Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Ноември 1536 г.

Би трябвало да подготвям имението Бишам за Коледа, но не мога да се заловя за нищо, докато си мисля за двамата си сина, с армията на краля зад тях и поклонниците пред тях, в очакване на съгласието на краля за примирието. Накрая вземам децата на Монтагю — Катерина, Уинифред и Хари — и отивам в Лондон, надявайки се на новини.

Не им обещавам удоволствието да присъстват на пълна коронация, но те знаят, че кралят е обещал да коронова съпругата си и церемонията би трябвало да се проведе в деня на Вси Светии. Аз самата смятам, че той няма да може да си позволи пищна коронация, докато изпраща войници и оръжия на север, и ще е едновременно разгневен и уплашен. Няма да може да излезе с уверени крачки пред тълпата, и да позволи на всички да се възхитят на него и на красивата му млада съпруга. Този бунт го е разтърсил, и докато е в това състояние, запратен обратно в страховете от детството си, че не е достатъчно добър, той просто няма да може да планира бляскава церемония.

Веднага след като пристигам и се помолвам в параклиса, отивам в приемната си, за да се срещна с всички арендатори и молители, които искат да ме видят, да ми пожелаят весела Коледа, да изложат молбите си, и да платят глобите и наемите си за този период. Сред тях има човек, когото разпознавам, свещеник и приятел на моя изпратен в изгнание домашен свещеник, Джон Хелиър.

— Можеш да ме оставиш — казвам на внука си Хари.

Той вдига поглед към мен, изражението му е будно и оживено.

— Мога да остана с вас, почитаема бабо, мога да бъда ваш паж. Не съм се уморил да стоя прав.

— Разбира се — казвам. — Но аз може да прекарам тук целия ден. Можеш да слезеш в конюшните и можеш да излезеш по улиците; може да разгледаш наоколо.

Той се покланя леко и излита от стаята като изпратена от тетивата стрела, и едва тогава кимвам за поздрав на приятеля на Хелиър и давам знак на управителя си, че той може да пристъпи напред и да говори с мен.

— Отец Ричард Лангриш от Хейвънт — напомня ми той.

— Разбира се — усмихвам се.

— Нося поздрави от сина ви, Джефри. Бях с него в армията на краля на Север — казва той.

— Радвам се да узная това — изричам ясно. — Радвам се, че синът ми служи вярно на краля. Добре ли е синът ми?

— И двамата ви сина са добре — казва той. — И са уверени, че тези беди скоро ще приключат.

Кимвам.

— Можете да вечеряте в залата тази вечер, ако желаете.

Той се покланя.

— Благодаря ви.

Някой друг пристъпва напред с някакво оплакване за цената на ейла в една от кръчмите на арендаторите ми, а управителят застава до мен и отбелязва проблема.

— Доведете този човек в покоите ми преди вечеря — казвам тихо. — Постарайте се да не го види никой.

Той не мигва. Само записва твърдението, че ейлът се разрежда с вода и че чашите не се пълнят докрай, и махва на следващия молител да пристъпи напред.

Лангриш ме чака до малкия огън в спалнята ми, скрит тук като таен любовник. Не успявам да сдържа една усмивка. В спалнята ми отдавна не ме е чакал мъж; вдовица съм вече от трийсет и две години.

— Какви са новините?

Сядам в стола си до огнището, а той се изправя пред мен.

Той безмълвно ми показва малко парче плат, знак, какъвто човек може да пришие към яката си. Същият е като емблемата, която Том Дарси ми даде — петте рани на Христос и бяла роза отгоре. Безмълвно я докосвам, сякаш е реликва на вярата, и му я връщам.

— Поклонниците разпуснали по-голямата част от войската, в очакване кралят да се съгласи на техните условия. Кралят изпрати позорна заповед на Том Дарси: да се срещне с водача на поклонниците, Робърт Аск, под предлог, че иска почтено да преговаря с него, да го отвлече и да го предаде на хората на Кромуел.

— Какво каза Том?

— Каза, че никога не би допуснал по името му да има дори едно петънце.

Кимвам.

— Такъв е Том. А синовете ми?

— И двамата са добре, и двамата освобождават всеки ден хора от войската си, пожелали да се присъединят към войската на поклонниците, но и двамата са се заклели да служат във войската на краля, и никой не подозира нищо различно. Кралят поиска повече подробности за исканията на поклонниците, и те му ги обясниха.

— Монтагю и Джефри мислят ли, че кралят ще удовлетвори исканията?

— Ще трябва да го стори — казва мъжът простичко. — Поклонниците биха могли да надвият кралската армия в миг, чакат отговор само защото не искат да воюват с краля.

— Как могат да се наричат верни поданици? След като са тръгнали на бой? Когато бесят неговите служители?

— Загинаха забележително малко хора — казва той. — Защото едва ли има някой, който да не е съгласен с тях.

— Томас Лий. Заслужава си бесенето, съгласна съм.

Той се засмива:

— Щяха да го обесят, ако го бяха заловили, но той се измъкна. Изпрати готвача си на свое място, като страхливец, и вместо това обесиха него. Поклонниците не нападат лордовете или краля. Винят само неговите съветници. Кромуел трябва да бъде прогонен, унищожаването на манастирите — прекратено, а вие и семейството ви — върнати като съветници на краля.

Поглежда ме почти свенливо и се усмихва.

— Имам новини и за другия ви син, Реджиналд.

— В Рим ли е? — питам нетърпеливо.

Лангриш кимва.

— Ще го направят кардинал — казва той благоговейно. — Възложено му е да дойде в Англия като кардинал и да възвърне на Църквата нейния блясък, веднага щом кралят се съгласи с исканията на поклонниците.

— Папата ще изпрати сина ми у дома да възстанови църквата?

— Да спаси всички ни — казва Лангриш набожно.