Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1501 г.

Годеницата на Артур ще дойде в Англия едва когато навърши петнайсет. В края на лятото потегляме за Лондон и Артур, майка му и аз имаме два месеца да поръчваме дрехи и да възложим на шивачи, бижутери, майстори на ръкавици, шапкари и шивачки да подготвят гардероб с дрехи за младия принц и красиви одежди за сватбения му ден.

Той е нервен. Писал ѝ е редовно, надуто звучащи писма на латински, единственият общ език между двамата. Братовчедка ми, кралицата, настояваше годеницата му да изучава английски и френски.

— Варварско е да се омъжиш за непознат, и дори да не можете да разговаряте — промърморва ми тя, докато бродираме новите ризи на Артур в стаята ѝ. — С посланик ли ще сядат на закуска, за да им превежда?

Усмихвам се в отговор. Рядко се намира жена, която може да говори свободно с любящ съпруг, и ние и двете знаем това.

— Тя ще се научи — казвам. — Ще трябва да усвои порядките ни.

— Кралят ще потегли надолу до южното крайбрежие да я посрещне — казва Елизабет. — Помолих го да изчака и да я поздрави тук в Лондон, но той казва, че ще вземе Артур със себе си и ще потегли на кон като странстващ рицар, за да я изненада.

— Знаеш ли, не мисля, че испанците обичат изненадите — отбелязвам. Всички знаят, че те са изключително привързан към формалностите народ; инфантата живее почти в отшелническо уединение, в някогашния харем на двореца Алхамбра.

— Тя е обещана, обещана е от дванайсет години, и сега пристига тук — казва Елизабет сухо. — Няма особено значение какво харесва и какво не харесва. Нито за краля, а сега навярно дори не и за майка ѝ и баща ѝ.

— Бедното дете — казвам. — Но тя не би могла да има по-красив или добросърдечен жених от Артур.

— Той е добър млад мъж, нали? — Лицето на майка му се стопля, когато ме чува да го хваля. — И пак е пораснал. С какво го храните? Вече е по-висок от мен. Мисля, че ще бъде висок като баща ми.

Тя изрича думите едва-едва, сякаш е измяна да назовава по име баща си, крал Едуард.

— Ще бъде висок като крал Хенри — поправям я. — А ако е рекъл Господ, съпругата му ще стане също такава добра кралица, каквато си ти.

Елизабет ми отправя една от мимолетните си усмивки.

— Може би да. Може би ще станем приятелки. Мисля, че тя може би прилича малко на мен. Била е отгледана да бъде кралица, точно като мен. И има решителна и смела майка, точно каквато беше моята.

Чакаме в детската стая младоженецът и баща му да се приберат у дома от мисията си на странстващи рицари. Малкият принц Хари, на десет години, е развълнуван от приключението.

— Той ще отиде на кон да я отвлече ли?

— О, не — майка му придърпва най-малкото си дете, петгодишната Мери, на скута си. — Изобщо няма да стане така. Ще отидат там, където е отседнала, и ще помолят да ги пуснат да влязат. После ще поднесат почитанията си, и може би ще вечерят с нея, а после ще си тръгнат на другата сутрин.

— Аз щях да препусна и да я отвлека! — перчи се Хари, като вдига ръка, сякаш държи юзди и препуска в лек галоп из стаята върху въображаем кон. — Аз щях да отида и да се оженя за нея веднага. Доста се забави да дойде в Англия. Няма да толерирам отлагане.

— Да толерирате? — питам. — Що за дума е „толерирам“? Какво четете, за Бога?

— Той чете непрекъснато — казва майка му с обич. — Толкова обича учението. Чете романси и теология, и молитви, и житията на светците. На френски, и на латински, и на английски. Започва да учи гръцки.

— И съм музикален — напомня ни Хари.

— Много талантлив — хваля го с усмивка.

— И яздя, големи коне, не само малки понита, и мога да се справям и с ловен ястреб. Имам си собствен ястреб, ястреб кокошкар на име Руби.

С майка му си разменяме печални усмивки над поклащащата се рижа глава.

— Вие несъмнено сте истински принц — казвам му.

— Би трябвало да дойда в Лъдлоу — казва ми той. — Би трябвало да дойда в Лъдлоу с вас и съпруга ви, и да усвоя делата по управляването на една страна.

— Ще бъдете изключително добре дошъл.

Хари спира за миг да лудува из стаята, идва да коленичи на столчето пред мен, и взема лицето ми в двете си ръце.

— Искам да бъда добър принц — казва той сериозно и искрено. — Наистина, това е, което искам. Каквато и работа да ми възложи баща ми. Независимо дали ще е да управлявам Ирландия или да командвам флота. Където и да поиска да ме изпрати. Вие едва ли знаете, лейди Маргарет, защото не сте Тюдор, но е призвание, божествено призвание, да си роден в кралското семейство. Да си роден с кралска кръв е предопределение. И когато моята годеница дойде в Англия, ще потегля на кон да я посрещна, и ще бъда маскиран, и когато ме види, тя ще възкликне: „О! Кое е онова красиво момче върху онзи много голям кон?“ А аз ще кажа: „Това съм аз!“ И всички ще извикат: „Ура!“

— Изобщо не мина много добре — мрачно казва Артур на майка си. Влиза в спалнята на кралицата, където тя се облича за вечеря. Държа диадемата ѝ, гледайки как придворната дама реши косата ѝ.

— Стигнахме там, но тя вече беше в леглото и изпрати вест, че не може да ни види. Татко не желаеше да приеме отказ и се посъветва с лордовете, които бяха с нас. Те се съгласиха с него… — той свежда поглед надолу, и двете виждаме негодуванието му. — Разбира се, че се съгласиха, кой би показал несъгласие? Затова потеглихме в проливния дъжд към двореца Догмърсфийлд и настояхме тя да ни приеме. Татко влезе в личните ѝ покои, мисля, че имаше кавга, и после тя излезе с разгневено изражение, и всички вечеряхме.

— Каква е тя? — питам в тишината, когато никой друг не казва нищо.

— Откъде да знам? — пита той нещастно. — Тя почти не разговаря с мен. От мен просто капеше вода по целия под. Баща ми ѝ нареди да танцува, и тя изпълни испански танц с три от дамите си. Носеше плътен воал върху диадемата си, затова почти не можах да видя лицето ѝ. Предполагам, че ни мрази, задето я накарахме да дойде на вечеря, след като беше отказала. Говореше латински, казахме нещо за времето и за плаването ѝ. Измъчвала я ужасна морска болест.

Почти се разсмивам на глас при вида на унилото му лице.

— Ах, малки принце, бъдете великодушен! — казвам и обвивам с ръка раменете му. — Още е рано. Тя ще започне да ви обича и да ви цени. Ще се възстанови от морската болест и ще се научи да говори английски.

Чувствам как се навежда към мен за утеха.

— Дали? Наистина ли мислите така? Наистина изглеждаше много ядосана.

— Така трябва. А вие ще бъдете мил с нея.

— Почитаемият ми баща е много очарован от нея — казва той на майка си, като че ли я предупреждава.

Тя се усмихва иронично и казва:

— Баща ви обича принцесите. Нищо не му харесва повече от жена с кралско потекло в негова власт.

Аз съм в кралската детска стая и играя с принцеса Мери, когато Хари пристига от урока си по езда. Моментално идва при мен, като избутва с лакът сестричката си настрана.

— Внимавайте с нейна светлост — напомням му. Мери се изкикотва; тя е здрава и силна малка красавица.

— Но къде е испанската принцеса? — пита настоятелно той. — Защо не е тук?

— Защото е още на път — казвам, като подавам на принцеса Мери ярко оцветена топка. Тя я взема, внимателно я подхвърля нагоре и я улавя. — Принцеса Катерина трябва да направи пътуване през страната, за да могат хората да я видят, а после вие ще потеглите да я поздравите и да я придружите на влизане в Лондон. Новият ви костюм е готов, а също и новото ви седло.

— Надявам се да го направя както трябва — казва той сериозно. — Надявам се конят ми да се държи прилично, и да накарам майка си да се гордее.

Обгръщам раменете му с ръка.

— Ще го направиш — уверявам го. — Яздиш прекрасно, имаш осанка на принц, а майка ти винаги се гордее с теб.

Чувствам как той изправя малките си рамене. Представя си се в жакет от златен брокат, високо върху коня си.

— Наистина се гордее — казва със суетността на много обичано малко момче. — Аз не съм Уелският принц, аз съм само втори син, но тя се гордее с мен.

— Ами принцеса Мери? — закачам го. — Най-хубавата принцеса на света? Или голямата ви сестра, принцеса Маргарет?

— Те са просто момичета — казва той с братско презрение. — Кой го е грижа за тях?

Наблюдавам, за да се уверя, че новите рокли на кралицата са подобаващо напудрени, изчеткани и окачени в стаите на гардеробната, когато Елизабет влиза и затваря вратата зад себе си.

— Оставете ни — казва тя кратко на отговорничката за гардероба, и по това разбирам, че нещо никак не е наред, защото кралицата никога не е рязка с жените, които работят за нея.

— Какво има?

— Става дума за Едмънд, братовчедът Едмънд.

Коленете ми омекват при споменаването на името му. Елизабет ме бутва върху едно столче, после отива до прозореца и го разтваря, така че хладният въздух влиза в стаята и главата ми се избистря. Едмънд е Плантагенет като нас. Той е син на леля ми, херцог на Съфолк, и се ползва с висшето благоволение на краля. Брат му беше изменник, повел бунтовници срещу краля в битката при Стоук, убит на бойното поле; но в пълен контраст с него Едмънд дьо ла Поул винаги е бил пламенно предан, най-довереният човек и приятел на краля от рода на Тюдорите. Той е украшение за двора, водач на участниците в турнирите, красив, храбър, блестящ херцог от рода на Плантагенетите, радостен знак за всички, че фамилиите Йорк и Тюдор живеят редом, в едно любящо кралско семейство. Той е член на най-близкото кралско обкръжение, един Плантагенет, който служи на Тюдор, обърнал се на другата страна, както се обръща яка, знаме, което се развява в другата посока, нова роза в червено и бяло, пътепоказател за всички нас.

— Арестуван? — прошепвам най-големия си страх.

— Избягал — казва тя кратко.

— Къде? — питам, ужасена. — О, Господи. Къде е отишъл?

— При императора на Свещената Римска империя Максимилиан, за да събере армия срещу краля — тя се дави, сякаш думите са заседнали в гърлото ѝ, но трябва да ме попита: — Маргарет, кажи ми — нали не си знаела нищо за това?

Поклащам глава, вземам ръката ѝ, срещам погледа ѝ.

— Закълни се в това — настоява тя. — Закълни се.

— Нищо. Нито дума. Кълна се. Не ми се е доверил.

И двете мълчим, докато си мислим за онези, на които той обикновено се доверява: зетят на кралицата, Уилям Кортни, моят братовчед Томас Грей, братовчед ни Уилям дьо ла Поул; моят втори братовчед Джордж Невил; нашият сродник Хенри Баучър. Ние сме една подробно описана в архивите, добре позната мрежа от братовчеди и сродници, здраво преплетени и обвързани чрез брачни и кръвни връзки. Плантагенетите се разпростират из цяла Англия, напорист, смел, сякаш неизчерпаем род от амбициозни момчета, воини и плодовити жени. А срещу нас — само четирима Тюдори: една стара жена, нейният неспокоен син, и техните наследници Артур и Хари.

— Какво ще стане? — питам. Изправям се на крака и прекосявам стаята, за да затворя прозореца. — Вече съм добре.

Тя протяга ръце към мен и ние се прегръщаме плътно за миг, сякаш все още сме млади жени, които чакат новините от Бозуърт, изпълнени с ужас.

— Той не може никога да се прибере у дома — казва тя нещастно. — Няма да видим братовчеда Едмънд никога повече. Никога. А шпионите на краля със сигурност ще го открият. Сега той наема стотици хора, които да дебнат; където и да е Едмънд, те ще го намерят…

— А после ще открият всеки, с когото той някога е говорил — предричам.

— Нали не и ти? — иска отново да се увери тя. Понижава гласа си до шепот. — Маргарет, наистина — нали не и ти?

— Не и аз. Нито дума. Знаеш, че съм глуха и няма за измяната.

— А после или тази година, или следващата, или по-следващата, ще го доведат у дома и ще го убият — казва тя с равен тон. — Нашия братовчед Едмънд. Ще трябва да го гледаме как върви към ешафода.

Издавам лек, печален стон. Хващаме се за ръце. Но в тишината, докато мислим за нашия братовчед и ешафода на Тауър Хил, и двете съзнаваме, че вече сме преживели и по-лоши неща от това.

Не оставам за кралската сватба, а заминавам за Лъдлоу преди младата двойка, за да се уверя, че замъкът е затоплен и удобен, готов за пристигането им. Докато кралят поздравява усмихнато всичките си сродници от рода Плантагенет с пресилена, сладникава привързаност, се радвам, че съм далече от двора, защото се боя, че с очарователните си маниери ме задържа в залата, докато шпионите му претърсват покоите ми. Кралят е най-опасен, когато е привидно щастлив, когато търси компанията на придворните си, обявява забавни игри, настоява да танцуваме, смее се и се разхожда из залата на пиршеството, докато отвън, в затъмнените галерии и тесни улици, шпионите му си вършат работата. Може и да нямам нищо за криене от Хенри Тюдор; но това не означава, че искам да бъда наблюдавана.

Така или иначе, кралят е наредил младата двойка да дойде в Лъдлоу след венчавката си, без никакво отлагане, и аз трябва да подготвя нещата за тях. Горкото момиче ще трябва да отпрати повечето си испански придружителки и да пътува през цялата страна в най-лошото зимно време до замък, намиращ се на близо двеста мили от Лондон и на цял живот разстояние от удобството и лукса на дома ѝ. Кралят иска Артур да покаже невестата си, да впечатли всички по пътя със следващото поколение от рода на Тюдорите. Измисля начини да утвърди мощта и блясъка на новата власт: не мисли за една млада жена, която тъгува за майка си, в чужда земя.