Кралят

17

Година 1664

– Лийлан?

Когато не последва отговор, Рот, син на Рот, почука на вратата на покоите си.

– Лийлан, може ли да вляза?

Като крал, той не чакаше никого и никой не би очаквал да постъпи другояче.

Освен прескъпата му шелан.

И също както тази вечер, винаги когато имаше тържествени събирания, тя молеше да се разхубави в уединение, позволявайки му да влезе едва когато се бе приготвила за погледа и възхищението му. Беше просто очарователно… също като това, че общите им покои ухаеха на нейните ароматни масла и благовония. Също като това, че дори година след като се бяха обвързали, тя все още свеждаше очи и се усмихваше скришом, когато той я ухажваше. Също като усещането от това, всяка привечер да се събужда, притиснат до нея, а призори да потъва в сън до топлото ѝ красиво тяло.

Ала този път имаше още нещо.

Кога щеше да свърши чакането… и не ставаше дума за чакането пред вратата.

– Влез, обич моя – долетя гласът ѝ през солидната дъбова врата и сърцето на Рот подскочи.

Натисна тежката брава, бутна вратата с рамо… и ето я и нея. Неговата възлюбена.

Ана стоеше в другия край на стаята, до огромното огнище, в което можеше да се побере цял мъж. Седеше пред тоалетката, която той бе преместил до огъня, за да ѝ е топло, с гръб към него, а дългата ѝ черна коса се спускаше на тежки букли чак до кръста ѝ.

Рот пое голяма глътка въздух, уханието ѝ беше по-важно от кислорода, който изпълни дробовете му.

– Прелестна си.

– Дори не си ме видял както подобава…

Рот се намръщи, доловил напрегнатата нотка в гласа ѝ.

– Какво те терзае?

Тя се обърна, за да го погледне.

– Нищо. Защо питаш?

Лъжеше. Усмивката ѝ беше бледо копие на обичайната си лъчезарност, кожата ѝ беше прекалено бледа, очите ѝ – лекичко натежали в ъгълчетата.

Докато прекосяваше покритата с меки килими стая, Рот усети, че го сграбчва страх. Колко нощи бяха минали, откакто периодът ѝ на нужда бе дошъл и си бе отишъл? Четиринайсет? Двайсет и една?

Въпреки опасността за нея, и двамата се бяха молили за зачеване… и то не само за наследник на трона, а рожба, която да отгледат с любов.

Рот коленичи пред своята шелан и мислите му се върнаха към първия път, когато го бе направил. Прав бе да се обвърже с тази жена и още по-прав – да постави сърцето и душата си в нежните ѝ длани.

Единствено на нея можеше да има доверие.

– Ана, бъди откровена с мен. – Вдигна ръка да докосне лицето ѝ… и веднага я отдръпна. – Студено ти е!

– Ни най-малко. – Ана го бутна лекичко, остави гребена и се изправи. – Облечена съм в червеното кадифе, което толкова обичаш. Как може да ми е студено?

За миг Рот почти забрави притесненията си. Тя бе същинско видение, обгърната в този тъмен, наситен цвят; златната нишка в корсажа улавяше светлината от огъня. Грееха и рубините ѝ – тази вечер носеше пълния комплект, скъпоценни камъни проблясваха в ушите и около шията ѝ, по пръстите и около китките ѝ.

И все пак, колкото и лъчезарна да бе хубостта ѝ, нещо не беше както трябва.

– Изправи се, хелрен мой – каза тя. – И нека се присъединим към празненството, където всички те очакват.

– Могат да почакат още малко. – Рот нямаше никакво намерение да отстъпи. – Ана, говори с мен. Какво не е наред?

– Прекомерно се безпокоиш.

– Прокърви ли? – попита той с напрегнат глас. Което би означавало, че в тялото ѝ не расте нов живот.

Тя положи изящна ръка върху корема си.

– Не съм. И се чувствам… съвсем добре. Наистина.

Рот присви очи. Разбира се, имаше и друго, което би могло да ѝ тежи.

– Да не би някой да се е държал жестоко с теб?

– Никога.

Тук вече наистина лъжеше.

– Ана, наистина ли мислиш, че може да се случи нещо, без аз да узная за него? Прекрасно си давам сметка какво се случва в двора.

– Не се главоболи заради тези слабоумници. Аз не го правя.

Възхищаваше се на нейната издръжливост. Но храбростта ѝ не беше нужна – ако само можеше да открие кой я измъчва, щеше да се погрижи за това.

– Вярвам, че отново трябва да направя изявление относно слуховете.

– Недей да казваш нищо, обич моя. Станалото – станало. Не можеш да го върнеш назад. Да се опиташ да заглушиш всеки упрек и всяка забележка към мен, ще доведе до празен двор.

Всичко бе започнало в онази нощ, когато му я доведоха. Той не бе спазил правилата на протокола и въпреки че желанията на краля бяха закон за расата, имаше и такива, които не одобряваха много неща: това, че не я бе съблякъл. Че ѝ бе подарил комплекта рубини и пръстена на кралицата… а след това сам бе извършил обвързването. Че незабавно я бе настанил тук, в личните си покои.

Публичната церемония, на която се бе съгласил, изобщо не бе успяла да уталожи недоволството на злодумците. И дори година по-късно, те все още не бяха приели неговата шелан. Никога не бяха груби с нея в негово присъствие, разбира се… а Ана не искаше да му каже и дума за онова, което се случваше зад гърба му.

Ала той твърде добре познаваше миризмата на тревогата и депресията ѝ.

Истината бе, че отношението на двора към неговата възлюбена го изпълваше с ярост до степен на насилие… и създаваше пропаст между него и всички, които го заобикаляха. Струваше му се, че не може да има доверие на никого. Дори Братството, воините, които би трябвало да бъдат личната му охрана и в които би трябвало да вярва безрезервно – дори и тях подозираше.

Ана бе всичко, което имаше.

Тя се приведе към него и улови лицето му между дланите си.

– Рот, обич моя. – Долепи устни до неговите. – Да вървим на празника.

Той я хвана над лактите. Очите ѝ бяха езерца, в които на драго сърце би потънал завинаги; единственият ужас, който познаваше на този свят, бе един ден да му ги отнемат, да не може повече да се взира в тях.

– Не го мисли – помоли го тя. – Нищо няма да ми се случи – нито сега, нито когато и да било.

Рот я привлече към себе си и положи глава върху утробата ѝ. Докато тя прокарваше пръсти през косата му, той се загледа в тоалетната ѝ масичка. Четки, гребени, квадратни купи с багрила за устните и очите ѝ, чаша чай до чайника, късче хляб, от което бе хапнала малко.

Толкова прозаични неща, но това, че тя ги бе събрала, докосвала, използвала, ги бе издигнало, направило ги бе неимоверно ценни. Ана бе алхимията, която превръщаше всичко – дори самия него – в злато.

– Рот, трябва да вървим.

– Ала аз не искам. Тук – ето къде искам да бъда.

– Но дворът те чака.

Рот каза нещо – надяваше се, че диплите кадифе го заглушиха, но ако се съдеше по мекия ѝ смях, едва ли беше така.

Ала тя имаше право. Твърде много бяха онези, които го очакваха.

Проклети да бяха до един.

Изправи се на крака и ѝ предложи ръката си. Ана пъхна своята в сгъвката на лакътя му и той я изведе от стаята и покрай дворцовите стражи. След това поеха по извитото стълбище, а звуците от събралата се аристокрация постепенно се усилваха.

Когато наближиха голямата зала, Ана се притисна в него и той изду гърди и сякаш стана още по-висок от това, че тя разчиташе на него. За разлика от толкова много от жените в двора, които горяха от желание да бъдат зависими, неговата Ана винаги се държеше с такова гордо достойнство, че когато понякога се нуждаеше от неговата сила, то бе истински дар за най-мъжествената част от съществото му.

Нищо друго не го караше да усеща по-остро мъжката си същност.

Когато какофонията стана толкова силна, че заглуши звука от стъпките им, той се приведе и прошепна в ухото ѝ:

– Няма да стоим дълго.

– Рот, трябва да се насладиш на…

– Теб – каза той, докато наближаваха последния ъгъл. – Ето на какво трябва да се насладя.

Прелестна руменина изби по бузите ѝ и Рот се засмя… и установи, че с пламенно нетърпение очаква да останат насаме.

Свиха зад ъгъла и се озоваха пред двукрила врата, предназначена единствено за тях. Щом ги видяха, двамата воини от Братството, които стояха на пост, пристъпиха напред, за да ги поздравят както повеляваха правилата.

Прескъпа Скрайб Върджин, как само ненавиждаше тези събирания на аристокрацията.

Фанфари оповестиха пристигането им, вратата се отвори и сред стотиците гости се възцари тишина; пъстрите одежди и искрящите бижута на събралите се в залата си съперничеха с изрисувания таван над сложните им прически и с мозаечния под под копринените им обувки.

Имаше време, докато баща му все още беше жив, когато гледката на огромната зала и труфилата на аристокрацията изпълваше Рот със страхопочитание. Ала сега? Въпреки че залата бе с размерите на ловно поле, а двете огнища бяха големи колкото къщата на някой обикновен поданик, той не хранеше никакви илюзии за величие и чест.

Трети член на Братството оповести с гръмовен глас:

– Техни кралски височества, Рот, син на Рот, владетел на всичко във и извън земите на расата, и кралица Ана, обичана кръвна дъщеря на Трист, син на Трист.

В миг избухнаха задължителните аплодисменти и отекнаха между стените, ръкопляскането на всеки един беше удавено в това на другите. А после бе време за кралския отговор. Според традицията кралят никога не биваше да свежда глава пред никое живо същество, така че кралицата бе тази, която трябваше да благодари на събралите се с реверанс.

Неговата Ана го направи с изящество и самоувереност, които нямаха равни на себе си.

След това бе ред на събралите се да засвидетелстват верността си – мъжете с поклони, а жените с реверанси.

А когато общите формалности най-сетне приключиха, Рот трябваше да отиде до редицата със своите придворни и да ги поздрави един по един.

Докато крачеше към тях, той не можеше да си спомни дори какъв празник е днес, коя страница от календара, коя фаза на луната или пък смяна на сезона честваха. Глимерата си измисляше безброй поводи за събирания, повечето от които изглеждаха напълно безсмислени, като се имаше предвид, че на всички от тях присъстваха едни и същи гости.

Разбира се, дрехите винаги бяха различни. Както и бижутата на жените.

А междувременно, докато за събраното тук множество се приготвяха изискани ястия, които те едва докосваха, докато с всеки дъх се разменяха обиди и злостни забележки, имаше толкова много действително важни неща за вършене: обикновените поданици страдаха от ударилата ги наскоро суша; светът на хората все повече ги притискаше; набезите на Обществото на лесърите зачестяваха. Ала аристократите не се безпокояха за подобни неща – защото в техните очи тези проблеми засягаха единствено „безименното, безличното простолюдие“.

Противно на най-основните закони на оцеляването, глимерата не виждаше особена полза от население, което отглеждаше храната, която те консумираха, строеше сградите, в които те живееха, и шиеше дрехите, с които те се обличаха…

– Хайде, обич моя – прошепна Ана. – Да идем да ги поздравим.

Я виж ти, явно беше спрял, без да си даде сметка.

Рот отново закрачи напред и погледът му се спря върху Енох, който (както винаги) бе пръв в редицата с облечени в сиво мъже.

– Моите почитания, Ваше Величество – каза благородникът с тон, сякаш бе церемониалмайстор. – И на вас, кралице моя.

– Енох. – Рот плъзна поглед по редицата придворни. Дванайсетимата мъже бяха подредени според мястото си в йерархията, така че последният едва бе преминал през преоб­разяването си, син на семейство с много благородна кръв и ограничени възможности. – Как си.

Не че го беше грижа. Далеч повече се интересуваше кой от тях бе разстроил неговата възлюбена. Несъмнено бе един от тях, а може би и всичките – тя нямаше свои лични прис­лужнички, така че тези мъже бяха единствените в двора, с които имаше някакъв контакт.

Какво бе казано? Кой го бе казал?

С немалка доза агресия Рот продължи напред, поздравявайки всеки един, както повеляваше етикецията. Тази отколешна традиция – да ги поздрави лично, един по един, пред очите на всички събрали се – бе признание и потвърждение на положението на съветниците в двора, доказателство за тяхната значимост.

Спомняше си как баща му прави съвсем същото. Само че той като че ли действително ценеше отношенията със своите придворни.

В тази нощ, повече от всеки друг път, синът му изобщо не беше като него.

Кой беше…

В първия миг си помисли, че неговата възлюбена се бе препънала и се нуждае от повече от силата му. Уви, не опората си бе изгубила тя за миг. А равновесието…

Напълно.

Усещането, че го дърпат за ръката, го накара да обърне глава тъкмо навреме, за да види как то се случва пред очите му – да види как неговата шелан се олюлява и полита назад.

С вик той протегна ръце, за да я улови, ала не бе достатъчно бърз.

Докато тълпата ахваше като един, Ана падна на пода, вдигнала невиждащи очи към него, изражението ѝ – празно като огледало, пред което не стои никой, кожата ѝ – още по-бледа, отколкото в покоите им.

– Ана! – изкрещя Рот, докато се свличаше до нея. – Ана…!