Кралят

57

Седнала пред тоалетката си, Ана усещаше единствено съвсем слаба умора от наскорошния епизод. С всяка изминала нощ все повече се чувстваше като себе си, тялото ѝ си възвръщаше силите, умът ѝ – също.

Ала всичко се бе променило.

Първо, братята се бяха преместили в съседната стая. И дванайсетимата. И се редуваха да стоят на стража, така че вратата, отвеждаща в спалнята, която тя делеше с Рот, винаги се охраняваше.

А след това храната. Рот не ѝ позволяваше да сложи в уста нищо, което преди това не е било опитано от него или някой от братята… след което следваше известен период на изчакване.

И накрая – тревогата, която виждаше върху лицето на своя хелрен всеки път щом погледът ѝ го хванеше неподготвен.

И като стана дума за тревога – къде ли беше той?

– Кралят ще се върне много скоро.

Ана ахна и погледна през рамо. Торчър седеше в ъгъла и „четеше“ томче сонети. Всъщност според нея той дори не виждаше символите върху хартията пред себе си. Вместо това погледът му се местеше между преградените прозорци, вратата, нея, прозорците, вратата, нея. От време на време нарушаваше ритъма, като разменяше някоя дума с един от братята си или пък опитваше храната, приготвена на огнището.

– Къде е? – попита тя.

– Скоро ще се върне.

Усмивката му целеше да ѝ вдъхне увереност, ала сянката, легнала в погледа му, говореше друго.

Ана присви очи.

– Не ми е обяснил нищо от това.

– Всичко е наред.

– Не ти вярвам.

Братът просто ѝ се усмихна по онзи свой начин, който не издаваше нищо.

Ана остави четката за коса и се обърна с лице към него.

– Значи, мисли, че съм била отровена. Иначе защо е тази охрана. Готвенето. Тревогата.

– Всичко е наред.

Ана тъкмо вдигаше отчаяно ръце, когато вратата се отвори…

Тя скочи на крака толкова рязко, че тоалетката се разклати и цял куп шишенца и бурканчета изпопадаха.

– Прескъпа Скрайб Върджин! Рот!

Повдигна краищата на полите си и се втурна боса по дъбовия под към ужаса насреща си – двама от братята крепяха нейния хелрен, който бе облян в кръв; простичката му риза беше окапана с кръв от сцепената му устна и нараненото лице, алени капки падаха върху килима от кокалчетата му, главата му се полюшваше безсилно, сякаш не можеше да я повдигне.

– Какво сте му направили! – изпищя Ана, докато братята затваряха и заключваха вратата на стаята.

Преди да успее да се спре, тя заудря онези, които го държаха; юмруците ѝ се сипеха отгоре им, ала те сякаш не ги усещаха, докато отнасяха Рот до леглото му.

– Ана… Ана, престани… – Рот вдигна лявата си ръка, докато го слагаха да легне. – Ана… престани.

Тя искаше да стисне дланта му и да се вкопчи в него, ала той като че ли изпитваше болка навсякъде.

– Кой ти причини това?

– Аз ги накарах да го направят.

– Какво?

– Чу ме.

Ана се дръпна; изведнъж изпита желание да заудря и него.

Гласът на Рот бе толкова слаб, че тя се чудеше как изобщо все още е в съзнание.

– Има нещо, което трябва да бъде свършено. От моите ръце. – Той стисна юмруци и потръпна. – И от никой друг.

Ана го изгледа гневно… а после стори същото и с останалите в стаята, както и с тези, които тъкмо влизаха, тъй като очевидно бяха чули виковете.

– Дължите ми обяснение. Сега – изплющя гласът ѝ. – Всички до един. Или ще изляза от стаята.

– Ана. – Гласът на Рот беше задавен, трудно му беше да диша. – Бъди разумна.

Ана се изправи и сложи ръце на кръста си.

– Да си събирам ли багажа, или един от вас ще проговори.

– Ана…

– Говори или си събирам нещата.

Рот изруга накъсано.

– Няма нищо, за което да се тревожиш…

– Когато се прибираш в брачните ни покои с вид, сякаш си бил прегазен от карета, определено има за какво да се тревожа! Как смееш да ме държиш настрани от нещо такова!

Рот повдигна ръка, за да разтърка лице… и направи гримаса при допира.

– Вярвам, че носът ти е счупен – заяви тя рязко.

– И не само той.

– Действително.

Рот най-сетне я погледна.

– Трябва да отмъстя за теб. Това е всичко.

Ана си пое рязко дъх. А после коленете ѝ омекнаха и тя се отпусна върху брачното им ложе. Не беше наивна и все пак да чуе потвърждението на онова, което подозираше, бе шок.

– Значи, е вярно. Направили са така, че да се разболея.

– Да.

Ана отново огледа нараняванията на своя хелрен и поклати глава.

– Не, няма да го позволя. Ако искаш да бъде отмъстено, нека един от тези способни мъже го направи.

– Не.

Ана хвърли поглед към тежкото, покрито с дърворезба писалище, което бяха сложили в стаята съвсем наскоро и зад което той на драго сърце седеше с часове, отсъждайки, мис­лейки, планирайки. А после отново погледна пострадалото му лице.

– Рот, ти не си подготвен за агресия.

– Ще бъда.

– Не. Забранявам ти.

Сега бе негов ред да я изгледа свирепо.

– Никой не заповядва на краля.

– С изключение на мен – отвърна тя, без да трепне. – И двамата го знаем.

При тези думи в стаята се разнесе тих смях… на уважение.

– Причинили са същото и на баща ми – глухо каза Рот. – Само че на него отровата е струвала живота.

Ана сложи ръка на гърлото си.

– Но… той умря от естествена смърт…

– Всъщност не. И като негов син, мое задължение е да поп­равя това злодеяние… също както и онова, което бе причинено на теб. – Рот избърса кръвта от устата си. – Чуй ме, Ана, и ме чуй добре, защото това е истината – няма да бъда кастриран по този начин нито от теб, нито от някой друг. Душата на баща ми ме преследва като призрак, броди из дебрите на ума ми, говори ми. Също като теб – ако бяха успели да те вкарат в гроба. Съдбата ми отреди да живея с първото. Не очаквай от мен да допусна и второто.

Ана се приведе настоятелно към него.

– Но ти имаш Братството. Нали именно затова съществуват, именно така ти служат. Те са личната ти стража.

Докато тя умоляваше своя хелрен, броят и физическата мощ на братята я притискаха от всички страни… по най-добрия възможен начин.

– Възложи го на тях – умоляваше тя. – Нека те накарат виновните да си платят.

Окървавената ръка на Рот се вдигна и Ана си помисли, че иска да стисне нейната. Вместо това той я положи върху роклята ѝ, точно под корсажа… над утробата ѝ.

– В теб расте нов живот – дрезгаво каза той. – Усещам го по миризмата.

За същото си мислеше и тя… макар и по съвсем различни причини.

Здравото око на Рот срещна погледа ѝ.

– Така че не мога да позволя някой друг да свърши онова, което е мое задължение. Дори ако успеех да те погледна в очите след подобна слабост… никога не бих могъл да срещна погледа на сина или дъщеря си, знаейки, че не съм имал смелостта да се погрижа за собственото си семейство.

– Моля те, Рот…

– Какъв баща бих бил тогава?

– Баща, който е жив.

– Засега. Ако не защитя онова, което е мое, то ще ми бъде отнето. А аз няма да изгубя семейството си.

Завладяна от твърде силни чувства, Ана усети, че по бузите ѝ се стичат парещи сълзи.

Опряла чело в окървавения черен диамант върху кралския пръстен, тя зарида.

Защото дълбоко в себе си знаеше, че той е прав… и ненавиждаше света, в който живееха… и в който след време щяха да въведат един нов живот.