Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1513 г.

Техният боен план се оказва зашеметяващо успешен. Томас Хауард ѝ изпраща окървавената дреха на Джеймс IV. Собственият шурей на краля, неговият събрат-монарх е мъртъв, направихме принцеса Маргарет вдовица и я превърнахме във вдовстваща кралица със седемнайсетмесечно бебе на ръце, а Шотландия е наша, стига само да поискаме да си я вземем.

Катерина е изпълнена с кръвожаден възторг, а аз се смея, докато тя танцува из стаята и пее бойна песен на испански. Хващам я за ръцете и я умолявам да седне, да се укроти и да се успокои, но тя е изцяло дъщеря на майка си: настоява главата на Джеймс Шотландски да ѝ бъде изпратена, докато ние я убеждаваме, че един английски монарх не може да проявява такава свирепост. Вместо това тя изпраща окървавената му дреха и разкъсаните знамена на Хенри във Франция, за да знае той, че тя е опазила кралството по-добре, отколкото някой регент е успявал досега, че е разгромила шотландците, както никой никога не е правил преди, и че Лондон ликува заедно с придворните, защото имаме кралица героиня, кралица-воин, която може да удържи кралството, дори когато носи дете в утробата си.

През нощта ѝ става зле. Спя в леглото ѝ и чувам как простенва, преди болката да прекъсне съня ѝ. Обръщам се и се повдигам на лакът да видя лицето ѝ, мислейки си, че сънува лош сън, и че ще я събудя. После усещам влагата в леглото под босите си крака, и трепвам, скачам от леглото, отмятам завивките и виждам, че собствената ми нощница е червена, ужасно зацапана от изтеклите ѝ води.

Хуквам към вратата и я разтварям със замах, крещя за дамите ѝ, и някой да повика акушерките и лекарите, а после се връщам да държа ръцете ѝ, докато тя стене, когато започват болките.

Рано е, но не е прекалено рано; може би бебето ще преживее този внезапен, стряскащ напор. Държа Катерина за раменете, когато тя се надвесва напред, а после мокря лицето ѝ с гъба, когато се обляга назад и задъхано ахва от облекчение.

Акушерките ѝ крещят да напъва, а после внезапно казват: „Чакайте! Чакайте!“ И чуваме, всички чуваме, съвсем тънък бълбукащ плач.

— Бебето ми? — пита кралицата зачудено, а после те го повдигат, с гърчещи се крачета, с висяща пъпна връв, и го слагат върху отпуснатия ѝ, потръпващ корем.

— Момченце — изрича някой с тиха почуда. — Боже мой, какво чудо — и прерязват пъпната връв, повиват го стегнато, а после загръщат Катерина с топлите чаршафи и го слагат в ръцете ѝ. — Момченце за Англия.

— Моето бебе — прошепва тя, с лице, светнало от радост и любов. Мисля си, че изглежда като портрет на Дева Мария, сякаш държи в обятията си Божията благодат. — Маргарет — прошепва тя. — Изпратете съобщение на краля…

Лицето ѝ се променя, бебето се размърдва съвсем леко, гърбът му се извива като дъга, то сякаш се задавя.

— Какво става? — пита настойчиво тя. — Какво става с него?

Дойката, която тъкмо пристъпва напред, разкопчавайки предницата на роклята си, отстъпва рязко назад, сякаш се бои да докосне детето. Акушерката вдига поглед от легена с вода и парчето плат и се хвърля към него с думите: „Плеснете го по гърба!“, сякаш той трябва отново да се роди и да поеме първия си дъх.

Катерина възкликва: „Вземете го! Спасете го!“ и се хвърля напред на леглото, като тика детето в ръцете на акушерката.

— Какво му е? Какво става?

Акушерката притиска уста към носа и устата му, засмуква и изплюва черна жлъчка на пода. Нещо не е наред. Тя явно не знае какво да прави, никой не знае какво да прави. Телцето се разтърсва от напън за повръщане, локва от нещо, подобно на масло, се излива от устата му, от носа му, дори от затворените му очи, откъдето по мъничките бледи бузи се стичат малки черни сълзи.

— Синът ми! — проплаква Катерина.

Обръщат го надолу с главата като удавник от крепостния ров, пляскат го, разтърсват го, премятат го през коленете на дойката и го удрят по гърба. Той е отпуснат, бял, пръстите на ръцете и пръстчетата на краката му са посинели. Явно е мъртъв и пляскането няма да го върне към живота.

Тя рухва назад върху леглото, издърпва завивките върху лицето си, сякаш иска също да е мъртва. Коленича отстрани до леглото и посягам за ръката ѝ. Тя сляпо се вкопчва в мен.

— Маргарет — изрича изпод завивките, сякаш не може да понесе да видя как устните ѝ оформят думите. — Маргарет, пишете на краля и му съобщете, че детето му е мъртво.

Веднага след като акушерките разчистват всичко и си отиват, веднага след като лекарите изказват напълно безполезното си мнение, тя лично пише на краля и изпраща новината по вестоносците на Томас Улзи. Трябва да съобщи на Хенри, завръщащият се победоносно завоевател в неговия миг на триумф, че макар да е осигурил доказателство за храбростта си, няма доказателство за потентността му. Той няма дете.

Чакаме завръщането му; тя е изкъпана и пречистена в църква, облякла е нова рокля. Опитва се да се усмихва, виждам я как се упражнява пред огледало, сякаш е забравила как да го прави. Опитва се да изглежда радостна заради победата му, радостна от завръщането му и изпълнена с надежда за бъдещето им.

Той не я поглежда достатъчно отблизо, за да забележи, че тя само се преструва на радостна. Тя играе жива картина на радост и възторг заради него, а той почти не поглежда към нея, толкова е пълен с истории за битката и завладяването на разни села. Половината му придворни са удостоени с рицарско звание, човек би си казал, че е превзел Париж и е бил коронован в Реймс; но никой не споменава, че папата не му е дал обещаната титла „Най-християнски крал на Франция“. Отишъл е толкова далече, сторил е толкова много, а не е спечелил почти нищо.

Със своята съпруга, кралицата, той се държи нацупено, с негодувание. За трети път губят дете и този път той изглежда по-скоро озадачен, отколкото опечален. Не може да разбере защо той, толкова млад, толкова красив, толкова обичан, в тази година, изпълнена с такъв триумф, да не може да има дете през всяка година от брака си, като крал Едуард от Плантагенетите. По тези сметки досега би трябвало да има четири деца. Тогава защо детската стая в двореца му е празна?

Момчето, което имаше всичко, което един принц може да поиска, младият мъж, който спечели трона и съпругата си в една и съща година, бурно приветстван от народа си, не може да разбере как нещо може да се обърка толкова много за него. Гледам го и виждам как се мъчи да проумее разочарованието, като ново и неприятно преживяване. Виждам го как търси обществото на мъжете, които бяха с него във Франция, за да изживее отново общия им триумф, сякаш за да увери себе си, че е мъж, равен на всеки, по-високопоставен от всички; а после погледът му отново и отново се насочва към кралицата, сякаш не може да проумее как тъкмо тя от всички на този свят отказва да му даде желаното.