Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1533 г.

Лично херцогът на Норфолк ми пише, за да ми съобщи, че домакинството на принцесата трябва да се премести в Болийо, и че няма да се връщаме в двореца Ричмънд.

— Това цели да ме принизи — казва тя без заобикалки. — Редно е една принцеса да живее в дворец. Винаги съм живяла в дворец или замък.

— Болийо е внушителна къща — напомням ѝ. — В прекрасна местност, едно от любимите на баща ви…

— Ловни имения — завършва тя вместо мен. — Да, именно.

— На майка ви също е наредено да се премести — казвам ѝ.

Тя се сепва, с лице, озарено от надежда.

— В Болийо ли ще дойде?

— Не — казвам припряно. — Не, много съжалявам. Не, скъпа моя, няма.

— Нима той я изпраща обратно в Испания?

Не знаех, че се е опасявала от това.

— Не, не я изпраща. Изпраща я в Бъкдън.

— Къде е това?

— Близо до Кеймбридж. Съжалявам, но трябва да кажа, че това не е подходяща къща за нея, а той разпусна и свитата ѝ.

— Нима всички! — възкликва тя. — Кой ще ѝ служи?

— Само няколко души — казвам. — А на приятелките ѝ като например Мария де Салинас, лейди Уилоуби, не е позволено да я посещават. Не позволяват дори на посланик Шапюи да се среща с нея. Тя може да се разхожда само в градините.

— Значи е затворничка?

Отговарям ѝ честно, но е ужасно да кажеш такова нещо на момиче, което обича майка си и почита баща си.

— Страхувам се, че да. Страхувам се, че да.

Тя извръща глава.

— Тогава по-добре да си приготвяме багажа — казва тихо. — Защото ако не му се подчиня, навярно той ще затвори и мен.