Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Юни 1536 г.

Връщам се в Лондон с Монтагю, със знамето му, развявано пред нас, с бялата роза над главата ми, стражите му, възседнали красиви коне и красиво облечени, яздят около мен, и почти веднага щом влизаме в града, отправяйки се към баржата ни на реката, виждам как хората ни сочат и тичат пред нас, и започват да надават приветствени възгласи. Когато наближаваме реката, по улиците вече има хиляди хора, които крещят името ми, крещят благословии, питат за принцесата, и накрая се провикват: „За Уорик! За Уорик!“

— Достатъчно — Монтагю кимва на един от стражите, който навлиза в тълпата, разблъсквайки хората с едрия си кон, хваща меча си и нанася тъпо отекващ удар с плоската част на един млад лоялист.

— Монтагю! — възкликвам, шокирана. — Той само ни приветстваше.

— Не може — казва Монтагю мрачно. — Връщате се в двора, почитаема майко, и положението ни е възстановено, но не всичко е както преди. Кралят не е такъв, какъвто беше. Мисля, че никога повече няма да бъде същият.

— Мислех, че е много щастлив с Джейн Сиймор? — питам. — Мислех, че тя е единствената жена, която някога е обичал?

Чул саркастичните ми думи, Монтагю прикрива една мрачна усмивка.

— Щастлив е с нея — казва той предпазливо. — Но не е чак толкова влюбен, че да може да понесе дори една критична дума, една дума на съмнение. А ако някой приветства възторжено вас или принцесата, или Църквата, това е тъкмо такава критика, каквато му е непоносимо да чува.

Покоите ми в двора са същите, които имах преди, толкова отдавна, когато бях тук като придворна дама на Катерина, а тя беше кралица само на двайсет и три години, измъкната от бедността и отчаянието от един седемнайсетгодишен крал, и мислехме, че нищо не може да се обърка никога вече.

Отивам да поднеса почитанията си на новата кралица в покоите ѝ и правя реверанс пред Джейн Сиймор, момиче, което помня като стеснителна, доста непохватна придворна дама на Катерина. Високомерното изражение на бледото ѝ лице ме кара да предполагам, че си спомня как я хоках заради непохватността ѝ, затова внимавам да направя нисък реверанс, и не се изправям, преди тя да ме подкани.

Не показвам с нищо колко съм развеселена, докато оглеждам стаята ѝ и дамите ѝ. Всяка дървена повърхност, върху която е имало сокол или удебелена буква „А“, е била старателно измита и изжулена с пясък, на тяхно място сега има „Дж“ или надигащ се от пепелта феникс. Нейните дами бродират лицемерния ѝ девиз „Обречена да служи и да се покорява“ върху знаме в зеления цвят на Тюдорите. Поздравяват ме дружелюбно. Някои от тях са мои стари приятелки. Елизабет Даръл служеше на Катерина заедно с мен, тук е полусестрата на Франсес Грей, Мери Брандън, и, което е най-изненадващо от всичко, Джейн Болейн, вдовицата на Джордж Болейн, която даде унищожителни показания срещу собствения си съпруг и зълва си Ан. Изглежда, че се е съвзела със забележителна бързина от скръбта, сполетяла семейството ѝ, и ми прави много вежлив реверанс.

Дворът на кралица Джейн ме изумява. Да назначиш Джейн Болейн за своя придворна дама, е все едно съзнателно да приемеш шпионин, който не би приел за унизителна каквато и да било задача. Тя със сигурност трябва да знае, че след като изпрати собствения си съпруг и зълва си на ешафода, Джейн Болейн едва ли ще се поколебае да заложи капан на чужд човек. Но после разбирам. Това не са дами, избрани от Джейн, това са жени, настанени тук от сродниците си, за да се сдобият с покровителство и облаги и да привлекат погледа на краля; това е дело на коварни службогонци, изпратили тези жени тук заради наградата, която ще получат. Това не е двор на английска кралица в какъвто и да било разбираем за мен смисъл. Това е яма, пълна с боричкащи се плъхове.

Позволено ми е да пиша на принцесата, макар че още не мога да я посещавам. Понасям търпеливо тази забрана, сигурна, че кралят ще я доведе в двора. Кралица Джейн говори мило за нея и ми иска съвет, когато решава да ѝ изпрати нови дрехи и наметало за езда. Заедно избираме нова рокля и ръкави от наситено червено кадифе, за които знам, че ще ѝ отиват, и ги изпращаме по кралски вестоносец на север до Хънсдън, само на трийсет мили оттук, където тя се готви да дойде в двора.

Пиша ѝ да я попитам дали е здрава, дали е щастлива. Пиша ѝ, като ѝ съобщавам, че ще я видя скоро, че отново ще бъдем щастливи заедно, че се надявам кралят да ми позволи да управлявам домакинството ѝ и всичко ще бъде както преди. Казвам, че дворът отново е спокоен и весел, и че тя ще открие в лицето на Джейн кралица и приятелка. Не отбелязвам, че имат много общи неща, тъй като разликата във възрастта им е само осем години, защото, разбира се, Мери е принцеса по рождение и възпитание, а Джейн — безинтересна дъщеря на провинциален рицар, и чакам отговор.

Изобщо не разбирам това, така че веднага отивам в покоите на краля да намеря Монтагю. Той играе карти с един от братята Сиймор, които сега са важни личности, и аз чакам играта да приключи и се смея на внимателно преценените загуби на Монтагю. Хенри Сиймор прибира печалбата си, покланя ми се и бавно се отдалечава надолу по галерията.

— Какво се е случило с принцесата? — питам рязко, с ръце, стиснали писмото ѝ, скрито дълбоко в джоба ми.

— Кралят няма да я доведе в двора, докато тя не положи клетвата — казва той кратко. — Изпрати при нея Норфолк, който я наругал в лицето и я нарекъл предателка.

Объркано поклащам глава.

— Защо? Защо кралят би настоявал тя да положи клетвата сега? Кралица Катерина е мъртва, Ан е мъртва, Елизабет — обявена за незаконородена, той има нова кралица и — дай Боже — тя ще го дари със син и наследник. Защо му е да настоява тя да положи клетвата сега? Какъв е смисълът от това?

Монтагю се извръща, откъсвайки поглед от разтревоженото ми лице, и прави няколко крачки.

— Не знам — казва той простичко. — Няма логика. Мислех си, че щом онази жена Болейн е мъртва, всичките ни беди ще приключат. Мислех, че кралят ще се помири с Рим. Не разбирам защо му е да упорства. Най-вече не разбирам защо му е да упорства в това отношение към дъщеря си. И на куче не бихте говорили така, както ѝ говореше Норфолк.

Затискам устата си с длан, за да потисна надигащ се вик.

— Заплашил я е?

— Каза, че ако била негова дъщеря, щял да блъска главата ѝ в стената, докато омекне като печена ябълка.

— Не! — Не мога да повярвам, че дори Томас Хауард би се осмелил да говори така на една принцеса. Не мога да повярвам, че който и да е баща би позволил на такъв човек да заплашва дъщеря му с насилие. — Боже мой, Монтагю, какво ще правим?

Синът ми има вид на човек, тласкан постепенно и неумолимо към опасност, боен кон, който върви неохотно към грохота на оръдията.

— Мислех, че тревогите ни са приключили, но те започнаха наново — казва той бавно. — Мисля, че трябва да я отведем. Кралица Джейн се застъпва за нея, дори Кромуел съветва тя да дойде в двора, но кралят се развика на Джейн, че принцесата би трябвало да бъде съдена за държавна измяна и че Джейн е глупачка, задето я защитава. Мисля, че кралят се е обърнал срещу принцесата, мисля, че е решил, че тя е негов враг. Самото ѝ присъствие, дори когато е далеч, е упрек към него. Няма как да забрави как се е отнесъл с майка ѝ, ако я вижда. Не може да мисли за нея и да се преструва, че Ан не е съществувала. Не може да се преструва, че не е достатъчно стар да ѝ е баща. Не може да понесе мисълта за неподчинението ѝ. Трябва да я отведем. Не мисля, че тя е в безопасност в неговото кралство.

Джефри отново язди до спотаеното крайречно селце Грейс, и когато се връща, съобщава, че лодкарят е готов да тръгне, когато му наредим, и остава верен на принцесата. Нашият роднина в Кале, Артур Плантагенет, лорд Лайл, ми пише, че може да приеме пратката, която се готвя да му изпратя, и че едно съобщение до неговия управител в Лондон може да го предупреди кога ще бъде доставена тя. Монтагю довежда в двора половин дузина здрави ездитни коне, като казва, че ги обучава за ловния сезон. Нашият братовчед Хенри Кортни плаща на един коняр в Хънсдън за новини, и разбира, че сега позволяват на принцесата да се разхожда в градината всяка сутрин, за здраве.

Следвам кралица Джейн към параклиса преди закуска, когато виждам Монтагю в свитата на краля. Той се приближава до мен, коленичи за благословията ми, и когато полагам ръка върху главата му, прошепва:

— Норфолк е разобличил своя полубрат пред краля и Том е арестуван за държавна измяна.

Мъча се да не изглеждам шокирана, докато Монтагю се изправя и ме хваща под ръка.

— Ела — казвам бързо.

— Не — той ме повежда към параклиса, покланя се на кралицата и отстъпва назад. — Не прави нищо необичайно — напомня ми.

Докато свещеникът отслужва литургията с гръб към паството, и тихият шепот на латински се носи над нас, откривам, че стискам зърната на броеницата си и ги премятам отново и отново. Със сигурност не е възможно някой от рода Хауард да е направил нещо срещу краля. Том Хауард се издигна заедно със семейството си, като правеха всичко, което кралят поискаше от тях. В страната няма по-предани, по-непоколебими негови поддръжници. Почти не чувам литургията, не мога да изрека молитва. Хвърлям поглед към сведената глава на кралицата и се питам дали тя знае.

Едва когато дворът тръгва на закуска, успявам да тръгна редом с Монтагю и да се престорим, че разговаряме тихо за обикновени неща — майка и син.

— Какво е направил Томи Хауард?

— Прелъстил е дъщерята на шотландската кралица, твоята бивша повереница: лейди Маргарет Дъглас. Оженили се тайно на Великден.

— Лейди Маргарет! — възкликвам. Рядко съм я виждала, след като тя напусна опеката ми, за да служи на Ан Болейн. За момент изпитвам само облекчение, че принцесата не е заплашена от нови неприятности, но после си помислям за хубавото момиче, което беше под моите грижи, но се залута в двора. — Тя никога не би направила нещо, което не подобава на принцеса — казвам ожесточено. — Тя беше придворна дама на нашата принцеса и е дъщеря на Маргарет Тюдор. Не ми казвай, че тайно е сключила брак с човек от нисък произход, без разрешение.

— Наистина ти го казвам — заявява Монтагю.

— Омъжена за Том Хауард? Тайно? Как е разбрал кралят?

— Всички твърдят, че херцогът му казал. Норфолк би ли предал собствения си полубрат?

— Да — казвам на мига. — Защото не може да рискува да допусне кралят да си помисли, че е имало кроеж да омъжат още едно момиче с кралска кръв за някого от семейство Хауард. Норфолк вече има в семейството си Хенри Фицрой, как изглежда, ако семейството впримчи още един наследник на Тюдорите?

— За краля ще изглежда така, сякаш се готвят да узурпират трона — казва Монтагю мрачно.

— За нас е по-добре той да подозира семейство Хауард, а не Плантагенетите — отбелязвам. — Но какво ще стане с лейди Маргарет? Много ли е ядосан кралят?

— Бесен е. По-лошо е, отколкото бих очаквал. Гневи се и на съпругата на Хенри Фицрой, Мери Хауард, която им помагала да се срещат.

— Как са могли да бъдат толкова лекомислени? — Поклащам глава. — Лейди Маргарет знае, че всеки, който я ухажва, си осигурява място близо до трона. В последно време никой не може да прецени колко близо. Ако принцеса Елизабет бъде обявена за незаконородена, а титлата на принцеса Мери не бъде възстановена, тогава лейди Маргарет е трета в реда за наследяването на трона, след майка си и брат си.

— Сега тя го знае — казва Монтагю. — Кралят казва, че херцогът на Норфолк предизвикал предателско разделение в кралството.

— Използва думата предател?

— Да.

— Но чакай — казвам. — Почакай, Монтагю, остави ме да помисля. — Отстъпвам на няколко крачки от него, а после се връщам. — Помисли за момент. Защо херцогът на Норфолк не я е упрекнал? Както казваш, ако кралят отрече принцесата, тогава лейди Маргарет е възможна наследница на престола. Защо Норфолк не се е възползвал от този таен брак, за да вкара наследницата в семейството си? Защо не е насърчил брака и не го е запазил в тайна?

Монтагю се кани да отговори, докато обяснявам представите си за заговора.

— Норфолк трябва да е абсолютно сигурен, че кралят ще посочи Хенри Фицрой за свой наследник — и така ще направи дъщеря му Мери Хауард кралица на Англия. В противен случай щеше да подкрепи брака и да го запази в тайна като още една полезна връзка с кралското семейство.

— Опасни думи — казва Монтагю толкова тихо, че едва го чувам.

— Норфолк никога не би предал брат си заради нещо по-малко от по-добър шанс да се добере до трона — дъщеря му, омъжена за наследника на краля — изричам едва чуто. — Норфолк ще търси най-сигурния шанс за себе си и семейството си. Знае, че това не е лейди Маргарет. Трябва да е абсолютно сигурен, че Хенри Фицрой ще бъде посочен за наследник.

— Следователно? — казва Монтагю. — Какво означава това за нас?

Усещам как изстивам, когато осъзнавам какво има предвид.

— Означава, че си прав и трябва да изведем принцесата от страната — казвам. — Кралят никога няма да ѝ върне титлата. Тя е препятствие по пътя му. Тя е в опасност, ако продължава да стои на пътя му. Всеки, който го възпрепятства, винаги е в опасност.

Стоя с младата кралица Джейн в приемната ѝ, чакайки скромно и смирено до трона ѝ, докато стотици хора ѝ се кланят и молят за една или друга услуга. Джейн изглежда доста зашеметена пред този внезапен изблик на интерес към здравето и благополучието ѝ. Всеки ѝ поднася по някакъв малък подарък, който тя взема, а после го подава на една от дамите си, която пък го слага на една маса зад гърба ѝ. От време на време хвърля поглед към мен, за да се увери, че наблюдавам и одобрявам поведението на дамите ѝ и благоприличието в покоите ѝ. Леко кимвам. Въпреки разноските по домакинството на принцесата все още съм най-състоятелната жена в двора, със собствено състояние, с най-високата титла, която владея по собствено право, и досега — най-възрастната. Аз съм на шейсет и две години, а Джейн е шестата кралица, която съм видяла на този трон. Права е да насочва към мен свенливия поглед на бледосините си очи и да търси потвърждение, че прави всичко както трябва.

Тя започна царуването си с ужасна грешка. Изобщо не е бивало да позволяват на лейди Маргарет Дъглас да се среща тайно с Том Хауард. Изобщо не е бивало да се допуска Мери Хауард, младата херцогиня, омъжена за Хенри Фицрой, да ги насърчава. Кралица Джейн, заемаща един престол, все още топъл от потта на изплашената последна „обитателка“, главозамаяна от издигането си, не е следила поведението на придворните си, не е знаела какво става. Но сега Том е в Тауър, обвинен в държавна измяна, лейди Маргарет е затворена в покоите си, а кралят е бесен на всички.

— Не, арестувана е, тя също е в Тауър — казва ми бодро Джейн Болейн.

Усещам познатата тежест в сърцето си при мисълта за Тауър.

— Лейди Маргарет? По какво обвинение?

— Държавна измяна.

Изречени от Джейн Болейн, тези думи звучат като смъртна присъда.

— Как може да бъде обвинена в държавна измяна, когато единственото, което е направила, е да се омъжи по любов за един млад човек? — питам разумно. — Лекомислие, да. Непокорство, да. И, разбира се, кралят е оскърбен. С право. Но как така това може да бъде държавна измяна?

Джейн Болейн свежда очи.

— Държавна измяна е, щом кралят казва така — заявява тя. — Той казва, че са виновни. И наказанието е смърт.

Потресена съм. Щом кралят може да обвини обичната си племенница в измяна и да я затвори в Тауър, заплашена от смъртна присъда, той със сигурност може да обвини и дъщеря си. Особено когато я нарича своя незаконна дъщеря и изпраща най-злите си служители да я заплашват с насилие. Отивам към покоите на краля да се посъветвам с Монтагю, когато чувам тропот на войнишки ботуши зад гърба си.

За момент имам чувството, че ще припадна от страх, отдръпвам се и се долепям до стената, и усещам студения камък, студен като килиите в Тауър, да се допира до гърба ми. Изчаквам, с блъскащо в гърдите ми сърце, докато отминат — две дузини кралски телохранители в ярката ливрея на Тюдор, маршируващи в крак през коридорите на двореца Гринич, на път са към залата за аудиенции на краля.

В мига, в който ме подминават, ме обзема страх за Монтагю. Прошепвам: „Синът ми“, и тръгвам бързо зад войниците, докато те се качват с тропот по стълбите към покоите на краля, където голямата врата на залата за аудиенции се отваря със замах и те влизат, в колона по двама, излъчващи заплаха.

Стаята е претъпкана, но кралят не е там. Тронът е празен; той е вътре, в личния си кабинет, вратата е затворена за придворните му. Той не желае да бъде свидетел на ареста. Ако има писъци и плач, той не желае да бъде смущаван. Докато оглеждам оживената стая, виждам с облекчение, че Монтагю също не е тук; вероятно е вътре с краля.

Войниците не са дошли за сина ми. Вместо това водачът им се приближава уверено до сър Антъни Браун, фаворитът на краля, неговият доверен началник на конницата, и изключително любезно го моли да дойде с тях. Антъни се изправя на крака от мястото до прозореца, където се е разположил, усмихва се като истински придворен, и пита небрежно:

— И по какво обвинение?

— Държавна измяна — следва тихият отговор, и всички, които са близо до Антъни, сякаш се изпаряват.

Началникът на стражата оглежда придворните, внезапно потънали в шокирано мълчание.

— Сър Франсис Брайън? — пита.

— Тук — казва сър Франсис. Пристъпва напред, а мъжете, с които е бил, се плъзват назад, сякаш вече не го познават, сякаш никога не са го познавали. Той се усмихва, черната превръзка на окото му оглежда сляпо стаята; не вижда приятели. — С какво мога да ви услужа? Имате ли нужда от помощта ми?

— Можете да дойдете с мен — казва началникът на стражата с някакъв мрачен хумор. — Защото вие също сте арестуван.

— Аз ли? — казва Франсис Брайън, братовчед на тази кралица, братовчед на предишната кралица, човек, сигурен в кралското благоволение след години приятелство. — За какво? Какво обвинение може да има срещу мен?

— Държавна измяна — казва мъжът за втори път. — Държавна измяна.

Гледам как двамата мъже излизат заедно, оградени от стража, и виждам до себе си херцога на Норфолк, Томас Хауард.

— Какво може да са направили? — питам. Специално Брайън е оцелял от хиляда опасности, бил е прогонван в изгнание от двора поне два пъти и се е връщал невредим всеки път.

— Радвам се, че не знаете — идва заплашителният отговор. — Заговорничат с лейди Мери, незаконородената дъщеря на краля. Кроят заговор да я измъкнат от Хънсдън и да я отведат с кораб, във Фландрия. Бих ги обесил заради това. Бих обесил и нея заради това.

Връщам се в покоите на кралицата: страхът ме преследва по петите през целия път. Дамите ме питат какво става и аз им казвам, че съм видяла арестуването на двама от най-верните приятели на краля. Не им разказвам какво каза херцогът на Норфолк. Твърде уплашена съм, за да изрека думите. Лейди Удс ми казва, че братовчед ми Хенри Кортни е бил изключен от Тайния съвет по подозрение, че е заговорничил в полза на принцесата. Възможно най-добре изигравам ролята на жена, потресена от необичайни новини.

— Не пишете ли на лейди Мери? — пита лейди Удс. — Не поддържате ли връзка с нея? С вашата бивша повереница? Макар всички да знаят, че я обичате и се върнахте в двора да ѝ служите?

— Изпращам писмата си само чрез лорд Кромуел — казвам. — Привързана съм към нея, разбира се. Пиша заедно с кралицата.

— Но не я насърчавате?

Хвърлям поглед през стаята. Джейн Болейн седи много неподвижно, наведена над ръкоделието си, почти сякаш изобщо не мисли за него.

— Разбира се, че не — казвам. — Положих клетва като всички други.

— Не съвсем всички — обажда се Джейн, като вдига поглед от ръкоделието си. — Синът ви Реджиналд напусна Англия, без да я положи.

— Синът ми Реджиналд изготвя доклад за краля по въпроса за брака с кралица Катерина и управлението на англиканската църква — казвам твърдо. — Лично кралят му го възложи, и Реджиналд ще отговори. Той е учен на служба при краля, какъвто е обучен да бъде. Работи за него. Верността му не може да бъде оспорвана, нито пък моята.

— О, разбира се — казва Джейн с лека усмивка, като свежда глава към работата си. — Нямах намерение да намеквам нещо друго.

Виждам Монтагю на вечеря, но не е лесно да поговоря с него, докато не разчистват масите и не засвирва музиката за танци. Кралят изглежда щастлив, докато гледа как Джейн танцува с дамите си, а после, когато го молят, се изправя на крака и кани едно от красивите новодошли момичета да танцува с него.

Откривам, че го наблюдавам почти сякаш е непознат. Много различен е от принца, когото всички обичахме толкова много, когато майка му беше жива и той беше втори син, много, много отдавна, преди четиридесет години. Станал е много едър и пълен, краката му, някога толкова силни и гъвкави, сега са криви, мускулите на прасците се издуват под изопнатите сини ленти на жартиерите. Коремът му под жакета е закръглен, но жакетът е толкова натъпкан с подплънки и с толкова гъсти шевове, че той изглежда по-скоро внушителен, отколкото дебел. Раменете му под грубите подплънки са по-широки от тези на който и да било як мъж, и тези подплънки и плата върху тях го правят толкова едър, че може да мине през двойна врата само когато е напълно разтворена. Гъстите му рижи къдрици оредяват, и макар да поръчва да ги решат и навиват грижливо, кожата на главата му все пак проблясва бледо през тях. Брадата му, която започва да се прошарва със сиво, расте рядка и къдрава. Катерина никога не му позволяваше да носи брада, оплакваше се, че драска лицето ѝ. Тази кралица не може да му откаже нищо, не би посмяла да се оплаква.

А лицето му — лицето му, сега зачервено от тромавото танцуване, грейнало към младата жена, вдигнала поглед към него, сякаш не може да си представи по-голяма наслада от това мъж, достатъчно стар да ѝ бъде баща, да стиска ръката ѝ и да я прегръща, когато танцът им позволява да се доближат — именно лицето му ме кара да се поколебая.

Той вече не изглежда като син на Елизабет. Чистата красота на семейния профил, профила на нашата фамилия, е заличена от тлъстината по бузите и брадичката му. Ясно оформените ѝ черти са замъглени в подпухналото лице на скъпия ѝ принц Хари. Очите му изглеждат по-малки заради месестите бузи, устата му, някога подобна на розова пъпка, сега толкова често е неодобрително присвита, че изглежда зъл. Той все още е хубав мъж, това лице все още е красиво, но изражението не е красиво. Изглежда дребнав, изглежда себичен. Нито майка му, нито който и да е от нашия род някога е бил дребнав. Те бяха крале и кралици с размах на мисълта; този техен потомък, макар да се облича така пищно, макар да се представя като толкова могъщ, всъщност е — под подплънките, под тлъстината — малък човек, със злобата и отмъстителността на малък и незначителен човек. Бедата ни, бедата на двора, бедата на страната, е че дадохме на този дребнав и ограничен грубиян властта на папа и армията на крал.

— Изглеждате много мрачна, лейди Поул — подхвърля ми Никълъс Кару.

Моментално отмествам поглед от краля и се усмихвам.

— Бях на мили оттук — казвам.

— Всъщност, познавам една личност, за която ми се иска да беше на мили оттук тази вечер — казва той тихо.

— О, така ли?

— Мога да ви помогна със спасяването ѝ — казва той сериозно.

— Не можем да говорим за това сега — казвам. — Не и след днешния ден.

Той кимва.

— Ще дойда в покоите ви след закуска утре, ако мога.

Чакам, но той не идва. Не мога да допусна да ме видят, че го търся, така че излизам на езда с дамите от свитата на кралицата, и когато се срещаме с господата за пикник край реката, сядам на масата на дамите и хвърлям бегъл поглед към двора. Веднага виждам, че той не е там.

Мигновено се оглеждам за Монтагю. Кралят е на най-горната маса, кралица Джейн — до него. Той е шумен, смее се, поръчва още вино и хвали главния готвач; пред него има огромно блюдо пай с месо, и той яде месото от вътрешността с дългата златна лъжица за сервиране, протяга я към Джейн и покапва със сос хубавата ѝ рокля. В миг забелязвам, че Монтагю го няма. Не е на най-горната маса, нито с другите благородници от личните покои на краля. Чувствам как потта боцка под мишниците ми и се смразява. Гледам младите мъже — може би около дузина на брой — и си помислям, че липсват и други, не само Монтагю и Кару, но не мога веднага да видя кой отсъства. Това ми напомня за онзи предишен случай, когато търсех Монтагю, и Томас Мор ми каза, че е отпратен в изгнание. Сега Томас Мор си е отишъл завинаги, а аз отново не зная дали синът ми е в безопасност.

— Търсите сина си.

Джейн Болейн, седнала срещу мен, набожда на вилицата си парче печено месо и гризва крайчето му, изящно като френска принцеса.

— Да, очаквах да е тук.

— Не е нужно да се тревожите. Конят му окуця и той се върна — казва Джейн, без да я питам. — Не мисля, че е отведен заедно с другите.

Забелязвам леката ѝ, дразнеща усмивка.

— Какви други? — питам. — Какво говорите?

Тъмните ѝ очи са ясни и бистри.

— Нима не знаете — отведоха Томас Чейни и Джон Ръсел за разпит. Лорд Кромуел смята, че са заговорничели да насърчат лейди Мери да се противопостави на баща си.

— Това не е възможно — казвам студено. — Те са предани служители на краля, а това, което описвате, би било държавна измяна.

Тя поглежда право към мен, красивите ѝ тъмни очи проблясват дяволито.

— Предполагам, че би било. Но във всеки случай, има и по-лошо.

— Какво може да е по-лошо от това, лейди Рочфорд?

— Никълъс Кару е арестуван. Бихте ли помислили, че е предател?

— Не знам — казвам глупаво.

— А също и вашата приятелка, която служеше на лейди Мери във вашето домакинство, съпругата на шамбелана, вашата приятелка лейди Ан Хъси! Арестуваха я за заговор и я отведоха в Тауър. Боя се, че ще арестуват всички, които се гордееха, че са приятели на лейди Мери. Моля се никой да не подозира вас.

— Благодаря ви за молитвите — казвам. — Надявам се никога да нямам нужда от тях.

Същата вечер Монтагю идва в покоите ми преди вечеря, аз се приближавам до него и облягам чело на рамото му.

— Прегърни ме — казвам.

Той винаги е стеснителен с мен. Джефри е винаги готов да ме притисне в силна прегръдка, но Монтагю винаги е по-сдържан.

— Прегърни ме — повтарям. — Днес се изплаших много.

— Засега сме в безопасност. Никой не ни е предал и никой не се съмнява във верността ви към краля. Хенри Кортни не е арестуван, само отстранен от Тайния съвет под подозрение. Също и Уилям Фицуилям. Франсис Брайън ще бъде освободен.

Сядам на мястото си.

— Не можем да отведем принцесата сега — казва Монтагю. — Човекът на Кортни е отведен, изчезнал е от конюшните. Няма човек, който да разполага с ключ за вратата ѝ, никой не може да я измъкне от къщата. Кару плащаше на една прислужница, но без него не можем да се свържем с нея. Той е арестуван, но не знам къде е. Ще трябва да чакаме.

— Арестували са Ан Хъси.

— Чух. Не знам колко от старите ви слуги в Ричмънд разпитват.

— Бог да им е на помощ. Предупреди ли Джефри?

— Изпратих му съобщение да прибере реколтата и да си кротува — казва мрачно Монтагю. — Не трябва да се опитва да види принцесата, отново я наблюдават денонощно. Разбиха заговора в зародиш, като яйце, преди да се излюпи пилето. Тя има охрана пред вратата, и камериерка, която заключват при нея в стаята ѝ всяка нощ. Дори не я пускат да се разхожда в градината.

— А испанският посланик?

Лицето на Монтагю е мрачно.

— Казва ми, че се опитва да вземе разрешение от папата, за да може тя да положи клетвата и да признае, че бракът на родителите ѝ е бил невалиден, че е незаконородена, и че кралят е глава на Църквата. Шапюи казва, че тя трябва да се закълне. Ако не го направи, ще я арестуват — вижда ужасеното ми изражение. — Именно затова Шапюи ѝ казва, че трябва да се закълне, да спечели време, и тогава ще я измъкнем.

Тя е само на двайсет години. Само на двайсет години, а няма и година, откакто е погребана майка ѝ. Разделена е от приятелите си и е задържана под арест като грешница, като престъпница. Тя няма нищо, което да я крепи, освен вярата си в Бог, и се страхува, че Бог е наредил да умре като мъченица за вярата си.

Състав от съдии, събрани да разследват нейното предателско неподчинение срещу краля, се борят за кратко със съвестта си и се съгласяват още веднъж да изпратят вест до Хънсдън, където сега тя е държана като загворница без опит да се прикрие, че е в немилост. Изготвят документ, наречен „Подчинението на лейди Мери“, и ѝ казват, че трябва да го подпише, или ще я обвинят в измяна. Обвинението в държавна измяна носи със себе си смъртна присъда, а тя знае, че половин дузина мъже са задържани в Тауър по обвинение, че са се опитали да я спасят, и че животът им зависи от следващата ѝ постъпка. Тя вярва, че майка ѝ е била отровена от съпругата на баща ѝ, вярва, че баща ѝ ще нареди да я обезглавят, ако не му се подчини. Никой не може да я спаси, никой не може дори да стигне до нея.

Бедното дете, бедното скъпо дете. Тя подписва трите клаузи. Първо подписва, че приема баща си като крал на Англия и че ще се подчинява на всичките му закони. После подписва, че го признава за върховен глава на английската църква, след това подписва последната клауза:

— Подписала го е? — пита ме Джефри при едно кратко посещение в Лондон, идвайки да заеме пари от мен, ужасѐн от новината.

Кимвам.

— Един Господ знае какво ѝ е коствало да се закълне в святото Му име, че майка ѝ е била блудница, извършила кръвосмешение. Но го подписа, и прие да бъде наричана „лейди Мери“, прие, че не е принцеса, а копеле.

— Трябваше да я отведем дълго преди това! — възкликва яростно Джефри. — Трябваше да дойдем преди правниците да стигнат там, и да я похитим!

— Не можехме — казвам. — Знаеш, че не можехме. Отложихме, когато беше болна, после отложихме, защото мислехме, че тя е в безопасност след смъртта на Ан, а после заговорът беше напълно разкрит. При това положение имаме късмет, че не сме в Тауър с другите.

Сега лорд Кромуел поставя за гласуване пред камарите на парламента указ, който постановява, че кралят сам ще посочва наследника си. Сам ще избере наследника си, бил той дете от Джейн, или — както бодро заявява указът — от която и да е следваща съпруга.

— Той има намерение да се ожени отново? — пита Джефри.

— Не го изключва като вариант — казва Монтагю. — Нашата принцеса е отхвърлена, а незаконородената Елизабет губи титлата си. Ясно се казва, че ако няма деца от кралица Джейн, той може да избере наследника си. Сега има три собствени деца, от които да избира; и всичките — обявени за копелета: истинската принцеса, незаконородената принцеса, и незаконороденият херцог.

— Всички непрестанно питат кого възнамерява да назове — казва Джефри. — В парламента, докато четяха указа, мъжете непрекъснато ме питаха кого възнамерява кралят да определи за свой наследник. Някой дори ме попита дали мисля, че кралят няма да посочи нашия братовчед Хенри Кортни като наследник, връщайки семейството ни на власт.

Монтагю се изсмива късо.

— Нима унищожава децата си, за да може да се обърне към братовчедите?

— Никой ли не очаква той да се сдобие с дете от Джейн? — питам. — Дали този указ не показва, че той се съмнява в собствената си потентност?

Откакто Ан Болейн отиде на ешафода, задето заедно с брат си се присмя, че кралят не може да изпълни съпружеските си задължения, всички добре си даваме сметка, че е незаконно да говорим такива неща. Виждам как Монтагю хвърля поглед към затворената врата и залостените прозорци.

— Не. Ще посочи Фицрой — казва Джефри убедено. — На откриването на парламента Фицрой вървеше пред краля, носейки шапката му пред всички. Не може да има по-красноречив жест. Получи половината земи и постове на горкия Хенри Норис, а кралят смята да го настани в замъка Бейнардс със съпругата му, Мери Хауард.

— Именно там отседна Хенри Тюдор, когато най-напред дойде в Лондон — изтъквам аз. — Преди коронацията си като Хенри VII, преди да се премести в Уестминстър.

Джефри кимва.

— Това е сигнал за всички. Принцеса Мери, незаконородената Елизабет и незаконороденият Фицрой са еднакво незаконородени, но принцеса Мери едва сега е освободена от затворничеството си, а Елизабет е немощно бебе. Фицрой е единственият млад мъж със собствен замък и собствени земи, а сега има и дворец в сърцето на Лондон.

— Кралят все още би могъл да се сдобие със син от Джейн — изтъква Монтагю. — Сигурно именно на това се надява. Ако този брак е законен в Божиите очи, защо да не се сдобие със син сега? Тя е млада жена на двайсет и осем години, от добър, плодовит род.

Джефри ме поглежда, сякаш знам защо не може да стане така.

— Той няма да се сдобие с жив син, това няма да стане никога. Има проклятие, нали, почитаема майко?

Казвам същото, както винаги.

— Не зная.

— Ако някога е имало такова проклятие, че кралят няма да има син и наследник, тогава то не означава нищо, защото той има Фицрой — казва Монтагю раздразнено. — Тези истории за проклятия са празни приказки, защото съществува херцогът, който всеки миг може да бъде посочен за престолонаследник и да измести принцесата, живо доказателство, че няма проклятие.

Джефри не обръща внимание на брат си и се обръща към мен:

— Имало ли е проклятие?

— Не знам.