Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, Шорпшър Зимата на 1501 г.

Нареждам на слугите в Лъдлоу да обърнат замъка надолу с главата, да изжулят подовете и да почистят с четки каменните стени, а после да окачат скъпите, топли гоблени. Викам дърводелци да сменят пантите на вратите, за да се опитаме да избегнем течения. Купувам огромна нова бъчва, прерязана наполовина, от търговците на вино, за да служи за вана на принцесата; братовчедка ми, кралицата, ми пише, че инфантата очаква да се къпе всеки ден — чудат чуждоземски навик, от който се надявам, че ще се откаже, когато почувства студените ветрове, които блъскат кулите на замъка Лъдлоу. Поръчвам да ушият и сложат нови завеси за леглото, в което ще спи тя — и се надяваме, че принцът ще стига до него всяка нощ. Поръчвам нови ленени чаршафи от търговците на платно в Лондон, и те ми изпращат най-доброто, най-хубавото, което може да се купи с пари. Изтърквам подовете и посипвам нови ароматни билки, така че всички стаи да ухаят опияняващо на лятно сено и полски цветя. Почиствам комините, за да могат нейните огньове от ябълково дърво да горят ярко. Поръчвам от околностите на малкия замък най-добрата храна: най-сладкия мед, най-добре приготвения ейл, плодове и зеленчуци, складирани още от прибирането на реколтата, качета с осолена риба, пушени меса и големите пити сирене, което в тази част от света приготвят толкова добре. Предупреждавам хората, че ще имам нужда от постоянен запас от пресен дивеч, и че ще трябва да колят животните и пилетата си, за да обслужват замъка. Нареждам на всичките стотици слуги, на всички икономи да се уверят, че всичко, за което отговарят, е в пълен ред; а после чакам, всички чакаме, пристигането на двамата, които са надеждата и светлината на Англия, и които ще трябва да живеят под моите грижи, да се научат да бъдат принц и принцеса на Уелс, и да заченат син възможно най-скоро.

Гледам през разпръснатите сламени покриви на градчето на изток, надявайки се да видя полюшващите се знамена на кралската стража да се задават по мокрия, хлъзгав изровен път към портата Гладфорд, когато вместо това виждам един-единствен конник, препускащ бързо. Веднага разбирам, че това означава лоши новини: първата ми мисъл е за безопасността на сродниците ми Плантагенети, намятам пелерината си и забързвам надолу към портите на замъка, така че съм готова, с блъскащо в гърдите ми сърце, когато той се приближава в тръс по калдъръмения път от широката главна улица и скача пред мен, коленичи и ми подава запечатано писмо. Вземам го и разчупвам печата. Първият ми страх е, че бунтовният ми сродник Едмънд дьо ла Поул е бил заловен и ме е посочил като съзаклятница. Толкова съм изплашена, че не мога да прочета небрежно надрасканите букви върху листа.

— Какво има? — питам кратко. — Какви новини?

— Лейди Маргарет, съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но децата ви бяха много болни, когато тръгнах от Стортън — казва той.

Примигвам към разкривените букви и се заставям да прочета кратката бележка от моя управител. Той пише, че деветгодишният Хенри се е разболял от треска и има червен обрив. Артур, който е на седем години, е добре, но се боят, че Урсула е зле. Тя плаче и, изглежда, има главоболие, и със сигурност има треска в момента, в който той ми пише. Тя е само на три години, опасно време за дете, което излиза от бебешката възраст. Той дори не споменава бебето, Реджиналд. Трябва да приема, че той е жив и здрав в детската стая. Нима управителят не би ми казал, ако бебето ми беше вече мъртво?

— Не и потната болест — казвам на пратеника, назовавайки новата болест, от която всички се страхуваме, болестта, която последва армията на Тюдор и едва не изтри от лицето на земята Лондон, когато жителите му се събраха да го посрещнат. — Кажете ми, че не е потната болест.

Той се прекръства.

— Моля се да не е. Мисля, че не е. Никой не беше… — той млъква рязко. Иска да каже, че никой не е починал — доказателство, че това не е потната болест, която убива здрав човек за един ден, без предупреждение. — Изпратиха ме на третия ден от болестта на най-голямото момче — казва. — Беше издържал три дни, когато тръгнах. Може би все още…

— А бебето Реджиналд?

— Прибран е при дойката си в нейната селска къща, далече от къщата.

Виждам собствения си страх върху бледото му лице.

— А вие? Как сте вие, сър? Никакви признаци?

Никой не знае как болестта се пренася от едно място до друго. Някои хора смятат, че пратениците я пренасят по дрехите си, по хартията на съобщенията, така че самият човек, който ти носи предупреждение, ти носи и смъртта.

— Аз съм добре, слава Богу — казва той. — Никакъв обрив. Никаква треска. Иначе нямаше да се доближа до вас, милейди.

— По-добре да се прибера у дома — казвам. Разкъсвам се между дълга си към Тюдорите и страха за децата си. — Съобщете в конюшнята, че ще потегля до един час, и че ще имам нужда от ескорт и резервен ездитен кон.

Той кимва, повежда коня си през отекващия сводест вход и излиза в двора на конюшнята. Отивам да кажа на дамите си да приготвят дрехите ми и че една от тях ще трябва да язди с мен в това зимно време, защото трябва да стигнем до Стортън, децата ми са болни и трябва да бъда с тях. Стискам зъби, докато рязко давам заповеди: броят на мъжете в стражата, храната, която ще трябва да носим със себе си, подплатеното наметало, което искам да пристегнат на селото ми, защото може да завали дъжд или сняг, и другото, което ще нося. Не си позволявам да мисля за целта на пътуването си. Преди всичко, не си позволявам да мисля за децата си.

Животът е риск: кой знае това по-добре от мен? Кой знае с по-голяма сигурност, че бебетата умират лесно, че децата се разболяват по най-дребна причина, че кралската кръв е фатално слаба, че смъртта върви зад моето семейство, Плантагенетите, като вярна черна хрътка?