Кралят

40

По-добре бе да направи съобщението тук долу, помис­ли си Рот, докато прекрачваше прага на трапезарията с Джордж до себе си.

Зае мястото си начело на близо десетметровата маса и зачака останалите да пристигнат. За нищо на света нямаше да проведе подобно събиране, седнал на бащиния си престол. Нямаше да го бъде. Нямаше и причина да изключва когото и да било от къщата. Това засягаше абсолютно всички.

И никакви предварителни срещи. Не се нуждаеше от тайни разговори с Рив и Сакстън, за да научи подробностите, след което да седи и да слуша как ги повтарят заради останалите. Нямаше какво да крие от семейството си и нищо не би направило онова, което имаше да им казва, по-лесно за преглъщане.

Рот свали тъмните си очила и докато разтъркваше очи, му хрумна още една причина да е доволен, че не са в кабинета му на горния етаж… твърде близо до Бет. Фриц го беше уверил, че тя е в леглото и се храни, но ако имаше нещо, което да знае за своята шелан, то бе, че дори след всичко, през което беше преминала току-що, тя бе напълно способна да слезе да го види и отново да стане част от света около себе си.

Ако случващото се я засягаше? Нямаше нужда да го научи точно сега. По дяволите, и така щеше да има предостатъчно време да ѝ каже…

– Седни – промърмори Рот, докато си слагаше очилата. – Ти също, Зи.

Усещаше Фюри да се колебае на прага на стаята заедно със своя близнак и в последвалата моментна пауза поклати глава.

– Никакво целуване на пръстена, окей? Дайте ми малко лично пространство.

– Както кажеш – отвърна Фюри. – Всичко, от каквото се нуждаеш.

Значи, им бяха подшушнали какво става. Или това, или той изглеждаше толкова ужасно, колкото се чувстваше.

Докато останалите запристигаха един по един или на малки групички, Рот знаеше точно кой влиза и в какъв ред само по миризмата им. Не беше изречена нито дума – вероятно Фюри им даваше знак да си затварят устата и да не се приб­лижават.

– Аз съм от дясната ти страна – съобщи му Рив. – Сакстън е до мен.

Рот кимна към тях.

Малко по-късно Тор заяви:

– Всички са тук.

Рот потропа с пръсти по масата, мозъкът му – смазан от миризмите на тъга и тревога, които изпълваха носа му… както и от тишината.

– Говори, Рив – нареди той.

Разнесе се тих звук като от стол, отместен назад върху мекия килим, а после кралят на симпатите и лийдайър на Съвета започна да се бори с нещо. Разнесе се пукащ звук… последван от шумолене.

След това звук от развиване на пергамент, голямо парче… съпроводен от меко докосване по масата.

Лентите на родовете, досети се Рот.

– Няма да ви чета тази гадост – изръмжа Рив. – Само ще си загубя времето. Накратко – всички са сложили печата си. За тях Рот вече не е крал.

Взрив от гняв изригна от гърлата на обитателите на къщата; много гласове се смесиха и накараха покрива да подскочи, до последния изразяващи едно и също чувство.

Най-добре го обобщи жената на Бъч, Мариса, несъмнено най-изисканата дама в имението:

– Проклетите кучи синове.

При други обстоятелства Рот би се разсмял. Мамка му, никога досега не я беше чувал да ругае. Дори нямаше представа, че съвършените ѝ устни са в състояние да изрекат нещо подобно.

– На какво основание? – попита някой.

Рот сложи край на приказките с две думи:

– Моята шелан.

Възцари се гробовна тишина.

– Обвързването беше напълно законно – изтъкна Тор.

– Ала тя не е изцяло вампир. – Рот разтърка слепоочията си и мислите му се върнаха към онова, което двамата с Бет бяха правили през последните осемнайсет часа. – Което означава, че ако някога имаме дете, същото ще се отнася и за него.

Исусе, ама че бъркотия. Истинска шибана бъркотия. Може и да имаше шанс, ако никога не му се родеше дете – тогава на престола щеше да се възкачи най-близкият му родственик. Бъч например. Или детето, което би му се родило.

Ала сега… сега залогът беше различен, нали така?

– Никой не е чистокръвен…

– …не сме в Средновековието…

– …трябва да ги изтребим до крак…

– Това е повече от нелепо…

– …защо си губят времето с…

Рот сложи край на хаоса, като сви ръката си в юмрук и го стовари върху масата.

– Стореното – сторено. – Господи, заболя го. – Въпросът е – а сега какво? Какъв ще бъде отговорът ни и кой, по дяволите, си мислят, че ще управлява?

Отговори му Рив:

– Ще оставя Сакстън да поеме законовия аспект на първата част, но на втората мога да ви отговоря. Става въпрос за мъж, на име Ичан, син на Енох. Тук пише, че – при тези думи се разнесе шумолене – ти е братовчед. Така ли е?

– Откъде да знам, по дяволите. – Рот се раздвижи в стола си. – Никога не съм го срещал. Въпросът е, къде е шайката копелета? Не може да не са замесени във всичко това.

– Не знам – отвърна Рив, докато навиваше прокламацията. – Струва ми се прекалено сложно за вкуса на Кор. Куршум в черепа – това повече подхожда на стила му.

– Той стои зад това. – Рот поклати глава. – Според мен ще остави нещата да се уталожат, след което ще убие това копеле Ичан и ще се провъзгласи за крал.

– Не можеш ли просто да промениш Старите закони? – обади се Тор. – Като крал можеш да правиш каквото си поискаш, нали?

Рот кимна по посока на Сакстън и той веднага се изправи, при което столът му изскърца тихичко.

– От законова гледна точка вотът на недоверие отнема на краля цялата му власт да заповядва и управлява. Сега всеки опит да променим текста на закона не би имал никаква сила. Все още си крал, в смисъл че престолът и пръстенът все още ти принадлежат, но на практика не разполагаш с никаква власт.

– Значи, могат да назначат някой друг? – попита Рот. – Просто така?

– Боя се, че да. Попаднах на една скрита процедурна разпоредба, според която в отсъствието на крал Съветът може да назначи, де факто владетел с квалифицирано мнозинство, и именно това са направили. Текстът е написан с цел да бъде използван във време на война, в случай че цялото Първо семейс­тво загине, заедно с всички преки наследници.

Няма да е за първи път, помисли си Рот.

Сакстън продължи:

– Позовали са се на тази клауза и за съжаление, от юридичес­ка гледна точка действията им имат законова сила… въпреки че я използват не по начина, предвиден от съставителите на закона.

– Как не го предвидихме? – попита някой.

– Вината е моя – дрезгаво каза Сакстън. – Поради което тук, пред всички вас, подавам оставка и молба да бъда заличен от списъка на адвокатите. Непростимо е, че пропуснах…

– Забрави – прекъсна го Рот уморено. – Не приемам…

– Родният ми баща стои зад това. Също толкова лошо е, че не се погрижих да проуча въпроса. Би трябвало…

– Достатъчно – изплющя гласът на Рот. – По тази логика аз би трябвало да го знам от самото начало, защото именно моите предшественици са написали този закон. Оставката ти не се приема, така че забрави за това с напускането и сядай. Ще имам нужда от теб.

Човече, ама страшно го биваше с междуличностните отношения.

След като поруга още малко, Рот измърмори:

– Значи, ако съм ви разбрал правилно, нищо не може да се направи.

– От юридическа гледна точка – уточни Сакстън, – е така.

В последвалата дълга пауза Рот се учуди на себе си. След като бе нещастен не само през вековете, преди да реши да поеме наследството на баща си, но и през всички онези нощи, в които бе изпълнявал кралските си задължения, човек би си помислил, че ще изпита облекчение. Цялата онази бумащина, която му тежеше на плещите, претенциите на аристокрацията, остарялото мислене… да не говорим пък за това, че се бе превърнал в истински пленник в собствената си къща и тренираше единствено с Пейн, докато ръката, с която държеше оръжието, постепенно атрофираше.

Дотам, че започваше да се чувства като порцеланово украшение.

Така че – да, би трябвало да е на върха на щастието, задето най-сетне се е отървал от всичко това.

Ала в действителност изпитваше единствено отчаяние.

То бе, като да изгуби родителите си за втори път.

* * *

В крайна сметка Рот реши с очите си да види тайната стаичка. Облечен в невзрачни одежди, така че никой да не го разпознае, той тръгна през замъка заедно с Агъни, Торчър и Абалон – също дегизирани.

Докато прекосяваха каменните коридори, те минаваха покрай членове на домакинството, догени, придворни, войници. Необременен от поклоните и церемониалните поздрави, които биха го срещали навсякъде като крал, Рот и придружителите му напредваха бързо; стените около тях ставаха все по-груби, колкото повече се отдалечаваха от помещенията на придворните и слизаха в тези за прислугата.

Миризмите също бяха различни. Тук не се долавяше свеж полъх, нито ухание на цветя или подправки, нито благовоние на жени. Тези обширни помещения бяха мрачни и влажни, огньовете не се сменяха със стриктна точност, затова всяко вдишване носеше дъх на сажди. И все пак, когато наближиха кухнята, прекрасният аромат на печен лук и пресен хляб някак възвиси всичко това.

Те обаче не влязоха в същинското готварско помещение. Вместо това поеха по едно тясно стълбище, спускащо се в подземието. В подножието му един от братята свали запалена факла от поставката ѝ и взе светлината с тях.

След тях се проточиха сенки, полазиха по пръстения под като плъхове, преплитайки се под краката им.

Рот никога досега не бе слизал тук долу. Като крал винаги се бе ограничавал единствено с лустросаните части на замъка.

Това място наистина бе подходящо за злодейства, помис­ли си той, когато Абалон спря пред една част от стената, която с нищо не се различаваше от останалите.

– Тук – прошепна другият вампир. – Но не знам как се отваря.

Агъни и Торчър заопипваха наоколо на светлината на факлата.

– Какво е това? – каза Агъни изведнъж. – Тук има ръб.

И наистина – „стената“ се оказа лъжа, фасада, боядисана така, че да изглежда като част от каменната конструкция наоколо. А вътре…

– Не, господарю – заяви Агъни, още преди Рот да си е дал сметка, че пристъпва напред. – Аз ще вляза пръв.

Вдигнал високо факлата, братът прекрачи в мрака и пламъците осветиха претъпкано помещение. От едната страна върху груба маса с грозни крака имаше стъклени буркани с тежки метални капаци; хаван и чукало; дъска за рязане; ножове. А в средата на квадратното помещение – котел върху огнище.

Рот се приближи до корема му от ковано желязо.

– Донесете светлината – каза той и Агъни начаса се приб­лижи.

Вътре, като остатъци от придошла клоака, имаше скверна смес, вече изстинала, ала очевидно минала през огън.

Рот потопи пръста си и загреба малко от кафеникавата слузеста утайка. Поднесе я към носа си и установи, че въпреки консистенцията и цвета си няма мирис.

– Не го опитвайте, господарю – намеси се Торчър. – Ако настоявате, нека аз…

Рот избърса пръст в плаща си и се приближи до масата с бурканите. Не познаваше различните коренища, затворени в тях, нито листата, нито черните прахове. Нямаше и рецепта, нито късче пергамент с указания за онзи, който приготвя сместа.

Значи, бяха знаели съставките наизуст.

И използваха това място от известно време, помисли си той, докато прокарваше пръсти по покритата с резки повърхност на масата, преди да отиде да провери грубия отдушник над котела.

След това се обърна към Абалон:

– Тази нощ ти доказа истинската си същност и окичи с чест името на рода си. Върви си и знай, че онова, което ще се случи сега, няма да сполети теб.

Абалон се поклони ниско.

– Господарю, не съм достоен.

– Това решавам аз и вече го сторих. Сега върви. И запази всичко това в тайна.

– Имате думата ми. Тя е единственото, което мога да ви предложа, и ви принадлежи – на вас и никому другиго.

Абалон взе кралската десница и целуна черния диамант. След това си тръгна и много скоро стъпките му в каменния коридор утихнаха.

Рот изчака, докато дори неговият остър слух не бе в състояние да долови нито звук, и едва тогава заговори с приглушен глас:

– Искам да се погрижите за този млад мъж. Нека получи от съкровищницата ми достатъчно богатства, та поколенията му никога да не познаят нужда.

– Както заповядате, господарю.

– А сега затворете вратата.

Безшумно. Незабележимо. Оказаха се затворени, без да се чуе дори най-слабото поскърцване. Рот закрачи напред-назад в клаустрофобичното помещение, като си представяше огъня, запален под казана, пръскащ топлина, докато разграждаше съставките на растенията, на корените, на праховете… превръщайки даровете на природата в отрова.

– Защо нея? – попита той. – Ако са убили баща ми и искат трона, защо не мен?

Агъни поклати глава.

– И аз си задавах същия въпрос. Може би не искат наследник. Кой е следващият в рода ви? Кой ще се възкачи на престола, ако нямате дете?

– Имам братовчеди. Далечни.

Кралските семейства рядко имаха многочислено потомство. Ако кралицата преживееше едно раждане, не искаха да излагат живота ѝ на ненужен риск, особено ако първородната ѝ рожба беше син.

– Помислете, господарю – настоя Агъни. – Кой би наследил престола? Може би някой, който скоро ще се роди? Може би изчакват той да се появи на бял свят и тогава ще се разправят с вас.

Рот вдигна ръкавите на плаща си и докосна горната част на ръцете си. След преобразяването си той бе белязан с аналите на рода си и сега прокара пръсти по онова, което бе завинаги запечатано в кожата му, проследи кой бе жив и кой – мъртъв, кой има деца и кому предстои да роди…

Отговорът изникна пред него и той затвори очи.

– Да. Да, точно така.

– Господарю?

Рот остави плаща да се спусне на мястото си.

– Знам кого са имали наум. Мой братовчед, чиято шелан и в този миг носи в утробата си дете. Предишната нощ споменаха, че се молят на Скрайб Върджин да е син.

– За кого говорите?

– Енох.

– Наистина – мрачно каза Торчър. – Трябваше да се сетя.

Да, помисли си Рот. Главният му съветник. Домогващ се до престола за сина, който един ден щеше да издигне семейс­твото до невиждани висини… а докато този ден настъпеше, баща му векове наред щеше да носи короната на собствената си глава.

В последвалата тишина мислите му се насочиха към стаята му за аудиенции, с писалището, отрупано с пергаменти; перодръжки и мастилници, разпилени навсякъде; списъците с проблеми, за които трябваше да се погрижи. Обичаше всичко това – разговорите, отсъжданията, успокояващия процес по вземането на решение, бавно, обмисляйки го от всички страни.

А после видя мъртвото тяло на баща си с ръце, облечени в ръкавици, и посинелите нокти на своята шелан.

– Това трябва да бъде отмъстено.

Торчър кимна.

– Братството ще открие и ще премахне…

– Не.

Двамата братя го зяпнаха.

– Те посегнаха на моята кръв. Затова аз ще пролея тяхната… със собствените си ръце.

Лицата на двамата обучени воини станаха безизразни… и Рот знаеше точно какво си мислят. Ала то нямаше значение. Той щеше да отмъсти – дължеше го на своето потекло и на своята възлюбена.

Под масата насреща му имаше четвъртита груба пейка. Издърпа я и приседна, кимвайки към казана.

– Агъни, върви и възхвали жизнената сила на моята шелан. Разгласи надлъж и шир, че е оцеляла. Торчър, ти остани тук с мен и нека изчакаме връщането на убийците. В мига, в който чуят новината, те ще слязат тук, за да направят повторен опит… и двамата с теб ще ги посрещнем.

– Господарю, навярно бих могъл да ви предложа услугите си по друг начин. – Агъни погледна към своя брат. – Позволете да ви придружа до покоите, където почива вашата шелан, и оставете ние да се оправим с онези, които ще дойдат тук.

Рот скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

– И вземи факлата със себе си.