Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Май 1527 г.

Наредено ми е да доведа принцесата в двора, за да отпразнуваме годежа ѝ с представител на династията Валоа. Тя ще се омъжи или за френския крал, или за втория му син — малко момче на седем години, Орлеанският херцог, очевидно напълно неорганизиран и неточен план. Пристигаме в двора и Мери хуква към покоите на майка си, докато аз тичам зад нея, умолявайки я да върви с достойнство, като принцеса.

Това едва ли има значение. Кралицата скача от трона си в залата за аудиенции, за да прегърне дъщеря си, и ме хваща за ръка, за да въведе и двете ни в личната си стая, така че да можем да бъбрим, да възклицаваме и да се възхищаваме една на друга, без да ни гледат сто души.

В мига, в който вратата се затваря зад нас и майка и дъщеря са си разменили няколко забързано изречени въпроси и отговори, ведростта бавно се отдръпва от лицето на кралицата, и аз виждам, че Катерина е уморена. Сините ѝ очи още блестят от радост, че вижда дъщеря си; но кожата под тях е кафява и покрита с петна, а лицето ѝ е уморено и бледо. Около деколтето на роклята ѝ виждам издайнически обрив и предполагам, че носи власеница под скъпите си дрехи, сякаш животът ѝ сам по себе си не е достатъчно тежък.

Разбирам веднага, че тя скърби, задето скъпоценната ѝ дъщеря ще бъде изпратена във Франция като залог за съюз срещу собствения ѝ племенник, Карл Испански, и че вини себе си за това, както и за всичко друго, което ще сполети Англия като страна без наследник. Бремето да бъде испанска принцеса и английска кралица я притиска с тежестта си. Поведението на нейния племенник Карл е направило живота ѝ в Англия далеч по-ужасен от преди. Той даваше на краля обещание след обещание, а после ги наруши, сякаш Хенри не е човек, който опасно бързо се обижда при всяка заплаха за достойнството си, сякаш той не е достатъчно себичен, за да накаже съпругата си за събития далеч отвъд нейния контрол.

— Имам добри новини, добри новини: няма да заминете за Франция — казва тя, сяда в стола си и придърпва Мери на скута си. — Годежът ще бъде отпразнуван, но ще заминете чак след години, може би две или три. А през това време може да се случи всичко.

— Не искате да сключа брак в династията Валоа? — пита тревожно Мери.

Майка ѝ се насилва да се усмихне успокоително.

— Разбира се, баща ви сигурно е направил правилен избор за вас, и ние ще му се подчиним на драго сърце. Но съм доволна, задето той реши да останете в Англия през следващите няколко години.

— В Лъдлоу?

— Дори още по-хубаво! В Ричмънд. А скъпата лейди Маргарет ще живее с вас, и ще се грижи за вас, когато ми се налага да отсъствам.

— Тогава и аз се радвам — казва Мери пламенно. Вдига очи и се вглежда в умореното, усмихнато лице. — Добре ли сте, почитаема майко? Щастлива ли сте? Нали не сте болна?

— Достатъчно добре съм — казва кралицата, макар да чувам напрежението в гласа ѝ, и протягам ръка към нея, за да бъдем свързани една с друга. — Достатъчно добре съм — повтаря тя.

Тя не говори с мен за разочарованието си от това, че дъщеря ѝ трябва да сключи брак в династията на нейния враг, френския крал, нито за унижението си от това, че сега незаконороденото момче на бившата ѝ придворна дама е един от видните лордове на Севера и живее в богатия замък Шериф Хътън, с толкова бляскав двор, колкото този на нашата принцеса, и владее блатистите земи по северната граница. Сега той дори е върховен адмирал на Англия, макар да е осемгодишно дете.

Но тя никога не се оплаква, нито от умората си, нито от лошото си здраве, никога не говори за промените в тялото си, за нощните изпотявания и главоболията, от които ѝ се гади. Една сутрин отивам в стаята ѝ и я намирам увита в чаршафи, излязла от вдигаща пара вана, отново принцеса на Испания.

Тя се усмихва на неодобрителното ми изражение.

— Знам — казва. — Но къпането никога не ми е навредило по никакъв начин, а нощем ми е толкова горещо! Сънувам, че съм отново в Испания, и се събуждам като в треска.

— Съжалявам — казвам. Подпъхвам ленения чаршаф около раменете ѝ, които все още са с гладка кожа и с бледия цвят на перли. — Кожата ви е прекрасна, както винаги.

Тя свива рамене, сякаш това няма значение, и придърпва чаршафа нагоре, за да не кажа нищо за червените подутини от ухапвания на бълхи и болезнено протритите места по кожата, които се получават от триенето на власеницата по гърдите и корема ѝ.

— Ваша светлост, вие нямате грехове, които биха изисквали самоналожени страдания — казвам много тихо.

— Не е заради мен, а заради кралството — казва тя. — Приемам болката, за да отклоня Божия гняв от краля и неговия народ.

Поколебавам се.

— Това не може да е правилно — казвам. — Вашият изповедник…

— Скъпият епископ Фишър и сам носи власеница заради греховете на света, а също и Томас Мор — казва тя. — Нищо освен молитвата, пламенната молитва, няма да трогне Бог, за да проговори Той на краля. Бих направила всичко.

Това ме кара да замлъкна за миг.

— А вие? — пита ме тя. — Нали сте добре, скъпа моя? Всичките ви деца са добре? Урсула роди момиченце, нали? А съпругата на Артур очаква дете, нали?

— Да, Урсула има дъщеря на име Дороти, и отново очаква дете, а Джейн роди момиче — казвам. — Нарекоха я Маргарет.

— Маргарет, на вас?

Усмихвам се.

— Артур ще наследи голямото състояние на съпругата си, когато баща ѝ умре, но биха искали да видят как част от моето състояние отива при съименницата ми.

— А те вече имат момче — казва тя с печален копнеж, и това е единственото ѝ признание, че безплодният ѝ брак, дарен само с нашата малка принцеса, е разбил сърцето ѝ, сега това е много, много стара скръб.

Но докато обикалям из двора и поздравявам приятелите си и многото си сродници, откривам, че дамите ѝ, всъщност всички в двора, сякаш знаят, че месечните ѝ неразположения са спрели и че никога няма да има други бебета от династията на Тюдорите, нито момичета, нито момчета. Може би в крайна сметка, ще стане така, че няма да има синове и родът ще свърши с момиче.

Кралят не казва нищо затова бавно, болезнено рухване на надеждите му, но благоволението, показвано към незаконородения син на Беси Блаунт, малкия Хенри Фицрой, и почестите, с които е отрупван, напомнят на всички, че кралицата е преминала детеродната възраст и че, макар да имаме красиво малко момче от рода на Тюдорите, което гостува в двора, тича надолу по галериите и вика да оседлаят коня му в конюшните, то не е износено от нея, а сега никой и не очаква нещо повече от нея.

Мария де Салинас, графиня Уилоуби, най-преданата приятелка на кралицата, е тази, която ми казва тихо:

— Не мисля, че е особено разстроена от тази френска женитба. Опасяваше се от нещо далеч по-лошо.

— Та какво би могло да е по-лошо за нея? — питам.

Разхождаме се заедно край реката, тъй като кралят е поискал регата с гребни лодки и лодкарите, които понякога превозват и пътници от единия на другия бряг, се състезават срещу благородниците от двора. Всички са предрешени като войници или водни духове, и гледката е красива. Мога да различа кой отбор е на благородниците и кой — на лодкарите единствено по очебийния факт, че лодкарите печелят всяка гонка, а смеещите се придворни на Хенри рухват върху веслата си и признават, че това е по-трудна работа, отколкото изглежда.

— Тя се бои, че кралят може да нареди на принцеса Мери да се омъжи за Хенри Фицрой — казва тя, и гледа как усмивката се отдръпва от лицето ми. Обръщам се с лице към нея и стисвам ръката ѝ, тъй като се боя, че ще припадна.

— Какво? — Казвам си, че сигурно съм я разбрала погрешно.

Тя кимва.

— Вярно е. Има план принцеса Мери да се омъжи за херцога на Ричмънд, незаконородения.

— Това е отвратителна шега — казвам.

Спокойният ѝ поглед ми подсказва, че не е шега.

— Защо бихте казали такова нещо?

— Защото е вярно.

Оглеждам се наоколо. Никой не е достатъчно близо, за да ни чуе, но все пак придърпвам ръката ѝ в сгъвката на лакътя си и ние се отдалечаваме от речния бряг, където дамите насърчават с викове фаворитите си, в тишината на тучната зелена градина.

— Кралят никога не би измислил нещо толкова нелепо.

— Разбира се, че не. Втълпил му го е кардиналът. Но сега кралят също обмисля това.

Поглеждам я, онемяла от ужас пред чутото.

— Това е лудост.

— Това е единственият начин, по който той може да постави сина си на трона на Англия, без да лиши дъщеря си от короната. Само по този начин хората биха приели Хенри Фицрой като наследник на своя баща. Принцеса Мери става кралица на Англия, със съпруг от династията на Тюдорите до нея.

— Те са наполовина брат и сестра, това наистина е ужасно.

— Така мислим ние. Така би мислил един нормален баща. Но това е кралят, който мисли кой ще наследи трона му. Би направил всичко, за да задържи Тюдорите на трона. Една принцеса не би успяла да задържи трона на Англия. А той би могъл да вземе разрешение от папата за такъв брак.

— Папата никога не би се съгласил.

— Всъщност, папата би се съгласил. Кардиналът ще го уреди.

— Кардиналът има толкова голямо влияние?

— Някои казват, че той ще бъде следващият папа.

— Кралицата никога не би се съгласила.

— Да — казва Мария внимателно, сякаш най-накрая съм проумяла онова, което през цялото време се е опитвала да каже. — Именно. Това е най-лошото. Това е най-лошото, което би могло да се случи. Кралицата никога не би приела такова нещо. По-скоро ще умре, отколкото да види дъщеря си опозорена. Кралицата ще се бори срещу това. А какво мислите, че ще стане, ако тя се противопостави на волята на краля? Какво мислите, че ще стане с нея, ако защити дъщеря си, противопоставяйки се на заповедта на съпруга си? Какво мислите, че ще направи той? Как се държи той напоследък, ако някой му противоречи?

Поглеждам бледото ѝ лице и се сещам за братовчед си, Бъкингамския херцог, който положи глава на дръвника само заради няколко необмислени думи в тайната на изповедалнята.

— Ако тя му се противопостави, нима той ще нарече това държавна измяна? — питам се.

— Да — казва тя. — И това е причината да се радвам, че кралят иска да омъжи дъщеря си за най-големия ни враг, краля на Франция. Защото за нея се готвеше нещо още по-лошо.

Синът ми Артур, сър Артур, както с наслада си напомням да го наричам, гребе в регатата и изпреварва четири други лодки, пристигайки втори след един мускулест лодкар, чиито ръце напомнят на бутове шунка. Синът ми Монтагю се обзалага на речния бряг и печели кесия злато от самия крал. Веселият, шумен кралски двор приключва деня с битка на лодки, в която баржата на краля предвожда нападението срещу малка флотилия от ладии. Ан Болейн си присвоява ролята на символна фигура, застанала на носа на кралската лодка, като насочва прицела на хората в баржите, които размахват кофи. Всички се измокрят до кости, а смеещият се крал помага на Ан да излезе от лодката и я задържа край себе си, докато всички вървим обратно към двореца.

Принцеса Мери репетира ролята си в голямата поетична драма, планирана в чест на годежа ѝ. Отивам с нея до помещенията на гардеробната, където ѝ правят проба за роклята. Това е изключително скъпа рокля, корсажът е обшит с рубини и перли, червените и бели цветове на розата на Тюдорите, със стъбла от смарагди и сърцевина от жълти диаманти. Отначало тя залита под тежестта ѝ, но когато се изправя, е най-очарователната принцеса, която светът е виждал някога. Все още е крехка и дребна, но бледата ѝ кожа е поруменяла от здраве, кестенявата ѝ коса е гъста и пищна, а в тази рокля прилича на икона в скъп параклис.

— Всъщност за пробата на тази рокля е редно да бъдем в съкровищницата — казвам ѝ, и виждам как лицето ѝ светва от удоволствие.

— Това е по-скоро съкровище, отколкото кадифе — съгласява се тя. — Но вижте ръкавите ми!

Подават златистата къса горна дреха и тя я облича. Висящите ръкави на роклята са по новата мода, толкова дълги, че почти стигат до земята, тя е обгърната в златна светлина. Събират гъстата ѝ коса в гирлянда от цветя, и прибират съчетанието от цветя и кестеняви къдрици в сребърна мрежичка.

— Как изглеждам? — пита ме тя, като знае, че отговорът е „прекрасно“.

— Изглеждате като принцеса на Англия и кралица на Франция — казвам ѝ. — Прекрасна сте като майка ви, когато най-напред дойде в Англия, но още по-пищно облечена. Ослепителна сте, скъпа моя. Никой няма да погледне друга освен вас.

Тя ми прави дълбок реверанс:

— Ah, merci, ma bonne mere6 — казва тя.

Отначало се оказвам права: никой не може да откъсне очи от нашата принцеса. Поетичната драма има огромен успех, а принцесата и седем дами се показват от рисувания декор, за да танцуват с осем маскирани рицари, тя е в центъра на всеобщото внимание, окичена със скъпоценности и безупречно обучена. Когато поетичната драма приключва, френският посланик я моли за честта да танцува с него. Тя заема мястото си начело на групата, а в другия край на стаята баща ѝ се подрежда в редицата с партньорката си. Моята приятелка, кралицата, наблюдава усмихнато това изключително важно тържество, докато съпругът ѝ танцува ръка за ръка с незначителната Ан Болейн, обърнал глава към нея, приковал очи в оживеното ѝ лице.

Чакам сигнала дамите да се оттеглят, но танците продължават до късно през нощта. Едва след полунощ кралицата се надига от стола си под балдахина и прави реверанс на краля. Той ѝ се покланя много почтително. Взема ръката ѝ и я целува по двете бузи. Дамите ѝ и аз се надигаме от столчетата си, други неохотно се откъсват от танците и се приготвяме да си тръгнем.

Кралицата казва: „Лека нощ, Бог да ви благослови“, и се усмихва на съпруга си. Дъщеря ѝ, принцеса Мери, идва да застане зад нея; Мери Брандън, вдовстващата кралица на Франция, идва зад нея. Следвам ги, всички придворни дами по ред на старшинството, всички сме готови за тръгване — но Ан Болейн не се е помръднала.

За миг изпитвам ужасно смущение: тя е допуснала грешка, и ще е по-добре аз, или някой друг, да я прикрие. Не е забелязала, че си тръгваме, и ще изглежда като глупачка, подтичвайки зад нас, когато кралицата се оттегли. Няма голямо значение, но е недодялано и глупаво от нейна страна да проявява небрежност към утвърдените от времето дворцови ритуали. Пристъпвам напред да я хвана под ръка, да направя реверанс на кралицата и бързо да дръпна Ан сред дамите, да направя на тази млада жена услугата да си затворя очите, преди да е изпаднала в неловко положение заради грешката си. Но после забелязвам нещо в начина, по който накланя главата си и предизвикателната ѝ блестяща усмивка, и се поколебавам.

Тя стои заобиколена от най-красивите мъже в двора, център на внимание в прекрасната сводеста зала, с тъмнокоса глава, увенчана от френска шапчица в наситено алено, обшита с рубини и златна нишка. Не изглежда неуместно, не изглежда посрамена, както би трябвало, придворна дама, забравила мястото си. Вместо това изражението ѝ е тържествуващо. Прави лек реверанс, разпервайки широко червената си кадифена рокля, и не бърза да се присъедини към свитата на кралицата, както е редно да стори.

За миг настъпва пауза, почти колкото човек да си поеме дъх, а после кралицата поглежда от съпруга си към момичето на Болейн, сякаш си дава сметка, че тук се случва нещо ново и странно. Младата жена не смята да се оттегли от залата, следвайки кралицата, пристъпвайки зад по-висшестоящите дами в строг ред по старшинство — а тъй като е родена като дъщеря на обикновен рицар, твърде много от нас я предхождат по старшинство. Тя изобщо няма да дойде. С тази единствена постъпка тя е променила всичко. И кралицата не може да ѝ заповядва. А кралят позволява това.

Катерина свива леко рамене, сякаш това няма голямо значение, обръща се рязко и излиза от голямата зала с високо вдигната глава. Водени от самата дъщеря на краля, принцесата, сестрата на краля — принцеса по рождение и кралица по брак — неговите братовчедки, с кралско потекло като мен, всички други дами от двора, всички следваме кралицата в оглушителна тишина. Но когато тръгваме нагоре по широките стъпала, чуваме прелъстителния кикот на Ан.

Нареждам на Монтагю и Артур да дойдат в покоите ми призори, преди закуска, преди утринната литургия, преди някой друг в кралското домакинство да се е размърдал.

— Трябваше да ми кажете, че нещата са стигнали толкова далече — заявявам остро.

Монтагю се уверява, че вратата е плътно затворена, и че съненият му камериер стои отвън.

— Не можех да пиша нищо, а освен това не знаех.

— Не си знаел? — възкликвам. — Тя служи като придворна дама, но ходи, където поиска, танцува с краля, и не си тръгва, когато си тръгваме ние?

— Това се случи за първи път — обяснява Артур. — Никога преди не е оставала след другите. Да, тя е с него през цялото време, ходи сама в покоите му, излизат на езда само двамата, докато ние, останалите, ги следваме отзад, седят заедно и разговарят, или играят комар, или свирят и пеят — той прави почти комична гримаса. — Почитаема майко, те четат книги по теология заедно! Що за прелъстяване е това? Но тя винаги преди е била дискретна, винаги се е държала като всички други. Никога не е оставала така след другите.

— Тогава защо сега? — питам настойчиво. — Пред френския посланик, и всички?

При този въпрос Монтагю кимва. Той е по-наясно с политиката от брат си. Артур вижда всичко, защото е почти неразделен с краля, той е един от групата на близките му приятели, които ходят навсякъде заедно, Монтагю разбира по-добре какво означава това.

— Може ли именно това да е причината? Защото празнувахме годежа, с който принцеса Мери встъпва във френската кралска фамилия — предполага той. — Ан поддържа французите, прекарала е години във френския двор. Тя помогна да се осъществи това, и те го знаят. Хенри не възнамерява да се сприятелява отново с испанците, те ще бъдат наши врагове. Кралицата — Бог да я благослови — принадлежи към страната на врага. Той се чувства свободен да я оскърбява. Ан показва, че нейната политика е тази, която ще възтържествува.

— Каква полза носи това на краля? — питам ядосано. — Като обижда кралицата пред целия двор, тя не постига нищо друго, освен да я наскърбява и да компрометира себе си. А онази млада жена се изсмя, докато си тръгвахме, чух я.

— Ако това му печели благоволението на Дамата, той ще го направи — изтъква Артур. — Извън себе си е. Готов е на всичко.

— Как я нарече?

— Нарекох я Дамата. Така я наричат много от тях.

Идва ми да изругая като коняр от гняв.

— Със сигурност не могат да я наричат „Ваша светлост“ — казвам остро. — Или „Ваше благородие“. Тя е само една дъщеря на обикновен рицар. Не беше достатъчно добра за Хенри Пърси.

— Тя харесва всичко, което я кара да изглежда различна — продължава Артур. — Обича да привлича вниманието. Харесва ѝ кралят да ѝ оказва публично внимание. Изпитва ужас, че всички ще я приемат просто за поредната негова блудница, също като сестра ѝ, като всички останали. Кара го непрекъснато да ѝ обещава, че това ще бъде различно. Не смята да бъде втора Беси, не смята да бъде втора Мери. Не възнамерява да е поредната перачка, или френската блудница Жана. Трябва да бъде специална, трябва да бъде различна. Всички трябва да видят, че е различна.

— Водещата кобила във впряга — казвам вулгарно.

Монтагю ме поглежда.

— Не — казва той. — Трябва да видите това, почитаема майко. Важно е. Тя е нещо повече от последното му развлечение.

— Какво повече може да бъде? — настоявам нетърпеливо.

— Ако кралицата умре…

— Да не дава Господ — казвам на мига, като се прекръствам.

— Или да кажем: ако кралицата се оттегли, за да се отдаде на религията.

— О, мислиш ли, че би го направила? — пита Артур, изненадан.

— Не, разбира се, че не би постъпила така! — възкликвам.

— Би могла — настоява Монтагю. — Би могла. И наистина — би трябвало. Тя знае, че Хенри трябва да има син. Фицрой не е достатъчен. Принцеса Мери не е достатъчна. Кралят трябва да остави законен наследник от мъжки пол, не незаконородено момче, или момиче. Кралицата знае това, всяка принцеса знае това. Ако би могла да се издигне до величие, ако би могла да действа с огромно великодушие, то тя би могла да се оттегли от брака, да влезе в манастир, тогава Хенри ще бъде свободен да се ожени отново. Тя би трябвало да стори това.

— О, такова ли е мнението ти? — питам хапливо. — Мнението на сина ми, който дължи всичко на кралицата? Това ли е мнението на младите мъже от двора, които са ѝ се клели във вярност?

Монтагю изглежда смутен.

— Не съм единственият, който го казва — отбелязва той. — А мнозина още го мислят.

— Дори така да е — заявявам. — Дори ако тя избере да постъпи в манастир — а аз съм убедена, че не би избрала това, то няма да промени нещата за Ан Болейн. Ако кралицата се оттегли, това ще бъде само за да се ожени кралят за принцеса от Испания или Франция. Кралската блудница пак не би била нищо друго, освен блудница.

— Консорт? — предполага Монтагю.

— Конкубинка? — усмихва се Артур.

Поклащам глава.

— Сега и мохамедани ли сме вече? В Божиите очи и по закона на страната това момиче не може да бъде нищо друго, освен прелюбодействаща блудница. В Англия нямаме конкубинат. Нямаме кралски консорти. Тя го знае, всички го знаем. Най-доброто, което тя може да получи за себе си, е правото да танцува в двора, след като кралицата се е оттеглила, и титла като „Дамата“, за онези, които са прекалено деликатни, за да нарекат една блудница с истинското ѝ име. Всичко останало не значи нищо.