Кралят

31

Трез знаеше, че нищо от това не би трябвало да се случва.

Нито начинът, по който бе пил от шията на Селена, вместо от китката ѝ. Нито онова върху леглото. И определено не и това, че сега тя лежеше върху постелката, гърдите ѝ – голи пред взора му, женствеността ѝ – готова за него, докато миризмата на възбудата ѝ го изпълваше.

– Вземи ме – каза тя с най-сексапилния глас, който Трез бе чувал някога. – Научи ме…

Погледът ѝ беше прикован в неговия и той не разбираше. Беше го отхвърлила, а ето че сега го искаше.

Кой го е грижа. Ерекцията му туптеше. Кой го е грижа! Вземи я! Тя ни иска!

Нас. Сякаш се състоеше от две части. И всъщност това не бе толкова идиотско, колкото звучеше. В момента пенисът му наистина имаше свой собствен глас.

– Селена – простена той. – Сигурна ли си? Взема ли още малко от теб, където и да било… няма да съм в състояние да спра.

По дяволите, дори и сега едвам успяваше да се сдържи.

Тя протегна пръсти и ги плъзна по ръката му.

– Да.

– Не би трябвало да го правя – чу се той да казва.

Млъкни! Седни!

Страхотно, ето че сякаш се беше превърнал в бащата на Хауърд Стърн.

– Селена, аз… не съм достоен за това.

– Желая те. И това те прави достоен.

Казах ти да не се държиш като глупак, идиот такъв.

О, да, това определено беше Бен Стърн.

Трез затвори очи и се олюля; каква жестока подигравка на съдбата – да получи това точно тази вечер.

– Моля те – каза тя.

О, по дяволите. Сякаш щеше да ѝ откаже!

Отвори очи, чудейки се как ще преминат през секса невредими. Едва ли имаше по-лош момент, в който да отвори тази кутия на Пандора, но той нямаше да ѝ обърне гръб. Изпитваше болка на места, за които не искаше да признае дори пред себе си, и това щеше да бъде неговата лепенка, нещо, което да му помогне.

Макар и само временно.

А и поне можеше да се погрижи да го направи приятно за нея.

Изтегли се нагоре и като сложи ръце от двете страни на нейното вълнуващо се тяло, бавно и неумолимо се наведе над нея, докато само милиметри деляха устните им.

– Никакво връщане назад – изръмжа той.

Тя вдигна ръце и ги преплете на тила му.

– Никакви съжаления.

Е, добре.

За да скрепи уговорката им, Трез я целуна; докосна устните ѝ със своите, търпеливо, докато те не се отвориха в отговор. Езикът му вече беше проникнал в нея, там долу… ала съвсем мъничко. По дяволите, онова близване бе поразило и него. Сега? Вече бе невъзможно да бъде сдържан. Устните им се сляха, извил глава настрани, той я привлече плътно към себе си.

Никога не бе изпитвал по-странно раздвояване. Беше толкова готов да я вземе, да разтвори краката ѝ широко и да потъне в топлото влажно място между бедрата ѝ… и да, искаше да я бележи отвътре с онова, което щеше да се излее от него, да остави миризмата си върху нея, вътре и вън, да направи така, че никой мъж да не смее да я докосне, да я погледне дори.

И едновременно с това можеше да я целува цяла вечност.

Но разбира се, тя бе сладка като ледено вино, мека като бърбън, опияняваща като порто. И той беше пиян още преди да вдигне глава, за да си поеме дъх.

Но нямаше да остане там вечно. Имаше друго място, където искаше да се върне.

Докато се плъзгаше надолу, прокарвайки си път с целувки, изпита съжаление за раните от ухапване, които бе оставил на врата ѝ, и ги докосна с устни веднъж, два пъти.

– Съжалявам – каза хрипливо.

– За какво?

Трез отново затвори очи, когато дрезгавият ѝ глас проникна през мъглата, която го обгръщаше… и още повече го възбуди. Какво го беше попитала… а, да.

– Не трябваше да бъда толкова груб.

– Е, аз нямах нищо против да бъда притисната по този начин. Ни най-малко.

И ето че светът се завъртя около Трез.

– Ще се върнеш ли там, където беше? – попита тя.

О, да.

– Да… още сега. Ако искаш…

Движенията на тялото ѝ и стонът, откъснал се от нея, бяха най-прекрасното „искам“, което Трез бе чувал някога.

Мъчейки се да обуздава вътрешния си звяр, той продължи да я целува, докато стигна до ключицата ѝ и просто трябваше да се отдръпне, за да я погледне. Гърдите ѝ бяха най-прекрасното нещо, което бе виждал някога: тя имаше съвършена фигура, зърната върху белите възвишения – набъбнали, кожата ѝ – гладка, дишането ѝ – предизвикателство за неговия самоконтрол.

И тук той бе така внимателен, както и с устата ѝ.

Езикът му описа кръг около зърното ѝ… и ако се съдеше от начина, по който пръстите ѝ се заровиха в косата му, на нея ѝ харесваше.

– О… – простена тя.

Трез се усмихна, преди да я засмуче; заедно с това се отпусна на една страна и плъзна ръка към кръста ѝ, към ханша, към бедрото ѝ… от вътрешната му страна.

Тя бе като вода под него, тялото ѝ – отпуснато и доверчиво, докато устните му смучеха зърното ѝ, а ръката му пълзеше все по-нагоре и по-нагоре. Почти бе стигнал до сърцевината ѝ и знаеше точно къде да я помилва, когато…

Образът на човешка жена изпълни ума му.

За миг нямаше представа какво, по дяволите, бе изплюл мозъкът му… но после я разпозна – случайна жена, която бе изчукал на задната седалка на една кола преди година. Яснотата, с която я виждаше, беше убийствена. Видя червилото, изцапало предните ѝ зъби, спиралата, размазана под очите ѝ, калпаво поставените импланти в гърдите, от които едното от зърната ѝ стърчеше настрани.

Ала нищо от това не бе най-лошото.

Не, най-лошото бе начинът, по който главата ѝ се движеше нагоре, надолу, нагоре, надолу… защото той бе в нея. Пенисът му беше в нея, влизаше и излизаше, ритъмът му – все по-бърз, за да може да свърши и да приключи с това.

Ерекцията му, онази, която много скоро щеше да потъне в Селена, бе влизала в клоака. Беше бил в… стотици мръсни човешки жени, които дори не бяха повдигнали въпроса за безопасен секс, тестове за венерически заболявания или пък дали вече не са се заразили със СПИН от това, че бяха правили секс с такива като него.

Фактът, че той не можеше да прихване техните заболявания, беше без значение.

Мръсното си беше мръсно.

Той се дръпна рязко назад и като изсъска, затвори очи, мъчейки се да сложи край на всичко това.

– Трез?

– Съжалявам, аз… – Тръсна глава и се съсредоточи върху гърдите ѝ… и почувства, че му се повдига от самоомраза. – Просто…

Друга човешка жена завзе ума му, този път – брокерката на недвижими имоти, която бе оправил в склада, който беше купил току-що. Представи си пръстите ѝ, разперени върху стената, докато я чукаше отзад, а венчалната ѝ халка проблясваше върху един от тях.

– Съжалявам – изръмжа и отново тръсна глава, сякаш спомените бяха предмети, които можеше да събори от масата на съзнанието си. – Аз…

В бърза последователност видя брюнетката, която бе оставил да му духа в кабинета си. Червенокосата, която бе изчукал заедно с онази блондинка в тоалетната на клуба. Тройката колежанки; онази на гробището; сервитьорката в „Сал“; фармацевтката, която бе оправил, когато един следобед отиде да си купи болкоуспокояващо; барманката в онова друго заведение; жената, която бе видял в автокъщата…

Все по-бързо и по-бързо, докато образите заприличаха на куршуми, забиващи се един след друг в мозъка му.

Докато се отдръпваше от Селена, му се стори едновременно странно и напълно уместно, че единствената мисъл в главата му бе, че сенките са прави.

Сексът с хората го беше омърсил.

И той плащаше цената за тази отрова, тук и сега.

* * *

Седнал на масата в кухнята, Асейл бе в състояние единствено да се взира в братовчедите си. Двамата наемни убийци, наркопласьори и биячи, не само се бяха измили преди храненето, но сега се бяха облегнали в столовете си и изглеждаха така, сякаш им се иска да разкопчаят най-горното копче на панталоните си.

Бабата на Марисол се изправи за кой ли път и Асейл поклати глава.

– Госпожо, трябва да се насладите на храната, която така грижливо ни приготвихте.

– Наслаждавам се. – Тя отиде до кухненския плот и отряза още хляб. – Тези момчета трябва да ядат повече. Прекалено слаби, прекалено слаби.

Ако продължаваше така, много скоро щеше да превърне неговите подкрепления в търтеи.

И я виж ти, макар да се бяха наяли да пръсване, братовчедите послушно взеха по още един резен от домашния ѝ хляб и го намазаха с масло.

Невероятно.

Асейл премести очи към Марисол. Навела глава, тя побутваше храната в чинията си. Не беше хапнала кой знае колко, но беше отворила пластмасовото шишенце с цвят на мед, което доктор Джейн ѝ беше дала, и бе взела една от сиво-оранжевите капсули.

Асейл не беше единственият, който я наблюдаваше. Зоркият поглед на баба ѝ следеше всичко – всяко движение на вилицата ѝ, всяка глътка от чашата, всеки несложен в устата залък.

Марисол, от друга страна, не гледаше никого. След емоционалната среща с баба си тя се бе затворила в себе си; очите ѝ не се вдигаха от чинията, гласът ѝ беше сведен само до „да“ и „не“, когато ѝ предлагаха някаква подправка или сос.

Беше се отдръпнала в място, където Асейл не искаше да бъде.

– Марисол – каза той.

Тя вдигна глава.

– Да?

– Искаш ли да ти покажа стаята ти? – В мига, в който думите излязоха от устата му, той погледна към баба ѝ. – Ако ми позволите, разбира се.

Според старите правила, по-възрастната жена би била попечител на Марисол и макар че Асейл рядко засвидетелстваше уважение на човеците, смяташе, че в случая така е правилно.

Бабата на Марисол кимна.

– Да. Аз имам неща за нея. Там.

И наистина – до входната арка на голямото помещение стоеше куфар на колелца.

Възрастната жена отново насочи вниманието си към храната; Асейл беше готов да се закълне, че по устните ѝ пробяга усмивка.

– Просто съм капнала. – Марисол стана и вдигна чинията си от масата. – Мога да спя цяла вечност.

Да не говорим за подобни неща, помисли си Асейл и също се изправи.

След като тя целуна баба си по бузата и ѝ каза нещо на майчиния си език, Асейл я последва – първо, за да оставят чиниите си в умивалника, а после при куфара. Искаше му се да обвие ръка около нея. Не го направи. За сметка на това вдигна багажа ѝ, когато тя понечи да го вземе.

– Позволи ми – настоя той.

Лекотата, с която Марисол прие, говореше, че все още изпитва болка. Асейл мина пред нея и я поведе към стълбището отвън. Всъщност те бяха две – едното се изкачваше към неговата стая, а другото слизаше в мазето, където имаше пет спални.

Бабата и братовчедите бяха на долното ниво.

Асейл погледна през рамо. Марисол вървеше зад него, тиха и мрачна, навела очи, раменете ѝ – увиснали от изтощение, което не беше само физическо.

– Ще ти отстъпя моята стая – каза той.

Не можеше да остане заедно с нея. Не и докато баба ѝ беше в къщата.

Макар че именно това искаше да направи.

– Благодаря ти – промълви тя.

Без да се замисли, Асейл отвори подсилената плъзгаща се врата със силата на волята си, разкривайки лъснатото стълбище от черно-бял мрамор от другата страна.

О… мамка му.

– Детектори за движение, а? – подхвърли Сола, без изобщо да се учуди.

– Да.

Докато тя изкачваше стълбите, Асейл се мъчеше да не обръща внимание на движенията на тялото ѝ. Струваше му се проява на върховно неуважение… особено при положение че тя куцаше.

Ала, прескъпа Скрайб Върджин, желаеше я както нищо и никой друг.

Покоите му заемаха целия горен етаж; от осмоъгълното помещение се разкриваше панорамна гледка към реката, далечното градско сърце на Колдуел, покритите с гори равнини на запад. Кръглото легло с извита табла в горната част бе поставено върху платформа в средата на стаята, под огледалния таван. „Мебелировката“ беше вградена: шкафове от масивна орехова дървесина, които служеха за масички, бюра, място за писане, те по никакъв начин не закриваха гледката от стъклените стени.

Асейл натисна едно копче до вратата и задейства завесите, които се плъзнаха от скритите си отделения, пищната им материя се диплеше на вълни, докато закриваше прозорците.

– За твоето усамотение – каза той. – Банята е ето тук.

Пъхна ръка покрай касата на вратата и натисна друго копче. Банята беше издържана в цвят на бадем и сметана, също като мраморните подове, стените и плотовете в тоалетната. Интересно, никога досега не се беше замислял за декора, но сега се радваше, че тоновете са толкова успокояващи. Марисол си бе заслужила покоя след спечелените с мъка битки.

Докато обикаляше банята, тя прокарваше пръсти по жилките в мрамора, сякаш се опитваше да почерпи сили.

Изведнъж се обърна и го погледна.

– Ти къде ще спиш?

Въпреки че никога не се бе страхувал да заяви позицията си, този път Асейл се прокашля, преди да отговори:

– На долния етаж. В една от стаите за гости.

Сола скръсти ръце на гърдите си.

– Тук горе има ли друго легло?

Асейл почувства, че веждите му се повдигат.

– Има сгъваемо легло.

– Ще останеш ли? Моля те.

Асейл отново се прокашля.

– Сигурна ли си, че е уместно, при положение че баба ти е тук?

– Толкова съм наплашена, че ако остана сама, никога няма да заспя.

– Тогава с удоволствие ще изпълня молбата ти.

Трябваше просто да направи така, че да правят само това…

– Добре. Благодаря ти. – Тя погледна джакузито под прозореца. – Изглежда страхотно.

– Позволи ми да го напълня. – Асейл се приближи и завъртя месинговите кранчета; начаса шурна бистра вода, която много скоро щеше да бъде гореща. – Дълбоко е.

Не че го беше опитвал.

– Има и миникухня. – Той отвори една скрита врата, зад която имаше нисък хладилник, малка микровълнова печка и машина за кафе. – А в шкафа отгоре има хранителни продукти, в случай че огладнееш.

Наистина го биваше да обяснява очевидното.

Неловко мълчание.

Той затвори малкото помещение.

– Ще те изчакам на долния етаж, докато се погрижиш за…

Сривът на Марисол настъпи без предисловие; с разтърсвани от хлипове рамене, тя улови главата си в ръце, мъчейки се да заглуши звука.

Асейл нямаше никакъв опит в утешаването на жени, но отиде при нея, без дори да се замисли.

– Най-любима моя – прошепна и я притегли към гърдите си.

– Не мога да го направя. Не се получава… не мога…

– Какво не можеш? Кажи ми.

Макар и приглушен от ризата му, отговорът ѝ беше достатъчно ясен:

– Не мога да се преструвам, че не се е случило. – Когато повдигна глава, очите ѝ грееха от сълзите. – Виждам го всеки път щом мигна.

– Шшш… – Асейл прибра кичур коса зад ухото ѝ. – Всичко е наред.

– Не, не е…

Уловил лицето ѝ между дланите си, Асейл изпитваше едновременно ярост и безсилие.

– Марисол…

Вместо отговор, тя хвана китките му, стисна ги с всичка сила… и в напрегнатото мълчание, което последва, Асейл почувства, че го моли за нещо.

Мили боже, искаше нещо от него.

То бе в неподвижността на тялото ѝ, в безумието на погледа ѝ, в хватката на ръцете ѝ.

Асейл притвори очи за миг. Може би го разчиташе погрешно, но не смяташе така… макар че при всички случаи тя не мис­леше трезво, не и след онова, което беше преживяла.

Той отстъпи назад.

– Джакузито е почти пълно – каза дрезгаво. – Ще отида да проверя дали всичко с настаняването на баба ти е наред. Повикай ме, ако ти потрябва нещо, преди да съм се върнал.

И като посочи интеркома, той побърза да излезе, затваряйки вратата след себе си. А после се облегна на нея; идваше му да заудря глава в дървото, но не искаше Сола да научи за конфлик­та, който го разкъсваше.

Плъзна ръка по предницата на панталона си с намерението да намести ерекцията си, така че да не се вижда… ала в мига, в който я докосна, от гърдите му се откъсна стон и той разбра, че трябва да се погрижи за нея.

Едва успя да се добере до банята към кабинета на първия етаж. Заключи се вътре, опря ръце на мраморния умивалник и отпусна глава.

Издържа три бързи поемания на дъх.

Коланът му се разкопча само за миг, копчетата на панталона му бяха също толкова послушни… а после пенисът му, корав като камък и пулсиращ, изригна на свобода.

Прехапал долната си устна, прехвърлил цялата тежест на тялото си върху едната си ръка, той се улови в другата и започна да я движи нагоре-надолу – удоволствието беше наситено като болка.

Стонът, който се изтръгна от гърдите му, заплашваше да отекне силно, но той не можеше да го спре. Беше отишъл прекалено далеч, за да спре или дори да промени посоката или реакцията си.

Все по-бързо, нагоре-надолу… докато вече не бе достатъчно да прехапе устната си. Трябваше да извие глава и да забие зъби в бицепса си; издължени, кучешките му зъби разкъсаха пуловера и ризата и потънаха дълбоко в мускула.

Оргазмът го връхлетя с всичка сила, върховете му бяха остри като ножове, забиващи се в него, докато свободната му ръка улавяше еякулацията му.

Дори и във връхния момент на освобождението той зачете своята Марисол: нарочно задържа образа ѝ далеч от ума си, твърдо решен, че това ще бъде просто един физически акт.

Когато всичко свърши, не изпита никакво облекчение.

И се чувстваше мръсен, дори и след като се изчисти.