Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс Април 1502 г.

Артур прави всичко по силите си — всички се опитваме да поддържаме духа ѝ висок, — но за нея тази зима в хълмовете по границите на Уелс е дълга и студена. Той ѝ обещава всичко, като изключим луната от небето: градина, за да отглежда зеленчуци, доставяне на портокали, от които тя да приготви някакъв вид сладко, което в Испания обичат да ядат, розово масло за косата ѝ, свежи лилии — кълне се, че те ще цъфтят дори тук. Постоянно я уверяваме, че топлото време ще дойде скоро, и че ще бъде горещо — не толкова горещо, колкото в Испания, казваме предпазливо, но достатъчно горещо, за да се разхожда навън, без да е увита в безброй пластове шалове и кожи, и със сигурност един ден ще дойде край на неспирния дъжд, и слънцето ще изгрява по-рано в ясно небе, а нощта ще настъпва по-късно, и тя ще чува славеите.

Обещаваме ѝ, че месец май ще бъде слънчев, и ѝ разказваме за глупавите пиеси и игри за майския празник: тя ще отвори прозореца си на зазоряване и ще бъде поздравена с весела песен, всички красиви млади мъже ще оставят по обичая обелени пръчки пред вратата ѝ, и ще я короноваме за Майска кралица и ще я научим как да танцува около майско дърво.

Но, въпреки плановете и обещанията ни, не става така. Месец май изобщо не е такъв. Може би никога нямаше да бъде такъв, какъвто обещахме; но това, което ни предава, не е времето, нито лесно предизвикваната радост на един двор, стоял затворен с месеци. Нямаше нищо общо с разцъфналите цветя и рибите, хвърлящи хайвера си в реката; славеите дойдоха и запяха, но никой не ги слушаше — беше нещастие, което никой от нас не би могъл да си представи.

— Става дума за Артур — казва ми моят съпруг, забравяйки множеството титли на принца, забравяйки да почука на вратата на спалнята ми, нахълтвайки вътре, мръщейки се тревожно. — Ела веднага, болен е.

Седя пред огледалото си, камериерката зад мен сплита косата ми, диадемата ми е приготвена на поставката, а роклята ми за деня — окачена на вратата на шкафа от резбовано дърво зад нея. Скачам на крака, издърпвайки плитката от ръката ѝ, намятам пелерината си върху нощницата, и припряно завързвам връзките.

— Какво става?

— Казва, че е уморен, казва, че го боли като при пристъп на малария.

Артур никога не се оплаква от болест, никога не вика лекаря. Двамата тръгваме с едри крачки от стаята ми надолу по стълбите и през залата до кулата на принца и нагоре до спалнята му на върха. Съпругът ми се задъхва нагоре по витото стълбище зад мен, докато аз тичам по каменните стъпала, които се вият ли, вият, с ръка върху хладната каменна колона в центъра на спиралата.

— Повикахте ли лекаря при него? — подхвърлям през рамо.

— Разбира се. Но е излязъл някъде. Слугата му отиде в града да го потърси. — Съпругът ми спира, притиснал ръка към своите бурно повдигащи и спускащи се гърди. — Няма да се бавят.

Стигаме до вратата на спалнята на Артур и аз потропвам на нея и влизам, без да чакам отговор. Момчето е в леглото; лицето му е покрито с тънък слой пот. Бял е като чаршафите си, надиплената яка на нощната му риза лежи около младото му лице без никакъв контраст.

Потресена съм, но се опитвам да не го показвам.

— Момчето ми — казвам нежно, с цялата топлота и увереност, която успявам да придам на гласа си. — Не се ли чувстваш добре?

Той бавно завърта глава към мен.

— Само ми е горещо — изрича с напукани устни. — Много горещо — посочва с жест към слугите си. — Помогнете ми, ще стана да поседя до огнището.

Отстъпвам назад и ги наблюдавам. Те обръщат назад завивките и намятат халата около раменете му. Помагат му да стане от леглото. Виждам го как прави гримаса, когато се раздвижва, сякаш изпитва болка да направи двете стъпки до стола, а когато стига до огнището, сяда тежко, сякаш е изтощен.

— Бихте ли довели при мен нейна светлост принцесата? — моли той. — Трябва да ѝ кажа, че не мога да изляза на езда с нея днес.

— Мога да ѝ съобщя лично…

— Искам да я видя.

Не споря с него, а слизам по стълбите на кулата му, прекосявам залата, качвам се по стълбите до покоите ѝ и я моля да дойде при съпруга си. Тя има сутрешни занимания, чете на английски, мръщейки се над книгата си. Идва веднага, усмихната и изпълнена с очакване; нейната дуеня, доня Елвира, я следва, като ми отправя яростен поглед, сякаш за да попита: „Какво става? Какво се е объркало сега в тази студена, влажна страна? Как се провалихте отново вие, англичаните?“

Принцесата ме следва през пищната приемна на Артур, където половин дузина мъже чакат да се видят с принца. Покланят ѝ се, а тя минава край тях, раздавайки леки усмивки надясно и наляво, като благовъзпитана принцеса. После влиза в спалнята на принц Артур и бодростта изчезва от лицето ѝ.

— Болен ли си, любов моя? — пита го тя веднага.

Той седи прегърбен в стола си до огнището; съпругът ми, измъчен като неспокойна хрътка, стои зад него. Артур протяга ръка, за да не ѝ позволи да се приближи повече, като шепне толкова ниско, че не мога да чуя какво казва. Тя веднага се обръща към мен, изражението ѝ е тревожно.

— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.

— Вече изпратих слугите си да го намерят.

— Не искам да се вдига шум — казва веднага Артур. Още от детството си мрази да боледува и да се суетят около него. Брат му Хари се наслаждава на вниманието на околните, обожава да е болен и да го глезят; но Артур винаги настоява, че му няма нищо.

На вратата се потропва и един глас се провиква:

— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.

Доня Елвира приема за свое задължение да отвори вратата, и когато докторът влиза, принцесата тръгва към нето с вихрушка от въпроси на латински, твърде бързи, за да ги разбере. Той ме поглежда за помощ.

— Негова светлост не е добре — казвам просто. Отстъпвам назад и той вижда как принцът се надига от стола си, залитайки от усилието; цялата руменина се е отдръпнала от лицето му. Виждам как лекарят се присвива стреснато, когато вижда Артур, и от ужасеното му изражение мигновено разбирам какво си мисли.

Принцесата заговаря настойчиво на дуенята си, която бързо отвръща шепнешком на испански. Артур мести поглед от младата си съпруга към своя лекар, с хлътнали очи, с кожа, която започва да жълтее.

— Елате — казвам на принцесата, като я хващам под ръка и я извеждам от спалнята. — Бъдете търпелива. Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детинство. Вероятно съвсем не е нещо тревожно. Ако доктор Биъруърт каже, че е обезпокоен, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.

Дребното ѝ лице е унило, но тя ми позволява да я накарам да седне на пейката в една прозоречна ниша в приемната, обръща глава и се заглежда навън към дъжда. Махам на тълпата молители да излязат от приемната, и те си тръгват, покланяйки се неохотно, като хвърлят погледи към неподвижната фигура в прозоречната ниша.

Чакаме мълчаливо, докато докторът се появява отново. Докато затваря вратата, само успявам да видя, че Артур се е върнал в леглото си и лежи облегнат на възглавниците.

— Мисля, че ще е добре да го оставим да спи — казва лекарят.

Отивам при него.

— Не е потната болест — промърморвам му настойчиво, предизвиквайки го да ми възрази, като хвърлям поглед назад към застиналата млада жена на мястото в прозоречната ниша. Осъзнавам, че не го питам за мнението му, а му забранявам да назове най-големия ни страх. — Не е потната болест. Не може да бъде.

— Ваша светлост, не мога да кажа.

Ужасява се да го каже. Потната болест убива за едно денонощие, погубвайки стари и млади, здрави и болнави без разлика. Това е проклятието, което кралят донесе след себе си, когато влезе в своето кралство с армията си от наемници, които я донесоха от вертепите и затворите на Европа. Такава е прокобата, навлечена от Хенри Тюдор на английския народ, и в първите месеци след битката хората сочеха това като доказателство, че неговият род няма да процъфтява; казваха, че царуването, започнало в мъки, ще завърши с потната болест. Питам се дали тази прокоба не е стигнала младия ни принц, питам се дали крехкият му живот не е дважди прокълнат.

— Дай Боже да не е потната болест — казва лекарят.

Принцесата прекосява стаята, идва до него и заговаря бавно на латински, отчаяно копнееща да чуе мнението му. Той я уверява, че болестта е обикновена треска, че може да предпише отвара и температурата на принца ще спадне. Казва ѝ няколко утешителни думи и си отива, оставяйки ме да убедя принцесата, че не бива да бди над съпруга си, докато той спи.

— Ако го оставя сега, заклевате ли ми се, че ще останете при него, през цялото време? — казва умолително тя.

— Ще се върна вътре още сега, ако излезете, а после си отидете в стаята, за да четете, учите или шиете.

— Ще отида! — възкликна тя с мигновено покорство. — Ще отида в покоите си, ако се съгласите да останете при него.

Дуенята, доня Елвира, отправя безизразния си поглед към мен, а после излиза от стаята след повереницата си. Отивам до леглото на принца, съзнавайки, че съм дала клетва както пред съпругата, така и пред майка му да бдя над него, но че моето бдение може да не е от голяма полза, ако младият човек, толкова блед и неспокоен в голямото легло със завеси, е жертва на донесената от баща му болест и на майчиното си проклятие.

Денят се влачи мъчително бавно. Принцесата спазва дадената дума и се разхожда в градината, учи в покоите си, и на всеки час изпраща някого да пита как е съпругът ѝ. Отвръщам, че той си почива, че температурата му още е висока. Не ѝ казвам, че състоянието му се влошава все повече и повече, че се мята в трескави сънища, че сме повикали личния лекар на краля от Лондон, и че мокря челото му, лицето му и гърдите му с гъба, напоена с винен оцет и ледена вода, но нищо не го разхлажда.

Катерина отива в кръглия параклис във вътрешния двор на замъка и се моли на колене за здравето на младия си съпруг. Късно през нощта поглеждам надолу от прозореца в кулата на Артур и виждам полюшващото се пламъче на нейната свещ в затъмнения вътрешен двор, и свитата от жени, които я следват от параклиса към спалнята ѝ. Надявам се да може да спи, докато се връщам при леглото и момчето, което изгаря от треска. Изсипвам малко пречистващи соли върху огъня и гледам как пламъците горят в синьо. Вземам ръката му и усещам потта по горещите му длани и пулса му, който блъска като чук под върховете на пръстите ми. Не знам какво да направя за него. Не знам какво може да се направи за нето. Боя се, че никой не може да направи нищо за него. В студения мрак на дългата нощ започвам да се убеждавам, че той ще умре.

Закусвам в стаята му, но нямам апетит. Умът му блуждае; той не иска нито да яде, нито да пие. Карам камериерите от спалнята да го държат, докато насила поднасям чашата към устата му и изливам разреден ейл в гърлото му, той се дави, плюе и преглъща, а после те го слагат да легне на възглавницата и той се мята в леглото, гори, и става все по-горещ.

Викат ме, защото принцесата е пред вратата на залата му за аудиенции.

— Ще го видя! Няма да ми попречите!

Затварям вратата зад себе си и се изправям пред решителното ѝ, побеляло лице. Около очите ѝ има сини сенки като смачкани теменужки; не е спала цяла нощ.

— Болестта може да е сериозна — казвам, без да назовавам най-големия си страх. — Не мога да ви пусна да отидете при него. Ще изневеря на дълга си, ако ви пусна да отидете при него.

— Вашият дълг е към мен! — изкрещява дъщерята на Изабела Испанска, докарана до ярост от страха си.

— Моят дълг е към Англия — казвам ѝ тихо. — И ако носите в утробата си наследник на Тюдорите, тогава моят дълг е и към това дете, както и към вас. Не мога да ви позволя да дойдете по-близо от долния край на леглото.

Изведнъж тя почти рухва.

— Пуснете ме да вляза — казва умолително. — Моля ви, лейди Маргарет, само ме пуснете да го видя. Ще спра, където кажете, ще направя, каквото наредите, но в името на Светата Дева, пуснете ме да го видя.

Въвеждам я, покрай чакащите тълпи, които подвикват благословии, покрай сгъваемата маса, където лекарят е подредил малка аптека с билки и масла, и пиявици, пълзящи в една стъкленица, през двойните врати до спалнята, където в леглото лежи Артур, неподвижен и притихнал. Той отваря тъмните си очи, когато тя влиза, и първите думи, които прошепва, са: „Обичам те. Не се приближавай.“

Катерина се хваща за украсената с резба колона в долния край на леглото, сякаш за да се възпре да не се покатери вътре до него.

— И аз те обичам — изрича тя задъхано. — Ще оздравееш ли?

Той само поклаща глава, и в този ужасен миг аз съзнавам, че съм се провалила в обещанието си към майка му. Казах, че ще го опазя, а не го сторих. От зимното небе, от източния вятър — кой знае как? — той бе сполетян от проклятието на донесената от баща му болест, а нейна светлост майката на краля ще бъде наказана от проклятието на двете кралици. Ще плати за онова, което стори на техните момчета, и ще види как погребват внука ѝ, а сигурно и сина ѝ. Пристъпвам напред, хващам принцесата за крехката талия, и я дръпвам към вратата.

— Ще се върна — извиква му тя, докато неохотно се отдалечава от него. — Остани с мен, аз няма да те изоставя.

Цял ден се борим за него, така ревностно, сякаш сме войници, затънали в калта на полето в Бозуърт. Слагаме изгарящо горещи пластири върху гърдите му, поставяме пиявици на краката му, мокрим лицето му с гъба с ледена вода, слагаме грейка под гърба му. Докато лежи там, бял като мраморен светец, ние го изтезаваме с всеки цяр, за който можем да се сетим, и въпреки това той се облива в пот, гори, и нищо не смъква температурата му.

Принцесата се връща при него, както е обещала да стори, и този път ние ѝ казваме, че това е потната болест и че не може да се приближи до него повече от прага на стаята му. Тя казва, че трябва да говори с него насаме, отпраща всички ни от стаята и застава на пръсти, като се държи за рамката на вратата, и му говори от отсрещния край на посипания с билки под. Дочувам бърза размяна на обети. Той я моли да му обещае нещо, тя се съгласява, но го умолява да оздравее. Хващам я под ръка.

— В името на собственото му добро — казвам. — Трябва да го оставите.

Той се е надигнал на лакът и зървам лицето му, с изписана върху него смъртна решителност.

— Обещай — казва ѝ той. — Моля те. Заради мен. Обещай ми сега, любима.

Тя проплаква: „Обещавам!“, сякаш изтръгват насила думите от нея, сякаш не иска да изпълни последното му желание, и аз я издърпвам от стаята.

Камбаната на големия часовник на замъка бие шест. Изповедникът на Артур извършва последно миропомазване, а той се отпуска на възглавницата си и затваря очи.

— Не — прошепвам. — Не се предавай, не се предавай.

От мен се очаква да се моля в долния край на леглото, но вместо това съм стиснала ръце в юмруци, притиснати към мокрите ми очи, и единственото, което мога да правя, е да шепна: „не“. Не мога да си спомня кога за последно съм излизала от стаята, кога за последно съм яла, или кога съм спала за последен път, но не мога да понеса този принц, този невероятно красив и надарен млад принц да умре — и то под моите грижи. Не мога да понеса да предаде живота си, този прекрасен живот, толкова пълен с обещания и надежда. Не успях да го науча на едничкото нещо, в което истински вярвам: че нищо няма по-голямо значение от самия живот, че трябва да се вкопчва в живота.

— Не — изричам. — Недей.

Молитвите не могат да му попречат да се изплъзне, пиявиците, билките, маслата и овъгленото сърце на врабче, вързано на гърдите му, не могат да го задържат. Докато часовникът удари седем, той вече е мъртъв. Отивам до леглото му и му оправям яката, както правех, когато беше жив, затварям тъмните му, невиждащи очи, като издърпвам бродираната завивка върху гърдите му, сякаш му подпъхвам завивките за през нощта, и целувам студените му устни. Прошепвам: „Бог да ти дари покой. Лека нощ, сладки принце“, а после викам прислужниците да го подготвят и излизам от стаята.