Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1534 г.

Призовават ме заедно с другите перове на кралството в Тайния съвет в двореца Уестминстър, където лорд-канцлерът, новосдобилият се с величие Томас Кромуел, заемащ мястото на Томас Мор като шут, който танцува с ботушите на господаря си, трябва да закълне последователно благородниците на Англия, които стоят пред него като озадачени деца в очакване да рецитират катехизиса.

Знаем как стоят в действителност нещата, защото папата е обнародвал решението си. Обявил е, че бракът на кралица Катерина и крал Хенри е валиден, и че кралят трябва да напусне всички други жени и да заживее в мир със законната си съпруга. Но не е отлъчил краля от Църквата, затова, макар да знаем, че кралят греши, нямаме право да му се противопоставим. Всеки от нас трябва да постъпи така, както смята за най-добре.

А папата е далече, и кралят твърди, че той няма власт в Англия. Кралят е постановил, че съпругата му не му е съпруга, че неговата метреса е кралица, и че нейната незаконна дъщеря е принцеса. Кралят казва, че щом той заявява това, то е истина. Той е новият папа. Ако той заяви, че нещо е така, значи е така. А ние, ако имахме капка смелост или поне някаква сигурна опора в материалния свят, бихме казали, че кралят греши.

Вместо това един по един се приближаваме до голямата маса, където лежи написана клетвата, с големия печат над нея. Вземам перото, топвам го в мастилото и чувствам как ръката ми трепери. Аз съм истински Юда, истински Юда дори само защото вземам перото в ръка. Красиво изписаните думи танцуват пред мен; едва ги виждам, листът е размазано петно, масата сякаш се олюлява, когато се навеждам над нея. Казвам си: да ме пази Господ, аз съм на шейсет години, твърде стара съм за това, твърде слаба съм за това, навярно мога да припадна и да ме изнесат от стаята, и това да ми бъде спестено.

Вдигам очи и срещам спокойния поглед на Монтагю, прикован върху мен. Той ще подпише, а Джефри ще подпише след него. Съгласихме се, че трябва да подпишем, така че никой да не може да се съмнява в лоялността ни; ще подпишем, надявайки се на по-добри дни. Бързо, преди да намеря смелост да размисля, надрасквам името си, Маргарет, графиня на Солсбъри, и така подновявам верността си към краля, обещавам предаността си на децата от брака му с жената, която нарича себе си кралица, и го признавам за глава на англиканската църква.

Това са лъжи. Всичко това са лъжи, от начало до край. А аз съм лъжкиня, защото го подписвам. Отдръпвам се от масата и вече не ми се иска да се бях престорила, че припадам, иска ми се да имах куража да пристъпя напред и да умра, както кралицата каза на принцесата, че трябва да е готова да стори.

По-късно ми разказват, че благочестивият стар човек, изповедник на две кралици на Англия, и — Бог е свидетел — мой добър приятел, Джон Фишър, отказал да подпише клетвата, когато го измъкнали от килията му в Тауър и я сложили пред него. Не уважили възрастта му, нито дългата му вярност към Тюдорите; натрапили му клетвата, а когато той я прочел и препрочел и накрая казал, че не смята, че би могъл да отхвърли властта на папата, го отвели обратно в Тауър. Някои хора казват, че ще бъде екзекутиран. Повечето хора твърдят, че никой не може да екзекутира един епископ на Църквата. Аз не казвам нищо.

Томас Мор също отказал да положи клетвата, и аз се сещам за топлите кафяви очи и шегата му за синовното покорство и състраданието му към мен, когато Артур изчезна. Иска ми се да бях стояла до него, когато им е казал, както подобава на учен, че би подписал друг писмен вариант на клетвата, че е съгласен с голяма част от нея, но че не може да я подпише точно в този ѝ вид.

Мисля си за благостта на духа му, накарала го да каже, че не вини онези, изготвили клетвата, нито може да упрекне дори с една дума онези, които са я подписали; но в името на собствената си душа — само на своята — не може да подпише.

Кралят предано бе обещал на своя приятел Томас, че никога няма да го подложи на изпитание по този въпрос. Но кралят не спазва обещанието си към човека, когото обичаше, когото всички обичаме.