Кралят

64

Докато крачеше по мозаечния под във фоайето, Джон отчетливо си даваше сметка за две неща: първо, сестра му я нямаше от часове. И второ, Рот беше на ръба.

Кралят се беше настанил на последното стъпало на стълбището и се поклащаше напред-назад, сякаш отмерваше секундите с огромното си тяло.

Без никаква особена причина Джон се приближи до найлоновата завеса, закриваща входа на билярдната. Предишната нощ работата беше напреднала значително и въпреки размерите на помещението подът беше почти готов. Тази нощ очакваха да им доставят новия мрамор и майсторите да започнат да го слагат. След това щяха да се заловят със стените, което вероятно щеше да отнеме по-дълго…

Леле. Наистина се опитваше да отвлече вниманието си.

Върна найлона на мястото му и погледна към Рот. Логично бе да се помисли, че той бе най-неподходящият да остане с краля в момент като този, при положение че единият от тях беше сляп, а другият – ням.

Ала Рот нямаше никакво желание да си общува, така че се получаваше.

Всички останали се бяха изнесли, след като Бет и Ай Ем тръгнаха… и Джон бе възнамерявал да стори същото. Съпруг определено беше повече от брат, особено когато ставаше въп­рос за нещо такова. Ала когато се озова на горния етаж, дори и след една сесия с Хекс, краката му отново го доведоха тук.

И ето че сега чакаше.

Интересно, имаше чувството, че ако бе който и да било друг, Рот би го изхвърлил.

– Телефонът ти да е звънял? – попита Рот, без да вдига глава.

Джон изсвирука къс, понижаващ се звук – най-близкото подобие на „не“, с което разполагаше. Разбира се, ако му се бяха обадили, и двамата щяха да чуят.

– Съобщение?

Джон поклати глава… преди да си спомни и отново да изсвирука…

Внезапно звънецът във вестибюла пропя и върху дискретно монтирания до стълбището монитор се появи образ.

Бет. Ай Ем. На входните стъпала.

Рот скочи на крака, а Джон се втурна към копчето, преди още Фриц да се е появил, като в същото време изсвири настойчив, висок звук, та съпругът да знае, че жена му си е дошла.

В мига, в който отключи механизма, вътрешната врата на вестибюла се отвори широко.

Джон никога нямаше да забрави как изглеждаше Бет, когато прекрачи прага на къщата: лицето ѝ беше пребледняло и изопнато; очите ѝ – широко отворени; движенията ѝ – несигурни и тромави. Не беше облякла палтото си, а го държеше в ръце и го пусна на пода заедно с чантата си, без да забележи.

Простички ежедневни предмети се разпиляха навсякъде. Портфейл. Четка за коса. Вазелин за устни.

Защо забелязваше всичко това…?

А после единственото, което виждаше, бе сестра си, която тичаше по мозайката, изобразяваща цъфнало ябълково дърво… сякаш някой я гонеше по петите.

Когато се хвърли в прегръдките на Рот, то не беше от радост.

Беше ужасена.

В отговор Рот обви ръце около нея и я вдигна като перце; напрежението, опънало лицето му, нямаше нищо общо с това, колко тежеше тя.

– Какво има, лийлан? – попита той.

– Бременна съм. Ще…

– О, господи…

– …имам момче.

Джон протегна ръка, за да се подпре. Не може да беше чул правилно. Невъзможно бе…

Рот бавно я пусна обратно на пода. И рухна на най-долното стъпало, сякаш краката му се бяха подкосили.

И я виж ти, Джон направи съвсем същото, странна смесица от отчаяние и невероятна радост отнеха и последната капчица сила от тялото му и той се намери седнал на пода.

Как беше възможно…?

* * *

В тишината, която се възцари след съобщението на Бет, умът на Рот просто отказваше да работи. Също като ръцете и краката му. Докато се отпускаше обратно на стъпалото, което допреди малко топлеше със задника си, имаше чувството, че е попаднал в някакъв кошмар.

– Не… разбирам. – Син? Щяха да имат син? – Та периодът ти на нужда беше само преди една нощ… най-много две.

– Знам, знам – задавено каза тя.

Начаса Рот изригна в действие. Майната му на собствения му объркан мозък – Бет се нуждаеше от него. Овладя се и я взе в скута си, като прекрасно си даваше сметка, че наблизо бяха само Джон и Ай Ем… и се радваше, че е така.

– Кажи ми какво каза лекарката.

Миризмата на сълзите ѝ едва не го уби, но въпреки това се овладя, докато тя се прокашляше няколко пъти.

– Отидох там, готова да чуя, че е твърде рано. Не се очакваше да съм бременна в четвъртия месец…

– Какво?

– Така твърди лекарката. – Бет поклати глава до гърдите му. – Искам да кажа, знам, че се чувствах особено, но мислех, че е само защото нуждата ми наближава. А всъщност вече съм била… искам да кажа, вероятно съм била бременна, преди тя да настъпи.

Исусе… Христе.

Тя се отдръпна лекичко.

– И ако трябва да съм честна, още преди месец забелязах, че дрехите ми започват да отесняват. Може би дори по-отдавна. Мислех си, че е, задето ям от стрес или пък защото не правя достатъчно упражнения. А после настроенията ми взеха да се менят… а като се замисля сега, осъзнавам, че гърдите ми тежаха. Ала никога не съм имала цикъл или нещо такова. Така че… просто не знам. Господи, ами ако съм навредила на детето с това, че стоях при Лейла? Ами ако…

– Бет, шшш… Бет, чуй ме. Какво каза лекарката за детето?

– Каза… – Тя подсмръкна. – Каза, че е красив. Съвършен. Има сърцето на лъв…

При тези думи Бет избухна в ридания, от онези, които са по-скоро начин да освободиш чувствата си, отколкото каквото и да било друго. А Рот я притискаше до гърдите си, загледан невиждащо над главата ѝ.

– Син? – дрезгаво рече той.

– Лекарката каза, че е голям и силен. А аз го видях да пом­ръдва – продължи Бет през сълзи. – Нямах представа, че е бебе, мислех, че е стомашно неразположение…

– Значи, си била бременна преди периода си на нужда.

– Това е единственото обяснение, което имам – проплака тя.

Рот я притисна още по-силно до себе си, точно до биещото си сърце.

– …син?

– Да. Син.

Изведнъж Рот почувства, че лицето му се разтяга в най-голямата, най-широката, най-щастливата усмивка на света; опъна бузите му до болка, накара очите му да се насълзят и дръп­на кожата на слепоочията му така, че го заболяха. Радостта не беше изписана единствено върху лицето му. Гореща вълна, която заплашваше да го изгори жив, се разля по цялото му тяло, пречиствайки места, които дори не бе подозирал, че са мръсни, и отнасяйки паяжините, които се бяха появили по ъглите, карайки го да се чувства жив така, както не се бе чувствал много, много отдавна.

Преди да разбере какво прави, той скочи на крака с Бет в обятията си, повдигна глава нагоре и се провикна с цяло гърло и повече гордост, отколкото можеше да се побере в над двуметровото му тяло:

– Сиииииииииииииииииииииииииииииииииииииииин! Ще имам сииииииииииииииииииииииииииииииииин!