила – добавяни с течение на времето от поколения човеци. Докато го съзерцаваше в зимната нощ, Сакстън си припомни защо баща му го бе купил, когато някакъв възпитаник на „Юниън Колидж“ го беше дарил на учебното си заведение – това бе Древната страна, пренесена в Новия свят, дом далеч от родната земя.

Истински традиционалист, за баща му бе същинско удоволствие да се върне към корените. Не че някога изобщо се бе откъсвал от тях.

Сакстън пристъпи към главния вход; пламъците на газовите фенери от двете страни на широката врата трепкаха, хвърляйки старинна светлина върху фигурите, издялани в камъка… родени всъщност през възраждането на готическия стил в деветнайсети век. Зас­танал пред вратата, Сакстън си помисли, че може би не трябва да натиска звънеца, защото прислугата го очакваше. Също като баща му, и те винаги бързаха да го вкарат и изкарат от къщата… сякаш той беше документ, който трябваше да бъде подписан, или пък вечеря, която трябваше да бъде поднесена и бързо раздигната.

Никой обаче не му отвори, така че той протегна ръка и дръп­на металната верижка, покрита с меко кадифе, за да оповести пристигането си.

Отговор не последва.

Намръщен, Сакстън отстъпи назад и погледна встрани, ала това не му помогна. Имаше твърде много грижливо оформени храсти, за да може да надникне през някой от прозорците с витражни стъкла.

Да намери къщата заключена, за него бе съвършена метафора за отношенията им. Баща му настоява да дойде на рождения му ден, а после го оставя на студа пред входната врата.

Всъщност Сакстън смяташе, че съществуването му се беше превърнало в истинско „да-ти-го-начукам“ за баща му. Доколкото знаеше, Тим открай време искаше дете… и по-точно – син. Молил бе Скрайб Върджин да му го дари. И най-сетне желанието му беше изпълнено.

За съжаление, оказало се бе, че има допълнителна клауза, която бе развалила всичко.

Сакстън тъкмо се чудеше дали да позвъни отново, когато вратата бе отворена от иконома. Както винаги, лицето на догена бе съвършено безизразно, ала фактът, че не се поклони на първородния и единствен син на господаря си, красноречиво говореше какво е мнението му за онзи, когото щеше да пусне в къщата.

Имаше време, когато нещата у дома бяха различни. А после майка му умря и малката му тайна излезе наяве…

– Баща ви е зает.

Това бе всичко. Никакво: „Може ли да взема палтото ви?“, „Как сте?“, нито дори: „Ама че студена нощ, нали?“.

С него не се хабяха дори с разговори за времето.

Което беше добре. Открай време не харесваше догена.

Икономът се отдръпна, вперил очи в покритата с копринени тапети стена насреща – да премине под този втренчен поглед, бе, като да го опари електрическа ограда… не че Сакстън не бе свикнал с това. Пък и знаеше къде да отиде.

Дамският салон беше вляво – той пристъпи в пищно украсената стая и пъхна ръце в джобовете си. Стените с цвят на лавандула и лимоновожълтият килим бяха ярки и весели и истината бе, че макар посрещането му тук да целеше да го обиди, той определено предпочиташе тази стая пред мъжкия салон с дървена ламперия от другата страна на преддверието.

Майка му бе починала преди около три години, ала това не бе някаква светиня в нейна памет. Всъщност Сакстън имаше чувството, че баща му изобщо не бе скърбял за своята шелан.

Тим открай време се интересуваше най-много от правото… дори повече, отколкото от въпросите, засягащи глимерата…

Сакстън застина. Обърна се към задната част на стаята.

Далечни гласове, които говореха един през друг… и това бе необичайно. Обикновено къщата бе тиха като библиотека; прис­лугата ходеше на пръсти, дори си бяха създали сложна система от знаци, с която общуваха помежду си, за да не обезпокоят господаря си.

Сакстън се доближи до една двукрила врата. За разлика от онази, която водеше в преддверието, тази беше затворена.

Открехна едното крило и се шмугна във високата осмоъгълна стая, където баща му държеше подвързаните с кожа томове, съдържащи Старите закони. Таванът се издигаше на почти десет метра над главата му; корнизите на рафтовете бяха от тъмен махагон; върху тези над вратите беше извян истински готичес­ки релеф… или поне негова версия от деветнайсети век.

В центъра на помещението стоеше огромна кръгла маса, върху чийто мраморен плот имаше… нещо шокиращо.

Масата беше отрупана с отворени книги.

Сакстън вдигна поглед към рафтовете и видя празните места в безкрайните редици с книги. Около двайсетина.

Предупреждение отекна в дълбините на мозъка му, без да вади ръце от джобовете си, той се приведе и плъзна поглед по думите, които се виждаха…

– Исусе.

Унаследяване.

Баща му изучаваше законите за унаследяване.

Сакстън обърна глава по посока на гласовете. Сега, когато беше в стаята, те бяха по-силни, макар и все така приглушени от двукрилата врата в другия край на стаята.

Каквато и да бе тази среща, тя се състоеше в личния кабинет на баща му.

Крайно необичайно. Баща му никога не допускаше когото и да било там… дори отказваше да приема клиенти в дома си.

Трябва да беше нещо наистина сериозно, а Сакстън не беше глупак. В глимерата се кроеше заговор против Рот и баща му очевидно беше замесен.

Нямаше причина някой да се интересува от наследника на престола, освен ако не замисляше нещо против настоящия владетел.

Сакстън обиколи масата, разглеждайки всички отгърнати страници. Колкото повече виждаше, толкова повече нарастваше тревогата му.

– Мамка му – изруга под носа си – нещо, което правеше изключително рядко.

Това беше лошо. Много лошо…

Звукът от отваряне на врата в кабинета го накара да се размърда. Стъпвайки възможно най-леко, той притича обратно в салона за дами и безшумно затвори вратата след себе си.

Когато две минути по-късно икономът повика името му, той разглеждаше безучастно картината на Джон Сингър Сарджънт над камината.

– Готов е да ви приеме.

Без да се хаби с „благодаря“, Сакстън последва излъчващия неприкрито неодобрение доген… и се приготви за същото пос­рещане и от баща си.

Обикновено ненавиждаше посещенията тук.

Но не и този път. Не, тази нощ той имаше далеч по-важна цел от това, да осуети поредния опит на баща му да го накара да стане хетеросексуален от срам.

* * *

Мърррррррррррррррррррррр.

Звукът накара Трез да се намръщи. Отвори едно око и видя брат си да стои до леглото му; в ръцете си държеше черния котарак Бу, ледените му очи – присвити в неодобрително изражение.

Очите на брат му, не на котарака.

– Още една нощ ли смяташ да прекараш в леглото – изплю Ай Ем.

Не беше въпрос, така че защо да се хаби да му отговаря.

Трез се надигна със стон и трябваше да се подпре, за да се задържи седнал. Очевидно докато той беше вън от играта, светът се беше превърнал в гимнастически обръч и сега планетата се въртеше ли, въртеше около врата му.

Изгубена битка – само след миг отново се пльосна по гръб.

Когато брат му не помръдна от мястото си, Трез разбра, че това бе сирената, викаща го да се върне в действителността. И той наистина искаше да се отзове… ала тялото му беше останало без гориво.

– Кога за последно се храни? – попита Ай Ем.

Трез отклони поглед и избегна въпроса.

– Откога си станал любител на животните?

– Ненавиждам тази проклета котка.

– Личи си.

– Отговори ми.

Работата беше там, че дори не можеше да си спомни кога… не, истинска черна дупка.

– Ще изпратя някого – каза Ай Ем. – А след това двамата с теб трябва да поговорим.

– Да го направим сега.

– Защо? За да можеш по-късно да се престориш, че не си чул нищо?

Е, това беше идея.

– Не.

– Ще използват майка ни и баща ни, за да се доберат до нас.

Трез отново се изправи в леглото и този път не му се наложи да се подпира. По дяволите. Би трябвало да го очаква от с’хийб, но…

– Как?

– Ти как мислиш? – Пръстите на брат му, които почесваха нежно котарака зад ушите, се прехвърлиха под муцунката му. – Ще започнат с нея.

Трез разтърка лице.

– Исусе Христе. Не очаквах, че първосвещеникът ще бъде толкова…

– Не беше той. О, не. Той беше вторият посетител, който имах снощи.

– Колко е часът? – Макар фактът, че през прозорците виждаше нощта навън, да отговаряше поне частично на този въпрос. – Защо не ме събуди, когато се прибра?

– Опитах. Три пъти. Щях да изпратя за дефибрилатор, ако и този път не се беше събудил.

– Е, какво каза първосвещеникът?

– С’Екс е този, за когото трябва да се тревожим.

Трез отпусна ръце и зяпна брат си. Не може да беше чул правилно.

– Извинявай, кой?

– Не е име, което има нужда да повтарям, нали?

– Господи. – Защо палачът на кралицата бе дошъл да се види с брат му. От друга страна… – Увеличават залога, нали?

Ай Ем приседна на ръба на леглото и матракът хлътна.

– Това е импас, Трез. Никакви преструвки повече, опити за убеждаване. Те използваха моркова, сега е ред на тоягата.

Трез си помисли за родителите им и едва успя да си спомни техните лица. За последен път ги беше видял… ами още нещо, което не можеше да си спомни. Онова, което виждаше с кристална яснота обаче, беше къщата, където живееха. Навсякъде мрамор. Златни аплици. Копринени килими. Навсякъде слуги. Скъпоценни камъни, които висяха от полилеите и пръскаха искри.

Не бяха тръгнали оттам… и това бе още нещо, което Трез помнеше. Беше роден в скромен двустаен апартамент, сврян в покрайнините на кралския двор… достатъчно хубав според обикновените стандарти.

Ала изобщо не можеше да се мери с онова, което бяха получили, когато продадоха бъдещето му.

А след това, докато родителите му се бяха издигнали до самия връх? Той бе отпратен, за да бъде отгледан от прислугата на кралицата, сам, между четирите стени на една бяла стая. Едва след като дълги нощи наред бе отказвал да приема храна и вода, те изпратиха Ай Ем при него.

И ето как бе поставено началото на техните дисфункционални отношения.

Оттогава Ай Ем бе станал онзи, който отговаряше за това, Трез да продължава напред.

– Спомняш ли си кога ги видяхме за последен път? – чу се да казва на глас.

– На онова тържество. Нали се сещаш, за кралицата.

– О… да. – Родителите им седяха до Приближените на кралицата, както ги наричаха. Най-отпред. Широко усмихнати.

Не бяха поздравили нито него, нито Ай Ем, когато двамата се появиха, но в това нямаше нищо странно. Веднъж продаден, Трез вече принадлежеше на кралицата. А веднъж привлечен на служба, за да изглади нещата, Ай Ем също не беше техен.

– Нито веднъж не погледнаха назад – промълви Трез. – За тях аз съм просто стока. А те наистина получиха добра цена за мен.

Ай Ем мълчеше, както правеше обикновено. Просто си седеше там и галеше котката.

– С колко време разполагам? – попита Трез.

– Трябва да отидеш тази нощ. – Тъмни очи се обърнаха към него. – Сега.

– А ако не го направя…

Нямаше смисъл от отговор и Ай Ем не си направи труда – ако брат му не станеше от леглото и не се предадеше, родителите им щяха да бъдат жестоко убити. Или нещо по-страшно.

Много по-страшно.

– Те са такава част от системата – каза Трез. – Наистина получиха онова, което искаха.

– Значи, няма да отидеш.

Стъпеше ли веднъж в Територията, Трез никога вече нямаше да зърне света навън. Стражите на кралицата щяха да го затворят в онзи лабиринт от коридори, да го заключат, така че да се превърне в мъжкия еквивалент на харем, да го откъснат дори от брат му.

А междувременно родителите му щяха да си живеят, без да ги е грижа.

– Тя ме погледна – промълви той. – В нощта на тържеството. Очите ѝ намериха моите… и по устните ѝ пробяга почти незабележима усмивка на превъзходство. Сякаш бе направила всички верни ходове и на всичкото отгоре имаше и бонуса, че не трябва да се занимава с мен. Каква майка е това, по дяволите?

– Значи, ще ги оставиш да умрат.

– Не.

– Значи, ще се върнеш.

– Не.

Ай Ем поклати глава.

– Няма трета възможност, Трез. Знам, че си им бесен – на тях, на кралицата, на още стотици хиляди неща. Ала сега сме изправени на кръстопът и имаме само две възможности. Трябва да го разбереш… а аз ще се върна с теб.

– Не, ти ще останеш тук. – Замаяният му мозък се опитваше да обхване всички променливи величини, но непрекъснато даваше накъсо. – Освен това аз няма да отида.

По дяволите, трябваше да се нахрани, преди да се опита да се оправи с това.

– Мамка му, човешката кръв не става за нищо – измърмори той, разтърквайки слепоочия, сякаш така можеше да подкара двигателя на мозъка си. – Знаеш ли какво? Сега наистина не мога да говоря за това… и не е, защото съм задник. Буквално не съм в състояние да мисля.

– Ще изпратя някого. – Ай Ем се изправи и отиде до вратата, която разделяше стаите им. – А после ще трябва да вземеш решение. Имаш на разположение два часа.

– Ще ме намразиш ли? – избъбри Трез на един дъх.

– Заради тях?

– Аха.

Дълго време мина, преди да получи отговор. А котката спря да мърка – ръката на Ай Ем беше застинала под брадичката ѝ.

– Не знам.

Трез кимна.

– Разбирам.

Вратата вече се бе затворила зад брат му, когато Трез се сети за още нещо:

– Не Селена! – извика той след него. – Ай Ем! Хей! Не Селена!

Нямаше си доверие с нея и в обикновена нощ… последното, от което се нуждаеше, бе да е близо до нея точно сега.

24 Американски художник, представител на абстрактния експресионизъм. – Бел. прев.

25 Прочут американски архитект. – Бел. прев.

26 Алюзия за американския филм със същото име (на български – „Омагьосан ден“), в който главният герой е принуден отново и отново да изживява един и същи ден. – Бел. прев.

27 Американски художник от края на XIX и началото на XX век, известен най-вече с картините си, изобразяващи пищността на едуардианската епоха. – Бел. прев.