Проклятието на краля

Пътят към Тауър Май 1539 г.

Отвеждат ме, възседнала коня зад един от стражите на Уилям Фицуилям. Потегляме преди зазоряване, докато небето бавно просветлява, а птиците започват да пеят. Яздим по тесните пътеки на Съсекс, където тревните ивици край пътя са осеяни с маргаритки като със звезди, а белите цветчета на глога са покрили като пяна живите плетове, покрай ливади, в които тревата расте гъста и тучна и цветята са истински вихър от багри, а пойните птици леят своите песни, сякаш изпитват наслада от самия живот. Яздим цял ден, чак до Ламбет, където ни чака обикновена баржа без украса, без знаме, развяващо се на пилона. Явно Томас Кромуел не иска гражданите на Лондон да ме видят как влизам по стъпките на синовете си в Тауър.

Пътуването по водата е странно, почти подобно на сън. Сама съм, в баржа без отличителни знаци, сякаш съм захвърлила семейните си знамена и името си, сякаш най-после съм свободна от опасното си наследство. Здрачава се и слънцето залязва зад нас, плъзвайки дълъг пръст от светлина по протежение на реката, а водните птици летят към брега и се настаняват, сред плясък на криле и крякане, за нощта. Някъде в крайречните ливади чувам кукувица и си спомням как Джефри се ослушваше за първата кукувица на пролетта, когато беше малко момче и живеехме със сестрите в „Сион“. Сега абатството е затворено, Джефри е съсипан, и само тази вероломна птица, кукувицата, още се обажда.

Заставам на кърмата и поглеждам назад към завихрената сива водна диря зад нас, гледам как залязващото слънце обагря покритото с редици от перести облаци небе в розово и златисто. Плавала съм по тази река много пъти в живота си; била съм в баржата за коронацията, като почетна гостенка, под собственото си знаме, бях най-заможната жена в Англия, удостоена с най-високи почести, с четирима красиви синове, застанали до мен, всеки от тях — подходящ да наследи името ми и моето състояние. А сега нямам почти нищо, и безименната баржа се плъзга тихо надолу по реката, незабелязана. Докато приглушените удари на барабана и гребците поддържат ритъма, а баржата се движи напред по водата на равномерни тласъци, чувствам, че това е било някакъв сън, всичко е било сън, и че сънят отива към края си.

Когато тъмният силует на Тауър се показва, голямата назъбена решетка на шлюза се вдига плавно при приближаването ни; комендантът на Тауър, сър Уилям Кингстън, чака на стъпалата. Спускат подвижния мост и аз тръгвам спокойно към него, с високо вдигната глава. Той се покланя много ниско, когато ме вижда, и забелязвам, че лицето му е бледо и изопнато. Хваща ме за ръка да ми помогне да стигна до стъпалата, и когато тръгва напред, виждам момчето, което е стояло скрито зад него. Виждам го и го разпознавам, и сърцето ми спира при вида му, сякаш са ме разбудили грубо и знам, че това не е сън, а най-лошото нещо, случило се в един много дълъг живот.

Това е моят внук Хари. Това е внукът ми Хари. Арестували са момчето на Монтагю.

Той надава радостни викове, че ме вижда: именно това ме кара да заплача, когато ръцете му обгръщат талията ми и той танцува около мен. Мисли си, че съм дошла да го отведа у дома, и се смее от възторг. Опитва се да се качи на борда на баржата, и са ми нужни няколко мига, преди да успея да му обясня, че самата аз съм затворница, и виждам как личицето му побелява от ужас, докато се опитва да не заплаче.

Хващаме се здраво за ръце и тръгваме заедно към тъмния вход. Настанили са ни в градинската кула. Изоставам назад и поглеждам сър Уилям. „Не тук“, казвам. Няма да му кажа, че не мога да понеса да бъда затворена там, където брат ми безкрайно дълго чакаше свободата си. „Не тази кула. Не мога да се справя със стълбите. Твърде високи са, твърде стръмни. Не мога да се качвам и да слизам по тях.“

— Няма да се качвате и да слизате по тях — казва той с мрачен хумор. — Само ще се качите. Ще ви помогнем.

Почти ме пренасят нагоре по витото кръгло стълбище до стаята на първия етаж. Хари има малка стая над моята, с изглед към моравата. Аз имам по-голяма стая, от която се разкрива гледка към моравата през прозореца, и към реката — през малко стреловидно прозорче. В нито едно от огнищата не е запален огън, стаите са студени и неприветливи. Стените са от гол камък, по който тук-там са издълбани имената и знаците на предишни затворници. Непоносимо ми е да търся името на баща си, или на брат си, или имената на синовете си.

Хари отива до прозореца и посочва братовчед си, момчето на Кортни, на една от тесните алеи долу. Той е настанен с майка си Гъртруд в кулата Бийчъм; техните стаи са по-удобни, Едуард е много отегчен и много самотен, но той и майка му получават достатъчно храна, и тази зима са им дали топли дрехи. С високия дух на единайсетгодишно момче, Хари вече е по-бодър, доволен, че съм с него. Предлага ми да посетя с него Гъртруд Кортни, и е потресен, когато му казвам, че не ми е позволено да излизам от стаята си, че когато дойде да ме види, ще заключат вратата зад него, и може да излезе едва когато дойде някой страж да го пусне. Той ме поглежда, с намръщено невинно лице, сякаш озадачен.

— Но нали ще можем да си отидем у дома? — пита той. — Нали скоро ще си отидем у дома?

Почти събирам смелост да го уверя, че скоро ще си отиде у дома. Може и да има доказателства, истински или скалъпени, срещу Гъртруд, може да скалъпят нещо срещу мен, но Хари е само на единайсет, а Едуард е тринайсетгодишен, и срещу тези момчета не може да има никакво друго обвинение освен факта, че са родени Плантагенети. Мисля си, че дори кралят не може да е стигнал толкова далеч в страха си, че да държи две такива момчета в Тауър като предатели.

Но после спирам с уверените си размишления, спирам и си спомням, че баща му доведе брат ми тук точно на тази възраст, точно по тази причина, и брат ми излезе само за да мине по каменната пътека до Тауър Хил, до ешафода.