Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Пролетта на 1536 г.

Оставям дамите да бързат обратно към двора, където кралят се възстановява от падането си и се опитва да възприеме новината за смъртта на поредното дете, и потеглям спокойно към дома си. Въпросът сега, единственият въпрос, е как кралят ще приеме загубата на сина си — защото бебето е било момче. Дали ще види това като знак за Божието неодобрение и ще се обърне срещу втората си съпруга, както се обърна и обвини първата?

Прекарвам няколко часа на колене в параклиса на абатството, мислейки за това. Хората от домакинството ми, Бог да ги благослови, се преструват, че ми вярват, че се моля. Уви, всъщност не съм вглъбена в молитва. В тишината и покоя на параклиса прехвърлям отново и отново в ума си мисълта какво ще направи момчето, което някога познавах толкова добре, сега, когато е мъж и е изправен пред смазващо разочарование.

Момчето, което познавах, щеше да се присвие от болка при такъв удар; но после щеше да се обърне към хората, които обича, и онези, които го обичат, и утешавайки тях, щеше да ободри себе си.

— Но той вече не е момче — казва ми тихо Джефри, когато се присъединява към бдението ми един ден и коленичи до мен, а аз му прошепвам тези мисли. — Дори не е млад мъж. Ударът по главата го разтърси дълбоко. Характерът му и без това ставаше все по-тежък, несъмнено се разваляше като мляко, което се вкисва на слънце; но внезапно всичко стана още по-лошо. Монтагю казва, че той сякаш е осъзнал, че ще умре точно като съпругата си, кралицата.

— Мислиш ли, че изобщо скърби за нея?

— Макар и да не искаше да се върне при нея, той знаеше, че тя е наблизо, обича го, моли се за него, надява се да се помирят. А после внезапно той се озовава на косъм от смъртта, и след това бебето умира. Според Монтагю той се бои, че Бог го е изоставил. Ще трябва да намери някакво обяснение.

— Ще обвини Ан — предричам.

Джефри тъкмо се кани да отвърне, когато игуменът Ричард влиза тихо и коленичи до мен, прочита кратка молитва, прекръства се и казва:

— Ваша светлост, може ли да ви прекъсна?

Обръщаме се към него.

— Какво има?

— Имаме проверка — казва той. Говори с такова презрение, та за момент решавам, че жабите са изпълзели от крепостния ров и са плъзнали из градината.

— Проверка?

— Така го наричат. Инспекция. Хората на милорд Кромуел са дошли да се уверят, че нашата обител е добре ръководена, в съответствие с разбиранията на нейните основатели и нашия орден.

Изправям се на крака.

— Това е безспорно.

Той излиза пред мен от църквата и тръгва към личната си стая.

— Милейди, те всъщност го оспорват.

Отваря вратата, двама мъже се обръщат и ме поглеждат безочливо, сякаш ги прекъсвам, макар да са в стаята на моя игумен, в моето абатство, на моите земи. Изчаквам за момент, без да помръдна или да проговоря.

— Нейна светлост графинята на Солсбъри — казва игуменът. Едва тогава те се покланят, и от неохотната им вежливост осъзнавам, че абатството е в опасност.

— А вие сте?

— Ричард Лейтън и Томас Лий — казва спокойно по-възрастният. — Работим за милорд Кромуел…

— Зная какво правите — прекъсвам го. Това е човекът, който разпитваше Томас Мор. Това е човекът, който влезе в абатството Шийн и започна да разпитва монасите. Това е човекът, който се яви като свидетел срещу Девата от Кент, Елизабет Бартън. Не се съмнявам, че моето име и имената на синовете и домашния ми свещеник са били вписани нееднократно в книжата в малката кафява торба, която носи.

Той се покланя, без никакъв срам.

— Радвам се за това — казва спокойно. — В Църквата има много поквара и порочност, и Томас Лий и аз се гордеем да бъдем Божиите инструменти за пречистване и реформация.

— Тук няма поквара или порочност — казва разпалено Джефри. — Така че можете да си вървите.

Лейтън прави странен жест с глава, нещо като леко кимване.

— Знаете ли, сър Джефри, именно в това винаги ме уверяват всички. В такъв случай ние ще се убедим в това и ще си тръгнем колкото може по-бързо. Имаме много работа. Не искаме да оставаме тук по-дълго, отколкото е необходимо.

Той се обръща към игумена.

— Предполагам, че можем да използваме стаята ви за разпитите си? Ще ни изпращате канониците и монахините един по един, първо канониците, а после монахините. Първо най-старите.

— За какво ви е да говорите с монахините? — пита Джефри. Никой от нас не иска снаха ми Джейн да се оплаква на непознати за решението си да постъпи в манастир, или да настоява за освобождаването си.

Бързо потиснатата усмивка, която се мярва на лицето на Лейтън, ми подсказва, че знаят за Джейн, и знаят, че ѝ отнехме вдовишкото наследство, когато я насърчихме да постъпи в манастира, знаят и че тя иска да бъде освободена от обетите си и да си възвърне състоянието.

— Винаги разговаряме с всички — казва Ричард Лейтън тихо. — Така се уверяваме, че не сме пропуснали нищо. Вършим Божие дело, вършим го задълбочено.

— Игуменът Ричард ще седи с вас, и ще чуе всичко казано, нали — искам да се уверя аз.

— Уви, не. Игуменът Ричард ще бъде първият човек, когото ще разпитаме.

— Вижте — казвам, в пристъп на внезапен гняв. — Не можете да идвате тук в моето абатство, основано от семейството ми, и да задавате въпроси, както поискате. Това е моята земя, това е моето абатство. Няма да го позволя.

— Подписахте клетвата, нали? — пита небрежно Лейтън, като прелиства книжата на писалището. — Нали? Доколкото си спомням, само Томас Мор и Джон Фишър отказаха да подпишат. Томас Мор и Джон Фишър, и двамата вече покойници.

— Разбира се, че почитаемата ми майка подписа — отговаря Джефри от мое име. — Няма съмнение в лоялността ни, не може да има съмнение.

Ричард Лейтън свива рамене.

— Тогава сте приели краля за върховен глава на Църквата. Той нарежда абатството да бъде посетено. Тук сме по негово нареждане. Нима оспорвате правото му, неговото божествено право, да управлява своята църква?

— Не, разбира се, че не — принудена съм да отвърна така.

— Тогава моля ви, ваша светлост, позволете ни да започнем — казва Лейтън с изключително дружелюбна усмивка, издърпва стола на игумена иззад масата му, настанява се на него и отваря торбата си, докато Томас Лий придърпва към себе си куп листа и започва да пише нещо на първата страница. Написаното гласи: Инспекция на абатството Бишам, април 1536 г.

— О — казва Ричард Лейтън, сякаш току-що му е хрумнало. — Искаме да разговаряме и с домашния ви свещеник.

Хваща ме напълно неподготвена.

— Нямам такъв — казвам. — Изповядвам се пред игумена Ричард, както и домакинството ми.

— Никога ли не сте имали? — пита Лейтън. — Бях сигурен, че в отчетите на абатството се споменава заплащане… — прелиства страниците, сякаш търси нещо, което си спомня смътно, прехвърляйки ги бързо като актьор, играещ ролята на човек, който търси име в стари документи.

— Имах — казвам твърдо. — Но той си замина. Напусна. Не ми даде никакво обяснение — хвърлям поглед към Джефри.

— Изключително ненадежден — казва той твърдо.

— Не беше ли Хелиър? — пита Лейтън. — Джон Хелиър?

— Той ли беше?

— Да.

Остават в къщата за гости към абатството една седмица. Хранят се заедно с канониците в трапезарията на абатството и се будят през нощта от камбаната на абатството, която звъни за молитва. С известно удоволствие научавам, че се оплакват от безсъние. Килиите са малки и с каменни стени, в тях не се пали огън — само в кабинета на игумена и в трапезарията. Сигурна съм, че им е студено и неудобно, но това е монашеският живот, който разследват; би трябвало да са доволни, че е беден и суров. Томас Лий е свикнал с по-високи стандарти, пътува с четиринайсет мъже, носещи неговата ливрея, а брат му е негов постоянен спътник. Казва, че е редно да отседнат в имението, а аз казвам, че биха били добре дошли, но съм нападната от истинска напаст от бълхи и в момента опушваме и проветряваме всички стаи. Той явно не ми вярва, а аз не се и опитвам да го убедя.

На третия ден от посещението им Томас Стандиш, отговорникът на кухнята, нахълтва в мандрата, където гледам как доячките правят сиренето.

— Милейди! Селяните са горе в абатството! По-добре елате веднага!

С трясък пускам дървената преса за сирене върху добре остърганата дъска и смъквам престилката си.

— И аз ще дойда! — възкликва оживено една от млекарките. — Ще хвърлят оня Кръмър от коня му.

— Не, няма, името му е Кромуел, а вие ще останете тук — казвам твърдо.

Излизам с решителни крачки от кухнята и домакинът ме хваща под ръка, за да ме преведе по калдъръма на двора.

— Само десетина души са — казва. — Нейт Ридли и синовете му, един мъж, когото не познавам, и старият Уайт и неговото момче. Но са изпълнени с решителност. Казват, че няма да позволят инспекцията да се проведе. Казват, че знаят всичко за тези инспекции.

Каня се да отговоря, когато думите ми са удавени от внезапен силен камбанен звън. Някой бие камбаните безредно, ненавременно, после чувам, че звънят наобратно.

— Това е знак — Стандиш се затичва. — Когато бият камбаните наобратно, това означава, че обикновените хора са взели властта, че селото се е вдигнало на бунт.

— Спрете ги! — заповядвам. Томас Стандиш затичва напред, докато аз го следвам до абатството, където дебелите въжета на камбаните висят зад църквата. Тук стоят трима мъже от Бишам и един, когото не познавам, а в малкото пространство трясъкът на ненавременния звън е оглушителен.

— Спрете! — изкрещявам, но никой не може да ме чуе. Силно удрям по главата един от хората си с опакото на дланта, и смушквам другия с тъпия нож за сирене, който още държа в ръка. — Престанете!

Те спират да дърпат въжетата веднага щом ме виждат, а камбаните продължават да звънтят все по-нестройно и по-нестройно, докато затихнат. Зад мен двамата посетители, Лий и Лейтън, влизат припряно в църквата, а мъжете се насочват към тях с гневно ръмжене.

— Излизайте — казвам им рязко. — Вървете при игумена. Не поемам отговорност за безопасността ви.

— Тук сме по работа на краля — подема Лий.

— Тук сте по работа на дявола! — възкликва един от мъжете.

— Хайде сега — казвам тихо. — Достатъчно.

На двамата посетители казвам:

— Предупреждавам ви. Вървете при игумена. Той ще ви предпази.

Те свеждат глави и почти тичешком излизат от параклиса.

— Сега — казвам спокойно, — къде са останалите?

— В абатството са, прибират потира и одеждите — докладва Стандиш.

— Спасяваме ги! — казва ми старият фермер Уайт. — Спасяваме ги от онези еретични крадци. Би трябвало да ни оставите да свършим Божията работа.

— Не сме само ние — казва ми непознатият. — Не сме сами.

— А кой сте вие?

— Аз съм Гудман, от Съмърсет — казва той. — Мъжете от Съмърсет също защитават своите манастири. Защитаваме Църквата, както е редно да сторят и монасите, и големите земевладелци. Дойдох тук да го кажа на тези добри хора. Трябва да се противопоставят, да защитят собственото си абатство. Всеки от нас трябва да съхрани Божията утвар за по-добри времена.

— Не, не трябва — казвам бързо. — И ще ви кажа защо. Защото след като тези двама мъже избягат — а съм сигурна, че можете да ги накарате да хукнат обратно към Лондон — кралят ще изпрати армия и тя ще избеси всички ви, до един.

— Не може да ни обеси всичките. Не и ако цялото село се вдигне — възразява фермерът Уайт.

— Да, може — казвам. — Нима мислите, че той няма оръдия и пушки? Нима мислите, че той няма конници с копия и пешаци с пики? Нима мислите, че не може да построи достатъчно ешафоди за всички ви?

— Но какво да правим? — Волята за борба напълно ги е напуснала. Няколко от селяните се опитват да влязат в църквата и ме гледат така, сякаш очакват да спася абатството. — Какво да правим?

— Кралят се превърна в Чудовищния кърт — изпищява една жена от тълпата. Мръсният ѝ шал крие извърнатото ѝ лице. Не я разпознавам и не искам да виждам лицето ѝ. Не искам да давам показания срещу нея, докато тя продължава, крещейки думи на измяна: — Кралят се е превърнал в мним крал, космат като козел. Полудял е и изяжда всичкото злато в страната. Няма да има месец май. Няма да има майски празник.

Тревожно хвърлям поглед към вратата и виждам Стандиш да кима успокоително. Посетителите не са чули това; крият се в стаята на игумена.

— Вие сте мои хора — казвам тихо в унилото мълчание. — Това е моето абатство. Не мога да спася абатството, но мога да спася вас. Вървете по домовете си. Нека инспекцията приключи. Може би няма да открият никакво нарушение и канониците ще останат тук, и всичко ще бъде наред.

Понася се нисък стон, сякаш всички изпитват болка.

— А ако не стане така? — обажда се някой отзад.

— Тогава трябва да помолим краля да отпрати своите заблудени съветници — казвам. — И да поправи стореното зло в страната. Да я направи такава, каквато беше в старите дни.

— По-добре да я върне към старите времена, преди Тюдорите — казва някой много тихо.

Протягам ръка да им наредя да мълчат, преди някой да изкрещи: „За Уорик!“

— Тихо! — казвам, и това прозвучава повече като молба, отколкото като заповед. — Не може да проявявате нелоялност към краля. — Разнася се шепот в одобрение на тези думи. — Затова трябва да позволим на неговите служители да си свършат работата.

Някои от мъжете кимват, разбирайки какво имам предвид.

— Но ще му кажете ли? — пита ме някой. — Кажете на краля, че не можем да изгубим манастирите си. Кажете му, че искаме да се върнат крайпътните олтари и местата за поклонение. Имаме нужда от празниците си, имаме нужда манастирите да са отворени и да служат на бедните. И искаме да го съветват лордовете, не този Кранмър, а принцесата да бъде негова наследница.

— Ще му кажа каквото мога — казвам.

Неохотно, неуверено, като добитък, който се е измъкнал през някой плет в непознато поле и не знае какво да прави със свободата си, те се оставят да бъдат изведени от параклиса и тръгват надолу по пътя към селото.

Когато всичко отново утихва, вратата на абатството се отваря и двамата посетители излизат. Изпитвам истинска наслада, наблюдавайки как притеснено притичват до вратата на църквата и как оглеждат следите от безредици, калта по пода, висящите въжета на камбаните, и се мръщят на ехото от звънтенето.

— Тези хора са много неспокойни — казва ми Лий, сякаш аз съм ги подтикнала към бунт. — Нелоялни.

— Не, не са — казвам безцеремонно. — Те са напълно верни на краля. Разбираха погрешно това, което вършехте, това е всичко. Мислеха, че сте дошли да отмъкнете златото на църквата и да затворите абатството. Мислеха, че лорд-канцлерът затваря църквите на Англия за собствена облага.

Лий се усмихва тънко.

— Разбира се, че не — казва той.

На следващия ден игуменът Ричард идва при мен в стаята с архивите ми в имението. Седнала съм край голяма кръгла маса с чекмеджета, съдържащи документите за наемите, всяко чекмедже е обозначено с буква. Документите на всеки арендатор са в чекмедже, обозначено с нужната буква, а масата може да се върти от А до Я, за да мога за миг да измъкна документа, който ми трябва. Пристигането на игумена ме разсейва от удоволствието, което може да достави едно добре управлявано делово начинание, каквото е домът ми.

— Днес ще разговарят с монахините.

— Нали не мислите, че ще има проблем?

— Ако снаха ви се оплаче…

Затварям едно чекмедже и бутвам масата малко наляво.

— Тя не може да каже нищо, с което да обвини абатството. Може да каже, че е променила решението си и не иска да бъде монахиня, може да каже, че иска да напусне и да получи вдовишкото си наследство от моето имущество, но на тях им е възложено да търсят прояви на поквара, а тук няма нищо такова.

— Това е единственото нещо, в което могат да ни обвинят — казва той предпазливо.

— Вие не сте виновен — успокоявам го. — Монтагю и аз я насърчихме да стане монахиня, ние с Монтагю я задържахме там.

Въпреки това той изглежда разтревожен.

— Времената са смутни.

— Не е имало по-лоши — казвам, и наистина го мисля. — Никога не съм преживявала по-лоши.

Хората на Томас Кромуел, Ричард Лейтън и Томас Лий, се сбогуват с мен със съвършена вежливост и се качват на конете си да си вървят. Забелязвам хубавите им коне и богатата сбруя; забелязвам елегантните ливреи, които носят хората на Лий. Изглежда, че да се служи на църквата на краля е доходоносно. Явно съденето на бедните грешници носи изключително добро заплащане. Отпращам ги с махване на ръка, знаейки, че ще се върнат с бързо решение, но въпреки това съм изненадана, когато само четири дни по-късно игуменът идва в имението и ми съобщава, че са се върнали.

— Искат да си тръгна — казва той. — Помолиха ме да се оттегля.

— Не — заявявам категорично. — Нямат право.

Той свежда глава:

— Ваша светлост, те имат заповед с печата на краля, подписана от Томас Кромуел. Имат право.

— Никой не е казал, че кралят трябва да бъде глава на Църквата, за да я унищожи! — избухвам във внезапен гняв. — Никой не е положил клетва, която гласи, че манастирите трябва да бъдат затворени, а добри мъже и жени — изхвърлени на произвола на съдбата. Никой не е искал рисуваното стъкло да бъде свалено от прозорците, никой не искаше златото да бъде отмъкнато от олтарите, никой в тази страна не е полагал клетва, приемаща края на католическата общност! Това не е правилно!

— Умолявам ви — казва той, побелял като ризата си, — умолявам ви да замълчите.

Рязко се извръщам към прозореца и се заглеждам гневно навън, към нежните зелени листа по дърветата, към полюшващите се бяло-розови ябълкови цветчета край стената на овощната градина. Мисля за детето, което познавах, за малкия Хенри, който искаше да служи на страната си, който сияеше от невинност и надежда, който беше, по своя детински начин, благочестив.

Обръщам се назад.

— Не мога да повярвам, че това се случва — казвам. — Изпратете ги при мен.

Инспекторите, Лейтън и Лий, влизат в личния ми кабинет тихо, но без каквито и да било признаци на смущение.

— Затворете вратата — казвам, Лий я затваря и те застават пред мен. Няма столове за тях, а аз не помръдвам от мястото си в големия стол с брокатения балдахин над главата ми.

— Игуменът Ричард няма да се оттегли — казвам. — В абатството няма никакви нередности и той не е извършил нищо нередно. Ще остане на поста си.

Ричард Лейтън разгъва един свитък и ми показва печата.

— Наредено му е да се оттегли — казва той със съжаление.

Оставям го да поднесе свитъка към мен, за да мога да прочета дългите многословни изречения. После вдигам поглед към него.

— Няма основания — казвам. — И аз знам, че нямате доказателства. Той ще обжалва.

Той отново навива свитъка:

— Няма възможност за обжалване — казва. — Не се нуждаем от основания. Страхувам се, че решението е окончателно, ваша светлост.

Изправям се на крака и посочвам с жест към вратата, за да им кажа, че трябва да си вървят.

— Не, моето решение е окончателно — казвам. — Игуменът няма да се оттегли, освен ако не успеете да покажете, че е извършил нещо нередно. А вие не можете да докажете това. Така че той остава.

Те се покланят, както са длъжни да сторят.

— Ще се върнем — казва Ричард Лейтън.

Това е време на изпитания. Знам, че в някои манастири е имало разпуснатост на нравите, а техните служители са нарицателно за поквара. Знам — всички знаят — за костите от гълъби и реликвариите с патешка кръв, и късчетата връв, които се предлагат на лековерните като пояса на Светата Дева. Страната е пълна с боязливи глупци, а най-лошите служители в манастирите са се възползвали от тях, подвели са ги, експлоатирали са ги и са водили охолен живот, проповядвайки бедност. Никой не възразява кралят да възложи на честни мъже да открият тези злоупотреби и да ги спрат. Но сега ще видя какво ще стане, когато инспекторите на краля дойдат в обител, която служи Богу и на хората, където съкровищата се използват за прослава на Бога, където рентите, вземани от игумена, се използват, за да нахранят бедните. Моето семейство основа това абатство и аз ще го защитя. Това е моят живот: също като моите деца, като моята принцеса, като моята къща.

Монтагю ми пише от Лондон, без печат и без подпис:

Задържам за миг писмото в ръка, а после го натиквам дълбоко в сърцето на огъня. Разбирам, че Ан Болейн няма още дълго да се нарича кралица.

В часа преди вечеря, когато седя с дамите си в личните си покои, а музикантът свири на лютня, чувам силно чукане по външната врата.

— Продължавайте — казвам на музиканта, който оставя звука на лютнята да замре, докато ние се вслушваме в стъпките, които минават през коридора и се качват по стълбите. — Продължавайте.

Той тъкмо е започнал отново да свири, когато вратата се отваря и хората на Кромуел, Лейтън и Лий, влизат в стаята и ми се покланят. С тях, подобно на надигнал се от гроба призрак, но тържествуващ призрак в нови дрехи, е снаха ми, скърбящата вдовица на сина ми Артур, Джейн, която за последно видях да дращи с нокти по вратата на семейната крипта и да плаче за съпруга и сина си.

— Джейн? Какво правите тук? И с какво сте облечена? — питам я.

Тя надава лек дързък смях и отмята глава.

— Тези господа ме ескортират до Лондон — казва тя. — Сгодена съм и ще се омъжвам.

Чувствам как се задъхвам, как ме обзема гняв.

— Вие сте послушница — казвам тихо. — Да не сте си изгубили напълно ума? — Поглеждам Ричард Лейтън. — Нима ще похитите една монахиня?

— Тя разговаря с игумена, и той я освободи — казва той спокойно. — Никоя послушница не може да бъде задържана, ако промени решението си. Лейди Поул е сгодена за сър Уилям Барантайн и ми е наредено да я отведа при новия ѝ съпруг.

— Мислех, че Уилям Барантайн само краде вещи и земи от Църквата? — казвам злобно. — Изоставам. Не знаех, че освен това пленява монахини.

— Не съм монахиня, освен това изобщо не биваше да бъда натикана там и държана там! — изкрещява ми Джейн.

Дамите ми скачат на крака, внучката ми Катерина изтичва към мен, сякаш се кани да се изпречи между мен и Джейн, но аз внимателно я отмествам настрани.

— Вие молехте, умолявахте, плакахте да ви бъде позволено да се оттеглите от света, защото сърцето ви било сломено — казвам спокойно. — Сега виждам, че сърцето ви е излекувано и искате да излезете отново. Но не забравяйте да кажете на новия си съпруг, че взема една бедна послушница, а не наследница. Няма да получите нищо от мен, когато се омъжите, а баща ви може да не пожелае да даде наследство на една избягала монахиня. Нямате син, който да носи името ви или да ви наследи. Можете да се върнете в света, ако желаете; но той няма да ви върне всичко. Няма да намерите нещата така, както ги оставихте.

Тя е ужасена. Не е мислила за това. Предполагам, че годеникът ѝ също ще бъде ужасен, ако изобщо се ожени за жена, която не е наследница.

— Ограбили сте наследството ми?

— Съвсем не, вие избрахте живот в бедност. Взехте едно решение в момент на скръб, а сега вземате друго в момент на гняв. Изглежда, не можете да вземете едно решение и да се придържате към него.

— Ще си върна състоянието! — зарича се гневно тя.

Хладно отмествам поглед от нея към Ричард Лейтън, който наблюдава това с нарастващо смущение.

— Все още ли я искате? — питам с безразличие. — Предполагам, че вашият господар Томас Кромуел не е възнамерявал да възнаграждава приятеля си Уилям Барантайн с луда жена без пукнат грош.

Той е объркан. Възползвам се от предимството си:

— А игуменът едва ли би я освободил — казвам. — Игуменът Ричард не би направил това.

— Игуменът Ричард се оттегли — казва Томас Лий спокойно, проговаряйки вместо пелтечещия си другар. — Игуменът Уилям Барлоу ще заеме неговото място и ще предаде абатството на лорд Кромуел.

Не познавам Барлоу, освен по репутацията му като голям поддръжник на реформата, която означава, както всички вече разбираме, ограбване на Църквата и прогонване на достойни мъже. Брат му служи като шпионин на Болейн и изслушва изповедите на Джордж Болейн, които сигурно са интересен разказ.

— Игуменът Ричард няма да си отиде! — възкликвам припряно. — Със сигурност не и заради един свещеник на семейство Болейн!

— Отиде си. И няма да го видите повече.

За момент решавам, че са го отвели в Тауър.

— Арестуван? — питам с внезапен страх.

— Той благоразумно избра да не се стига до това — Ричард се съвзема. — Сега ще отведа снаха ви в Лондон.

— Ето — казвам с внезапна злоба. Бъркам в кесията си и изваждам сребърна монета от шест пенса. Хвърлям я право към него, и Ричард я улавя, без да мисли, така че изглежда като глупак, задето е приел такава дребна монета от мен като просяк.

— За разноските ѝ по пътя. Защото тя няма нищо.

Пиша на Реджиналд и изпращам писмото до Джон Хелиър във Фландрия, за да го занесе на сина ми.

Още съм замаяна от това посегателство в самото сърце на дома ми, в църквата, която обичам, когато получавам бележка от Лондон: