Кралят

67

На следващата вечер, облегната на възглавниците в брачното си легло, Бет прокара пръсти по невероятната тъкан в ръцете си.

– Това е било изработено на ръка?

– Да, от шелана на главния майстор.

Бет присви очи и се опита да си представи как бе възможно невероятно фините и равномерни нишки да са излезли изпод нечии пръсти, а не от машина.

– Изумително.

– Казах им, че ще го използваме за сина ни, когато се роди.

Бет потръпна, мъчейки се да не обръща внимание на неподправения ужас, който я жегна. Рот, който толкова се страхуваше от раждането, преди тя да зачене, за момента като че ли напълно бе забравил за тази част. Бет, от друга страна, определено наваксваше и за него.

– Да, разбира се – промълви тя. – Харесва ми цветът.

– Просто трябваше да направя нещо за тях. Той е добър мъж. Не очаквах нищо в замяна…

Рот излезе от дрешника, облечен в „униформата“ си, и Бет не можеше да не се възхити на гледката. Косата му падаше свободно почти до стегнатото му дупе. Всеки мускул по великолепните му ръце се виждаше съвсем ясно благодарение на впития потник. А коженият панталон…

– Предполагам, че го е тъкала цяла година…

– Някога изобщо ще правиш ли секс с мен? Или трябва да чакам още пет месеца?

Рот се закова.

Но поне Бет знаеше, че я слуша.

– Хайде де, Рот. Както ти казах вчера, аз съм бременна, не съм повредена.

– Ъъъ….

Копнееща за дългата му корава ерекция, тя прикова очи в хълбоците му и загледа как възбудата му приема очертания.

– Е, поне знаем, че все още ме желаеш – подхвърли тя.

– Никога не се съмнявай в това.

– Е, какво ще кажеш за сега? Защото изглеждаш… страхотно. – Погледът ѝ се плъзна по тялото му. – Да не би изведнъж да си станал по-голям? Искам да кажа, това бейзболна бухалка ли е в джоба ти, или просто се радваш да ме видиш? Ела тук и нека те видим какво можеш, здравеняко.

Рот отметна глава назад.

– Бет…

– Какво? Какъв е проблемът… виж, трябва да поговорим за това. Подобно въздържание не е добро за никого от двама ни.

– Там вътре е синът ми, окей? И просто… не ми се струва… правилно.

Бет нямаше намерение да се разсмее, но то се оказа по-силно от нея.

– Съжалявам. – Тя вдигна отбранително ръце, когато Рот се намръщи, сякаш беше ядосан. – Честно, не ти се подигравам.

– Нима?

– Ела тук. – Бет протегна ръце. – И не, няма да те съблазня. Честна дума.

Той се приближи с боси крака, стиснал черните си чорапи в ръка. Изглеждаше нелепо да накараш краля на вампирите да седне и да му дръпнеш една лекция… особено когато беше някой с неговите размери. Ала тя щеше да полудее без сексуалната връзка между тях. Също като него.

– Искам да бъда с теб – започна меко, – но само ако и ти си съгласен. То няма да навреди на бебето… можеш да позвъниш на лекарката и лично да я попиташ. Или пък говори със Зи – двамата с Бела са били заедно по време на бременността ѝ. Тя ми го каза. Говори с когото решиш, че е нужно, но моля те, опи­тай се да го премислиш. Да бъдем заедно, трябва да бъде част от всичко това.

Рот изпука кокалчетата си, сякаш обмисляше думите ѝ, а Бет се загледа в татуировките от вътрешната страна на ръцете му.

Опита се да си представи техния син, покрит със същите символи, и се пресегна, обръщайки едната му ръка, за да може да прокара пръсти по тях.

– И той ли ще има същите татуировки? – Толкова много имена, помисли си Бет. – Или понеже аз съм му майка, няма право…

– Майната му на това. Естествено, че може да ги носи… и ще накарам Ви да ги направи. Но само ако ги иска.

– Учудвам се.

– От?

– Това, колко много искам да го направи. Искам да бъде досущ като теб.

Възцари се дълго мълчание и Рот трябваше да се прокашля, преди най-сетне да проговори:

– Това е най-невероятният комплимент, който съм получавал някога.

– Не знам… просто мисля, че ти си съвършеният мъж.

– Караш ме да се изчервявам.

Бет се засмя.

– Но то е вярно.

– Аз ругая. Непрекъснато. Избухлив съм. Командоря всички… включително и теб.

– Освен това си невероятен боец. Страхотен любовник… макар че синът ми никога, никога няма да прави секс… не, по никой начин, и ако някога имаме внуци, те ще са непорочно заченати. Чакай, докъде бях стигнала… а, да. Освен това си много верен. Никога не си поглеждал друга жена.

Рот вдигна пръст.

– И това би било така дори ако не бях сляп.

– Умен си. Изглеждаш страхотно…

Той се приведе към нея.

– Да не се опитваш да ми се подмажеш, за да ме накараш да правя секс с теб?

– И получава ли се?

– Може би. – Той я целуна леко по устните. – Просто имам нужда от още малко време. Едва вчера отиде на пожар да те прегледат, защото повръщаше.

Бет прокара ръка по бузата и коравата му челюст.

– Ще те чакам. Винаги.

– Радвам се. – Той се облегна назад. – Е, как е стомахът? Искаш ли нещо за хапване? Лекарката каза, че трябва да качиш малко килограми, нали така?

– Нищо не ме изкушава. Но след малко ще опитам бисквитите и джинджифиловата лимонада. Лейла горещо ги препоръчва.

– Много добре. Кога ще отидеш на контрола?

– Е, това е другата част от прегледа. Ай Ем трябваше да нап­рави малко от своята магия върху горката жена – естествено, кръвните ми резултати бяха нещо, каквото те не бяха виждали дотогава, макар че хормоните за бременността се оказаха достатъчно точни. Иска да отида отново след месец, освен ако нещо не се промени. Доктор Джейн каза, че ще се опита да набави ултразвук за клиниката – имат портативен апарат за ортопедичните тестове, но не и такъв, който да е предвиден специално за бременност и който може да прави триизмерни изображения. За съжаление, той е страшно скъп…

– Ще получат всичко, от което се нуждаят.

Бет кимна и се умълча. След миг улови широката длан на съп­руга си и потърка с палец големия черен диамант на пръста му.

– Какво ще правиш тази нощ?

Макар че знаеше отговора.

– Ще заседна зад бюрото.

Тя се усмихна.

– Харесва ми, когато го казваш сега.

– Знаеш ли… на мен също. – Той сви рамене. – Странно, имах чувството, че изобщо не се справям с работата. Нали се сещаш, в сравнение с баща ми, дрън, дрън, дрън. Ала това бе собственото ми неодобрение, не неговото. А сега… ами и аз не знам… като че ли най-после се отървах от тези глупости.

– Радвам се.

– Да, то е за добро. – Той се намръщи. – Просто ми се иска да имаше някакъв начин да… и аз не знам. Беше ми приятно да помогна на онзи майстор. А има още много като него… не може да няма. Обаче не знам как да стигна до тях. Баща ми страшно го биваше в това, да говори с обикновените граждани, не с тъпата глимера…

Бет рязко се изправи.

– Имам идея. Знам точно какво да направя.

Рот погледна към нея… и бавната усмивка, която се разля по лицето му, бе най-сексапилното нещо в него.

– Знаеш ли какво? – каза той. – Обожавам ума ти. Абсолютно.

* * *

Рот вдигна крак и се завъртя. Ритникът му попадна право в целта си – високо и в лицето.

Торчър пое удара и описа кръг с меча в ръка, така че оръжието проблесна до гърдите на Рот. Само че не можа да преодолее цялото разстояние. Нямаше разкъсани дрехи, не потече кръв.

Ала Рот знаеше, че няма време да се радва на малката си победа. Отскочи назад, премятайки се във въздуха, и се приземи сигурно, заемайки бойна позиция, вдигнал и двете си ками…

– Хвърли остриета! – извика Агъни.

Без нито миг колебание, Рот хвърли оръжията настрани и посрещна противника си с голи ръце.

Торчър се нахвърли отгоре му, без да му спестява дори частица от бързината и силата си. Рот се вкамени и в последната секунда, докато бойният вик на брата отекваше из обляната от светлината на факли пещера, той се хвърли на земята и го сграбчи за глезените.

Торчър политна напред… а Рот вече бе научил, че последното, което искаш, е един от братята да се приземи върху теб с меч в ръка. Трескаво пропълзя настрани и скочи на крака. Това беше жизненоважно. Винаги трябва да се изправиш на крака.

Торчър стори същото – само след миг отново беше прав, вдигнал високо меча си, погледът му беше сигурен. И двамата се бяха запъхтели и сега, след всички тези седмици на тренировки, Рот не бе единственият, покрит със синини.

Мечът засвири във въздуха, когато Торчър го размаха от двете страни на масивното си тяло.

Рот дори не си даваше сметка за всички неща, които претегляше през ума си, не и съзнателно – къде е изнесена тежестта на противника му, какво гледат очите му, точно как се свиват и отпускат мускулите му. Ала всичко това бе част от подготовката му; неща, които някога му бяха напълно чужди, сега се превръщаха във втора природа…

Изневиделица, Рот бе нападнат откъм гърба – огромна тежест го повали на пода и преди да успее да си поеме дъх, той усети, че го преобръщат и го стискат за гърлото; ръка, обвита в метална ръкавица, се сви в юмрук…

Прас!

Ударът го зашемети и ръцете му се отпуснаха безчувствено на пръстения под.

– Достатъчно! – провикна се Агъни.

Начаса тежестта се вдигна от него – Найт отскочи назад; сега по лицето му се четеше не агресия, а загриженост.

Рот се претърколи по корем и оттласна горната половина на тялото си от земята, мъчейки се да диша през кървящата си уста, докато алените капки падаха върху пръстта.

Лицето му гореше от болка и докато я чакаше да отмине, той се върна назад, към началото на всичко това – как усещането, че е ранен, го объркваше, плашеше, отвличаше вниманието му. Ала вече не беше така. Сега той познаваше пътя на облекчението: знаеше, че неизменно ще последва безчувственост, а малко след това умът му ще се проясни и той отново ще се изправи на крака.

Кап. Кап. Кап.

Аленочервена, кръвта му се събираше в локвичка под лицето му.

– Достатъчно за тази вечер – обяви Агъни. – Много добре, господарю.

Рот се надигна на колене, но все още беше рано да се изправи на крака. Прекалено бе замаян за това. Изчакай… изчакай…

– Нека ви помогна, господарю – обади се Найт, протягайки ръка.

– Да повикаме ли лечителя? – обади се друг.

Рот затвори очи и усети, че тялото му е готово да се предаде. Но после си представи обичната си шелан, легнала върху брачното им ложе, кожата ѝ – с цвят на облак.

Изправи се без ничия помощ и изплю кръвта от устата си.

– Отново – каза той на събралите се около него. – Ще го направим отново.

За миг се възцари мълчание, светлината на факлите блещукаше над останалите мъже в тайната пещера за подготовка.

А после братята му се поклониха по начина, по който бяха започнали да го правят напоследък – не както повеляваше етикецията, понеже не го правеха за поздрав или за да се сбогуват, както беше обичаят на аристокрацията.

А от уважение.

– Както наредите – каза Агъни. И отново повиши глас: – По местата!