Проклятието на краля

Тауър, Лондон Лятото на 1540 г.

През лятото е по-лесно, защото, макар да не ми е позволено да излизам от килията си, Хари и Едуард могат да влизат и излизат, стига да не излизат извън стените на Тауър. Опитват се да се забавляват, както правят винаги момчетата, играят, боричкат се, отдават се на блянове, дори ловят риба в тъмните дълбини на шлюза и плуват в крепостния ров. Прислужницата ми влиза и излиза от Тауър всеки ден, и понякога ми носи дребни сезонни лакомства. Един ден ми донася половин дузина ягоди, и в мига, щом ги вкусвам, се озовавам обратно в овощната си градина в Бишам, с топлия сок на смачканите плодове върху езика ми, с горещото слънце в гърба ми, и света в краката ми.

— Освен това имам новини — казва тя.

Хвърлям поглед към вратата, където може да минава някой тъмничар.

— Внимавай какво говориш — напомням ѝ.

— Това го знаят всички — казва тя. — Кралят ще се откаже от новата си съпруга, макар тя да е в страната само от седем месеца.

Веднага си помислям за моята принцеса, лейди Мери, която ще изгуби още една мащеха и приятелка.

— Ще се откаже от нея? — повтарям, внимавайки с думите, като се питам дали ще бъде обвинена в нещо чудовищно и убита.

— Говори се, че бракът никога не е бил законен — казва прислужницата ми: гласът ѝ е едва доловим шепот. — И ще бъде наречена „сестра на краля“ и ще живее в двореца Ричмънд.

Съзнавам, че я гледам съвсем неразбиращо; но не мога да проумея свят, където един крал може да нарече съпругата си своя сестра и да я изпрати да живее сама в дворец. Нима вече никой не съветва Хенри? Никой ли не му казва, че истината не е нещо, което той създава, не може да бъде измисляна от самия него? Не може днес да нарича една жена „съпруга“, а на следващия ден да я назове своя сестра. Не може да казва, че дъщеря му не е принцеса. Не може да провъзгласява себе си за папа. Кой някога ще намери смелост да посочи това, което става все по-ясно и по-ясно: че кралят не вижда света какъвто е, че виждането му е нереално, че — макар да е държавна измяна да го изричаме — кралят е напълно луд.

Още на следващия ден се взирам навън през стреловидното си прозорче към реката, когато виждам как баржата на Хауард се задава бързо надолу по реката, и обръща, гребците опитно удрят с плоската част на веслата, за да влязат бързо във вътрешния док, когато шлюзът се отваря със скърцане. Някой нещастен нов затворник, заловен от Томас Хауард, помислям си, и наблюдавам с интерес, докато измъкват насила от баржата яка, набита фигура — човекът се бори като някой колар, и се спречква с половин дузина мъже на кея.

— Бог да му е на помощ — изричам, докато той се мята насам-натам като мечка, по която са насъскали кучета, без надежда за свобода. Стражите са готови да се хвърлят върху него, а той продължава да се съпротивлява, чак нагоре до стъпалата и по-нататък, когато вече го губя от поглед, и аз се притискам към камъка и залепям лице до стреловидното прозорче.

Изпитвам любопитството на самотен затворник, но освен това мисля, че разпознавам този човек, който се мята и замахва срещу тъмничарите си. Разпознавам го в мига, когато го смъкват от баржата, разпознавам тъмните дрехи, подобни на дрехите на духовно лице, прекрасно ушити, в черно, широките му рамене и черната кадифена шапчица. Взирам се надолу удивено, притиснала буза към студения камък, за да мога да видя Томас Кромуел, арестуван и завлечен, борейки се, в същия този Тауър, където е изпратил толкова много други хора.

Отстъпвам назад от стреловидното прозорче, и отивам със залитане до леглото си, падам на колене и скривам лице в ръцете си. Откривам, че най-сетне плача, с горещи сълзи, стичащи се между пръстите ми.

— Благодаря на Бог — проплаквам тихо. — Благодаря на Бог, който ме доведе невредима до този ден, Хари и Едуард са спасени, малките момчета са в безопасност, защото коварният съветник на краля падна от власт, и ние ще бъдем освободени.

Томас Филипс, тъмничарят, склонява да ми каже единствено, че Томас Кромуел, лишен от веригата, която е знак на службата му и от цялата си власт, е арестуван и задържан в Тауър, молейки през плач за помилване, както толкова много достойни мъже са плакали преди него. Сигурно чува, както чувам и аз, как издигат ешафода на Тауър Хил, и в ден, хубав и слънчев като деня, когато изведоха Джон Фишър или Томас Мор, техният враг, врагът на вярата в Англия, тръгва по стъпките им и отива на смърт.

Заръчвам на внука си Хари и братовчед му Едуард да не се доближават до прозорците и да не поглеждат навън, докато победеният враг на тяхното семейство минава под екнещия свод на портата, прекосява подвижния мост и бавно тръгва нагоре по калдъръмения път към Тауър Хил, но чуваме биенето на барабаните и подигравателния рев на тълпата. Коленича пред разпятието си и си спомням как синът ми Монтагю предрече, че Кромуел, който беше глух за призивите за милост, милост, милост, един ден ще крещи тези думи, и няма да намери никаква милост за себе си.

Чакам вратата на килията ми да се разтвори широко и да бъдем освободени. Бяхме хвърлени в затвора по силата на изготвения от Кромуел указ за лишаване от граждански права; сега, когато той е мъртъв, със сигурност ще бъдем освободени.

Все още никой не идва за нас; но може би са ни забравили, тъй като кралят се е оженил отново, и се говори, че е почти полудял от радост заради новата си съпруга, още едно момиче от рода Хауард, малката Кити Хауард, достатъчно млада, за да му бъде внучка, красива, каквито са всички момичета от рода Хауард. Помислям си как Джефри каза, че за краля всички момичета от Хауард са същото, което е заекът за някоя хрътка, а после си напомням да не мисля изобщо за Джефри.

Чакам кралят да се върне от медения си месец, преливащ от благосклонността на младоженец, и някой да му напомни за нас и той да подпише освобождаването ни. После научавам, че щастието му е приключило рязко, и че е болен, затворил се е в нещо като гневно усамотение и се е превърнал доброволно в затворник, точно както съм затворена аз, в две малки стаи, подлуден от болка и измъчван от провалени надежди, твърде уморен и с твърде съкрушено сърце, за да се занимава с каквито и да е дела.

Цяло лято, а след това и цяла есен, чакам да чуя, че кралят е излязъл от меланхолията си, после, когато времето започва отново да застудява, си помислям, че може би кралят ще ни помилва и освободи през новата година, след Коледа, като част от празненствата за сезона; но той не го прави.