Кралят

48

Възможно беше, ако бягаш достатъчно дълго и достатъчно енергично, да накараш тялото си да се чувства, сякаш излиза от юмручен бой.

Докато поставяше крак пред крак на пътеката за бягане, Рот се върна към последната си тренировка с Пейн.

Беше я излъгал. Когато най-сетне се бе съгласил да поеме задълженията на крал, братята и Бет бяха съставили списък с правила, целящи да го накарат да успокои топката в сферата на физическия риск. Не беше особено приятен разговор, а той бе нарушил условията поне един път, за който всички знаеха, и още много, без да го хванат. След като го заловиха да се бие в града, отново се съгласи да изважда камите само с церемониална цел и оттогава миризмата на разочарованието на неговата шелан бе достатъчна, за да го държи в правия път.

Е, това, както и фактът, че именно по онова време окончателно беше изгубил остатъка от зрението си.

Пък и те имаха право – кралят трябваше да бъде преди всичко жив; да се разправя с лесъри из задните улички на Колдуел, вече не можеше да бъде водещото в живота му.

И никакви спаринг-двубои с братята.

Никой от тях не искаше да рискува той да пострада.

А после се беше появила Пейн и макар че първоначално я беше сметнал за мъж, когато разкриха истинската ѝ самоличност, той получи зелена светлина… именно защото тя беше жена.

Спомни си как се бе промъкнала в мъжката съблекалня и бе допряла нож в гърлото му.

Сега… сега вероятно можеше да се бие с когото си поиска. И ѝ дължеше извинение.

Протегна ръка и увеличи скоростта на пътеката. Тази машина беше преоборудвана – на конзолата имаше кукички, както и подплатен колан, направен за него. Благодарение на еластичните въжета, опънати между двете, можеше да се пусне и пак да не падне, леките подръпвания в кръста му казваха къде се намира по отношение на пътеката.

Страшно удобно в нощ като тази… О, чакай малко… всъщност вече беше ден.

Ускори темпото и както винаги умът му се извиси над усилието, сякаш това, че тялото му беше заето, го освобождаваше да се зарее където поиска. За съжаление, досущ като хеликоптер с повредени контролни уреди, мислите му непрекъснато се блъскаха в остри скали – родителите му, неговата шелан, възможността да имат дете, всички празни години, които се простираха пред него.

Поне да имаше зрението си. Тогава би могъл да излиза и да се бие с врага. Ала сега бе хванат като в капан – от слепотата си, от своята Бет, от вероятността тя да е бременна.

Разбира се, ако я нямаше Бет, той щеше да се развихри и да посее смърт, докато не загинеше достойно на бойното поле. Макар че без нея вероятно изобщо не би се качил на престола.

След всичко, което баща му беше постигнал през трагично краткото време, което бе имал, Рот трябваше да последва първоначалния си инстинкт и да не тръгва по стъпките му. В продължение на два века расата се беше справяла достатъчно доб­ре без никой зад руля; вероятно можеха да продължават така до безкрай.

Мислите му се насочиха към Ичан. Може би кучият син щеше да открие, че съвременните поколения не се нуждаят от крале.

Или още по-добре – Кор и шайката копелета щяха да го открият.

Все тая.

Рот отново посегна да увеличи скоростта… и установи, че я е усилил докрай. Изруга и отново затича в бездруго главоломния си ритъм. Замисли се за баща си, седнал зад писалището, което самият той вече не можеше нито да види, нито да използва, заобиколен от мастилници и свитъци пергамент, перодръжки и книги с кожени подвързии.

Съвсем ясно си представяше баща си насред всичко това – с малка усмивчица на задоволство той разтапяше восък и натискаше кралския пръстен в него…

– Рот!

– Какво… – Разнесе се скърцане на гума, когато издърпа предпазителя и скочи на пода. – Бет…?

– Рот, господи…

– Добре ли си…

– Рот, открих решението…

Направо не можеше да диша.

– За… какво?

– Знам какво трябва да направим!

Запъхтян, Рот се намръщи и се улови за уреда, в случай че омекналите му крака съвсем сдадат багажа и се пльосне на земята. И все пак, въпреки че едвам си поемаше дъх, съвсем ясно усещаше миризмата на своята шелан, изострена от решителност и целеустременост.

Рот взе кърпата, която беше метнал върху контролния панел, и попи лицето си.

– Бет, за бога, ще престанеш ли…

– Разведи се с мен.

Въпреки че почти се задушаваше от упражненията, при тези думи Рот спря да диша.

– Извинявай – дрезгаво каза той. – Не те чух.

– Разтрогни обвързването ни. Считано от вчера… когато все още беше крал.

Рот поклати глава, най-различни мисли задръстиха мозъка му.

– Не може да съм те чул добре…

– Ако се отървеш от мен, ще премахнеш основанията, на които са се позовали. Ако няма основания, не могат да те свалят. Ще си възвърнеш престола и…

– Ти да не си изгуби шибания ум! – изрева той. – За какво, по дяволите, говориш?!

Последва кратка пауза.

– Рот, сериозно. Това е начинът да си възвърнеш трона.

Обвързаният мъж в него закрещя с пълно гърло и Рот усети, че е на ръба от това, да изригне… ала вече беше опустошил една стая в имението. А братята щяха да го убият, ако направеше нещо на залата с тежестите.

Опита се да овладее гласа си… и се провали с гръм и трясък:

– За нищо на света!

– То е просто лист хартия! – изкрещя тя в отговор. – Какво значение има, по дяволите!

– Ти си моята шелан!

– Става дума за морковите!

Е, това го накара да се вкамени. Тръсна глава, за да я проясни поне малко, после каза:

– Извинявай… какво?

Трудничко му беше да смени темата и от прекратяването на връзката им да скочи на някакви шибани кореноплодни.

– Виж, двамата с теб сме заедно, защото се обичаме. Някакъв си лист хартия не може да промени…

– Не, в никакъв случай. Няма да доставя на тези задници удоволствието, че са те преца…

– Чуй ме. – Бет го сграбчи за ръката и го стисна. – Искам да се успокоиш и да ме чуеш.

Беше най-странното нещо на света. Колкото и бесен да беше, когато тя му даде недвусмислена заповед по този начин, той се подчини като войник.

– Сложи задна дата на разтрогването на брака… обвързването… все едно. Не им давай никакви причини да изглежда сякаш е реакция на случилото се. След това сам реши дали искаш да останеш крал, или не. Ала по този начин няма да е по моя вина. Както стоят нещата сега, независимо дали ти харесва, или не, аз съм причината да изгубиш престола, а не съм в състояние да прекарам остатъка от живота ни, чувствайки се отговорна за нещо такова. То ще ме убие.

– Решението не е да те пожертвам…

– Не е никакво пожертване. Изобщо не искам да бъда кралица. Искам единствено да бъда до теб… и никаква корона, нито прокламация, нито каквото и да било не може да го промени.

– Дори в този момент може би носиш детето ни в утробата си. Да не искаш да ми кажеш, че нямаш нищо против то да се роди като копеле?

– За мен то няма да е копеле. Нито за теб.

– Ала за останалите…

– Като кого например? Искаш да ми кажеш, че Вишъс ще гледа на детето по различен начин? Тор? Рейдж? Който и да било от братята… или пък техните шелани? Ами Куин и Блей… Куин не е обвързан с Лейла. Означава ли това, че ще гледаш на детето им по друг начин?

– Обитателите на тази къща не са „останалите“, за които говорех.

– Кой тогава? Никога не се виждаме с глимерата… слава богу… а не мисля, че някога съм срещала дори един от онези, които наричате обикновени гражданин. Е, с изключение на Елена и Хекс, предполагам. Искам да кажа, всички тези вампири… те никога не идват тук и силно се съмнявам, че това ще се промени в бъдеще. – Тя отново стисна ръката му. – Пък и нали се тревожеше, че един ден детето ни ще трябва да се качи на престола? Е, така ще разрешим и този проблем.

Рот се отдръпна от нея… искаше да закрачи напред-назад, ала не познаваше разположението на помещението чак толкова добре, че да не се пльосне по задник на пода.

Вместо това отново избърса лицето си.

– Не искам престола достатъчно силно, за да се разведа с теб. Просто не го искам. Става въпрос за принципа, Бет.

– Е, ако от това ще се почувстваш по-добре – аз ще се разведа с теб.

Рот примига зад тъмните си очила.

– Няма да стане. Съжалявам, но няма да го направя.

Гласът на неговата лийлан се прекърши:

– Не мога да прекарам остатъка от живота си, мислейки, че вината е моя. Просто не мога.

– Ала вината не е твоя. Наистина. Виж, аз просто… трябва да оставя миналото в миналото, разбираш ли? Не бива да се вкопчвам в спомена за родителите ми по този начин. Това на никого не помага. – Той отпусна глава. – По дяволите, логично е да си помислиш, че досега ще съм го приел. Това, че ги изгубих, имам предвид.

– Не мисля, че това е нещо, което изобщо може да се приеме… особено по начина, по който се е случило с теб.

Рот отново се видя какъвто беше тогава – мършав претранс, заключен в онова скривалище, гледащ през една дупка в дървото как посичат родителите му на парчета. Пред очите му винаги се завърташе една и съща филмова лента, все същото проблясване на мечове, писъци на ужас и болка… и винаги свършваше по един и същи начин – с двамата най-важни души в живота му до този момент мъртви, мъртви, мъртви.

Нямаше да изгуби Бет. Нито дори в преносен смисъл.

– Не – заяви той с нетърпяща възражения окончателност.

Протегна ръка и я сложи върху утробата ѝ.

– Вече загубих миналото си и с нищо не мога да го променя. Ала няма да изгубя бъдещето си… нито дори в името на трона.