Проклятието на краля

Замъкът Уорблингтън, Хампшър Есента на 1538 г.

Управителят ми идва в личния ми кабинет, потропва на вратата, а после пристъпва вътре, затваряйки вратата зад себе си, сякаш за да запази нещо в тайна. Отвън чувам глъчката на хората, дошли да се видят с мен. Сама съм, опитвам се да намеря смелост да изляза навън и да се изправя пред въпросите за наеми, граници на земи, посевите, които трябва да се садят през следващия сезон, десятъкът, който трябва да се плати, стотиците дребни грижи по един голям имот, който през целия ми живот е бил моята гордост и радост, но сега ми се струва като красива клетка, където съм работила и живяла, и съм била щастлива, докато отвън страната, която обичам, се е хлъзгала надолу към ада.

— Какво има?

Лицето му е смръщено от тревога:

— Графът на Саутхамптън и епископът на Или са дошли да ви видят, милейди — казва той.

Изправям се на крака, като слагам ръка на кръста си, където с промяната на времето ту се появява, ту изчезва досадна болка. За миг си помислям малодушно колко ужасно съм уморена.

— Казаха ли какво искат?

Той поклаща глава. Заставям се да стоя много изправена, и отивам в приемната си.

Познавам Уилям Фицуилям, още откакто той играеше с принц Хенри в детската стая, а сега той е граф, с току-що получена титла. Знам колко доволен ще е от получените почести. Покланя ми се, но в лицето му няма топлота. Усмихвам му се и се обръщам към епископа на Или, Томас Гудрич.

— Милорди, добре дошли сте в замъка Уорблингтън — казвам непринудено. — Надявам се, че ще вечеряте с нас? И ще останете тази нощ?

Уилям Фицуилям има благоприличието да придобие леко смутено изражение.

— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса — казва той. — Кралят нарежда да отговорите истината, заклевайки се в честта си.

Кимвам, все още усмихната.

— И ще останем, докато получим удовлетворителен отговор — казва епископът.

— Трябва да останете колкото пожелаете — казвам неискрено. Кимвам на управителя си. — Погрижете се хората на тези лордове да бъдат настанени, а конете им — прибрани в конюшнята — казвам. — Сложете допълнителни прибори на масата за вечеря, и пригответе най-добрите спални за двамата ни почитани гости.

Той се покланя и излиза. Оглеждам се в претъпканата си приемна. Разнася се мърморене, нищо ясно, нищо определено, само усещане, че арендаторите и молителите в стаята не харесват появата на тези изтъкнати господа, дошли от Лондон да ме разпитват в собствената ми къща. Никой не изрича дори една нелоялна дума, но се носи шумолящ шепот, подобен на приглушено ръмжене.

Уилям изглежда смутен.

— Да отидем ли в по-удобна стая? — пита той.

Оглеждам се и се усмихвам на хората си.

— Не мога да разговарям с вас днес — изричам ясно, така че и най-бедната вдовица в дъното на стаята да може да чуе. — Съжалявам за това. Трябва да отговоря на някои въпроси на тези изтъкнати лордове. Ще им кажа, както казвам на вас, както знаете, че нито аз, нито моите синове някога сме мислили, вършили или сме си представяли нещо, което да е нелоялно спрямо краля. И че никой от вас също никога не е правил нищо такова. И никой от нас никога няма да направи нищо подобно.

— Лесно изречено — казва грубо епископът.

— Защото е вярно — отхвърлям грубостта му, и влизам първа в личния си кабинет.

Под еркерния прозорец има маса, където понякога сядам да пиша, и четири стола. Показвам им с жест, че могат да седнат, където желаят, и сама се настанявам в един стол, с гръб към зимната светлина, с лице към стаята.

Уилям Фицуилям ми казва, сякаш това е просто интересно сведение, че е разпитвал синовете ми Джефри и Монтагю. Кимвам, когато чувам това, пренебрегвайки бързия спазъм на убийствена ярост при мисълта, че това парвеню разпитва моите момчета, моите момчета от рода Плантагенет. Той казва, че и двамата говорили свободно с него; намеква, че знае всичко за нас, а после ме притиска да призная, че съм ги чувала да говорят против краля.

Категорично отричам и казвам, че аз също никога не съм казвала дори една дума против негово величество. Казвам, че моите момчета никога не са казвали, че искат да отидат при Реджиналд, и че не съм писала тайни писма на изключително разочароващия си син. Не знам нищо за управителя на Джефри, Хю Холанд, освен че е напуснал службата си при Джефри и се заловил с някаква работа в Лондон, мисля, че е станал търговец. Може да е носил наши писма със семейни новини до Фландрия. Знам, че Джефри е отишъл при лорд Кромуел и му е обяснил задоволително всичко, че стоките на Холанд са му върнати. Радвам се за това. Лорд Кромуел се грижи за безопасността на краля, всички му дължим благодарност, задето изпълнява този велик дълг. Синът ми му служеше с радост. Никога не съм получавала тайни писма, и следователно никога не съм горила тайни писма.

Отново и отново ме питат за едни и същи неща, и аз отново и отново им казвам онова, което вече съм им казала: не съм извършила нищо, синовете ми не са направили нищо, и те не могат да докажат нищо срещу нас.

После се надигам от масата и им казвам, че по това време съм свикнала да се моля в семейния си параклис. Тук се молим по новия начин и има Библия на английски, която всички да четат. След молитвите ще вечеряме. Ако им липсва нещо в стаите, трябва само да кажат и аз с удоволствие ще им осигуря нужното удобство.

Амбулантен търговец с коледни украшения и подаръци, идващ от лондонския гъши пазар, казва на прислужничките в кухнята, че моят братовчед сър Едуард Невил е бил арестуван, а също и домашният свещеник на Монтагю, Джон Колинс, съветникът на епископа от катедралата в Чичестър, Джордж Крофтс, един свещеник и няколко от слугите им. Казвам на прислужницата, която ми прошепва това, да купи каквито дреболии иска и да не слуша клюки. Това няма нищо общо с нас.

Поднасяме хубава вечеря на гостите си, а след вечеря пеем весели песни и моите дами танцуват, после аз се извинявам и излизам навън, докато небето посивява, за да се разходя около купите със сено. Носи ми утеха, когато скъпоценните ми синове са в опасност, да виждам, че сламата и сеното са напластени на бали, за да бъдат предпазени от ветровете, че всичко е сухо и съхранено. Влизам в обора; кравите се размърдват тихо сред сламата в единия край, а скъпоценният ми овен — в другия, и усещам топлия мирис на животни, прибрани на сигурно място, защитени от студеното време. Иска ми се да можех да остана тук, цяла нощ, на светлината на малкия рогов фенер, заслушана в тихото дишане на животните, и може би на Бъдни вечер, в полунощ, ще ги видя как коленичат в памет на онзи обор, в който животните коленичили пред яслата, и Светлината на Света положила основите на Църквата, която съм почитала цял живот, и която не е, и никога не е била, под властта на никой крал.

На следващия ден Уилям и епископът отново идват в стаята ми и задават същите въпроси. Давам им същите отговори, и те грижливо ги записват и ги изпращат в Лондон. Можем да правим това всеки ден до края на света, докато адът се продъни. Никога няма да кажа нещо, което би хвърлило съмнение върху някой от двамата ми затворени в тъмница синове. Вярно е, че съм уморена от инквизиторите си и техните повтарящи се въпроси, но няма да се проваля поради умора. Не смятам да слагам главата си на дръвника и да желая вечен покой. Могат да ме разпитват, докато мъртвите излязат от гробовете си: ще открият, че съм не по-малко няма от обезглавения си брат. Аз съм стара жена, вече на шейсет и пет години, но не съм готова за гроба, и не съм толкова немощна, че да допусна да бъда тормозена от мъже, които познавах като току-що проходили деца. Няма да кажа нищо.

В Тауър затворниците също чакат. Наскоро арестуваните духовници се пречупват и признават, че макар да са положили клетвата на краля, никога не са вярвали в сърцата си, че Хенри е върховен глава на Църквата. Заявяват, че не са направили нищо повече, освен да се чувстват съкрушени от мнимата си клетва; не са събирали нито пари, нито войници, не са заговорничили, нито са говорили нещо. Безмълвно са желаели възстановяването на манастирите и връщането на старите ритуали. Невинно са се молели за по-добри времена.

Едуард Невил, моят братовчед, е направил само малко повече от тях. Веднъж, само веднъж, казал на Джефри, че му се иска принцесата да може да се възкачи на трона, а Реджиналд да може да се прибере у дома. Джефри казва на разпитващите за тази размяна на реплики. Да му прости Господ, моят обичен, вероломен, малодушен син им казва какво е казал някога братовчед му, доверително, преди години, говорейки с човек, на когото се е доверявал като на брат.

Срещу братовчед ми Хенри Кортни не може да бъде повдигнато обвинение, защото не могат да намерят нищо срещу него. Може да е говорил с Невил или със сина ми Монтагю; но никой от тях не казва нищо за никакъв разговор, а самите те изобщо не признават нищо. Остават верни един на друг, както е редно между сродници. Никой от тях не казва нищо за другия, нито признава нещо от свое име. Нито дори когато казват на единия, че другият го е предал. Усмихват се като истински благородни лордове, каквито са: разпознават лъжата, засягаща честта на семейството им. Запазват мълчание.

Разбира се, за съпругата на братовчед ми Хенри, Гъртруд, беше добре известно, че е посещавала Девата от Кент и че е съчувствала на кралица Катерина; но тя вече беше помилвана за това. Въпреки всичко я държат като затворничка и я разпитват всеки ден какво ѝ е казала Девата от Кент за смъртта на краля и провала на брака му с Ан Болейн. Синът ѝ Едуард живее в малка стая до нейната и му е позволено да има домашен учител и да се упражнява в градините. Смятам това за добър знак, че възнамеряват да го освободят скоро, защото нима биха му позволили да продължава с уроците си, ако не мислят, че някой ден той ще отиде в университета?

Всичко, с което разполагат срещу Хенри Кортни, е едно изречение; записано е, че казал: „Вярвам, че един ден ще видя весел свят.“ Когато чувам това, отивам в параклиса си и отпускам глава в ръцете си при мисълта за братовчед ми Хенри, който се надява да види един весел свят, а този обикновен оптимизъм е посочен като улика против него.

Докато коленича пред олтара, си мисля: Бог да те благослови, Хенри Кортни; и не мога да не се съглася с теб. Бог да благослови теб, Хенри, и всички затворници, задържани заради вярата си и заради убежденията си, където и да са тази вечер. Бог да те благослови, Хенри Кортни, защото мисля, както мислеше ти, и както мислеше Том Дарси. Като вас, аз все още се надявам да видя някой ден един весел свят.

Още преди синът ми и братовчед ми Хенри Кортни да бъдат изправени на съд, затварят лорд Делауеър в Тауър, защото отказал да се включи в съдебния състав, който ще ги съди. Срещу тях няма нищо, нито дори прошепнат слух, нищо, което Томас Кромуел може да скалъпи; Делауеър просто показва презрението си към тези процеси. Заяви, че няма да съди още един стар приятел, след като вече изпрати Том Дарси на ешафода, и сега отказва да съди сина ми. Задържат го като затворник за ден-два, претърсвайки Лондон за клюки срещу него, а после са принудени да го пуснат да се прибере в къщата си и да му нареждат да не излиза от нея.

Разбира се, не мога да отида при него, не мога дори да изпратя съобщение, за да му благодаря, докато собствените ми инквизитори седят с мен от закуска до вечеря, и отново и отново ме питат дали си спомням как преди осемнайсет години Монтагю казал нещо, докато се разхождал в градината с Хенри Кортни, и дали отговорникът на кухнята ми Томас Стандиш е пял песни за надежда и бунт. Дали някой е споменавал майския празник. Дали някой е казвал, че месец май никога няма да дойде. Но конярят ми отива до Л’Ербер да изпълни някаква поръчка, и когато лорд Делауеър се разхожда в градината си на другия ден, намира, хвърлена през градинската стена на пътеката една полуразцъфнала бяла роза, направена от коприна, и знае, че съм му благодарна.

— Боя се, графиньо, че ще се наложи да ми гостувате — казва ми Уилям на вечеря.

— Не — казвам. — Трябва да остана тук. По един толкова голям имот има много работа, а присъствието ми тук поддържа спокойствието в околността.

— Ще трябва да поемем този риск — казва епископът, като се усмихва на собственото си остроумие. — Защото ще бъдете затворена в Каудрей. Можете да се грижите за спокойствието в Съсекс. И моля ви, не се безпокойте за имота и вещите си, защото ги конфискуваме.

— Домът ми? — питам. — Конфискувате замъка Уорблингтън?

— Да — казва Уилям. — Моля, бъдете готова да потеглите веднага.

Спомням си бледото лице на Хю Холанд, докато го влачеха на кон от Бокмър към Лондон, завързан за седлото.

— Ще имам нужда от носилка — казвам. — Не мога да яздя по целия този път.

— Можете да яздите на допълнително седло зад моя командир — казва Уилям студено.

— Уилям Фицуилям, аз съм достатъчно стара да ви бъда майка, не би трябвало да се отнасяте с мен толкова сурово — избухвам внезапно, а после виждам как в изражението му се пробужда интерес.

— Синовете ви са далеч по-лоши от мен — казва той. — Защото признават, че се бунтуват срещу краля. Това е лошо отношение към една майка, защото те ще ви погубят.

Дръпвам се назад, приглаждам роклята си и прехапвам устни, за да преглътна гнева си.

— Не казват нищо подобно — изричам тихо. — И не зная нищо за никакви техни провинения.

Отнема ни два дни да стигнем на коне на юг до Мидхърст, толкова разкаляни и наводнени са пътищата, и губим посоката половин дузина пъти. До миналата година щяхме да можем да отседнем удобно в някой от големите манастири по пътя, а монасите щяха да изпратят с нас някое момче да ни показва пътя, но сега минаваме покрай голямата църква на едно абатство и тя е тъмна, прозорците са разбити заради оловото, а плочите — откраднати от покрива.

Няма никакво място, където да отседнем през нощта, освен един мръсен стар хан в Питърсфийлд, а просяците пред кухненската врата и на улицата свидетелстват с глада и отчаянието си за затварянето на кухните на абатствата и лечебниците на абатствата, и приютите на абатствата.