Проклятието на краля

Абатство „Сион“, Брентфорд, западно от Лондон Пролетта на 1508 г.

Коленича на стъпалата пред олтара и вдигам поглед към статуята на разпнатия Христос. Чувствам се така, сякаш съм вървяла по пътя на скърбите на Плантагенетите, истинска Виа Долороза, точно като Него, в продължение на цели две години.

После опасността идва с една стъпка по-близо до мен: кралят арестува братовчед ми Томас Грей и братовчед ми Джордж Невил, лорд Бъргавени, който е приютил двете ми момчета, Хенри и Артур. Джордж оставя момчетата ми у дома в Кент и влиза в Тауър, където хората са започнали да мълвят, че кралят лично идва всяка нощ да надзирава изтезанията на заподозрените. Амбулантният търговец, който идва до вратата на абатството да продава евтини книжки с народни песни и приказки, и броеници, казва на вратарката Джоан, че в Сити разправят как кралят се бил превърнал в чудовище, което обича да слуша виковете от болка: „Злокобен кърт“. Прошепва старата дума за прокълнатата къртица, която копае в тъмнината сред мъртви и погребани неща, и подкопава собствените си пасища.

Отчаяно искам да повикам момчетата си, да ги отведа от дома на човек, който е арестуван като предател. Но не смея. Боя се да привлека вниманието към себе си, почти в отшелническо уединение, почти укриваща се, почти в свято убежище. Не трябва да подсещам системата от шпиони на Тюдорите за Реджиналд, укрит сред мълчание в обителта в Шийн, за Урсула и мен, скрити в благочестивия дом „Сион“, или за Джефри, най-скъпоценният от всички, все още плътно до мен, тъй като монахините знаят, че той няма къде да отиде, че дори едно тригодишно дете не може да бъде пуснато навън в света, тъй като няма съмнение, че Хенри Тюдор, подушвайки кръвта на Плантагенет, ще го открие.

Този крал се е превърнал в мрачна загадка за своя народ. Той не е като кралете от моята династия — открити, жизнерадостни мъже, свободно отдаващи се на чувствата си, които управляваха по съгласие и си проправяха път с обаяние. Този крал шпионира хората си, хвърля ги в затвора само по устно обвинение без доказателства, изтезава ги, така че те си отправят взаимни обвинения и контраобвинения, а след като получи доказателство за измяна, за всеобщо удивление той им прощава, освобождавайки ги с помилване, но обременени от толкова ужасни глоби, че никога няма да бъдат освободени от задълженията си към него и рода му — и те, и потомците им в продължение на половин дузина поколения. Това е крал, тласкан от страх и ръководен от алчност.

Моят втори братовчед Джордж Невил, настойникът на моите момчета, излиза от Тауър, упорито отказвайки да обясни новото си накуцване; кракът му сякаш е бил счупен и оставен да зарасне накриво — обеднял е с цяло състояние, но е свободен. Другите ми братовчеди все още са затворници. Джордж Невил не казва на никого какво споразумение е сключил зад онези влажни стени; всяко тримесечие изплаща мълчаливо на краля половината от дохода си и никога не се оплаква. Наложени са му такива тежки глоби, че двайсет и шестима от приятелите му трябва да станат гаранти, забранено му е да стъпва в любимата си къща в Кент, както и в къщите си в Съри, Съсекс или Хампшър. Той е изгнаник в собствената си страна, макар да не е бил обвинен в нищо, макар да не е доказана никаква негова вина.

Никой от мъжете, които бяха арестувани заедно с него, никога не говори за договорите, които всеки от тях е подписал с краля в затъмнените стаи под Тауър, където стените са дебели, а резетата на вратите са пуснати и само кралят стои в ъгъла на стаята, докато неговият палач завърта един лост на дибата и въжетата се впиват здраво. Но хората шушукат, че техните споразумения за уреждането на огромни дългове били подписани със собствената им кръв.

Братовчед ми Джордж ми пише кратко:

Изгарям писмото и не отговарям.