Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс Пролетта на 1500 г.

Разтварят широко портите в знак на почит към мен, съпругата на шамбелана на Уелския принц, и Артур лично изтичва с големи скокове, като жребче, от главната порта, целият само дълги крака и вълнение, за да ми помогне да сляза от коня си и да ме попита как съм, и защо не съм довела новото бебе?

— Твърде студено е за него, той си е по-добре при дойката си у дома.

Прегръщам го и той коленичи, за да го благословя като съпруга на неговия настойник и братовчедка на майка му с кралска кръв, а когато се изправя, аз му правя нисък реверанс като на престолонаследник. Изпълняваме тези протоколни стъпки с лекота, без да мислим за тях. Той е отгледан да бъде крал, а аз бях възпитана като една от най-видните личности в един строго спазващ церемониите двор, където почти всички ми правеха реверанси, вървяха зад мен, изправяха се, щом влезех в някоя стая, или ми се покланяха на раздяла. Докато не дойдоха Тюдорите, докато не се омъжих, докато не се превърнах в незначителната лейди Поул.

Артур отстъпва назад да огледа лицето ми, колко забавно загрижено е това момче, тази година навършващо четиринайсет, но добросърдечно и грижовно като нежносърдечната си майка.

— Добре ли сте? — пита загрижено. — Всичко ли беше съвсем наред?

— Съвсем наред — казвам му твърдо. — Съвсем непроменена съм.

Щом чува това, той се усмихва широко. Това момче има любящото сърце на майка си; той ще бъде състрадателен крал, а Бог знае, че именно от това има нужда Англия, за да излекува раните от трийсет дълги години на битки.

Съпругът ми влиза развълнувано от конюшните, и двамата с Артур бързо ме въвеждат в голямата зала, където придворните ми се покланят и аз вървя през стотиците мъже от домакинството ни към почетното си място между съпруга си и Уелския принц на високата маса.

По-късно същата вечер отивам в спалнята на Артур, за да го чуя как казва молитвите си. Неговият свещеник е там, коленичил на молитвения стол до него, заслушан във внимателното рецитиране на латински на кратката молитва за деня и молитвата за нощта. Прочита пасаж от един от псалмите, а Артур свежда глава да се помоли за безопасността на баща си и майка си, кралят и кралицата на Англия. „И за нейна светлост майката на краля, графинята на Ричмънд“, добавя той, като рецитира титлата ѝ, така че Бог да не забрави колко високо се е издигнала, и колко достойна е за вниманието Му. Свеждам глава, когато той изрича: „Амин“, а после свещеникът си събира нещата и Артур скача в голямото си легло.

— Лейди Маргарет, знаете ли дали ще се женя тази година?

— Никой не ми е съобщил дата — казвам. Сядам отстрани на леглото му и поглеждам светлото му, будно лице, мекия пух по горната му устна, който той обича да милва, сякаш това ще го насърчи да порасте. — Но сега не може да има възражение срещу женитбата.

Изведнъж той протяга ръка да докосне моята. Знае, че монарсите на Испания се заклеха да изпратят дъщеря си за негова невеста едва когато се уверят, че няма съперници за наследяването на трона на Англия. Имаха предвид не само брат ми Едуард, но и претендента, който се представяше под името на брата на кралицата, Ричард Йоркски. Твърдо решен годежът да се състои, кралят устрои клопка и на двамата млади мъже заедно, сякаш бяха равноправни наследници, сякаш бяха еднакво виновни, и нареди и двамата да бъдат убити. Претендентът се представяше с изключително опасно име, вдигна оръжие срещу Хенри, и загина заради това. Брат ми се отрече от собственото си име, никога не надигна глас, камо ли да се вдигне на бунт и да събере войска, и въпреки това умря. Трябва да се опитам да не съсипвам собствения си живот с горчивина. Трябва да скътам негодуванието като забравен герб. Трябва да забравя, че съм сестра, трябва да забравя единственото момче, което някога съм обичала истински: моят брат, Бялата роза.

— Знаете, че никога не бих поискал това — казва Артур, с много нисък глас. — Смъртта му. Не съм молил за нея.

— Знам, че не сте — казвам. — Това няма нищо общо с вас или мен. Не зависеше от нас. Никой от нас не би могъл да направи нищо.

— Но аз все пак направих едно нещо — казва той, със свенлив, кос поглед към мен. — Нямаше никаква полза, но все пак помолих баща си за милост.

— Това е било мило от ваша страна — казвам. Не му разказвам, че паднах на колене пред краля, със свалена диадема, с разпусната коса, сълзите ми капеха по пода, сключила ръце под тока на ботуша му, докато не ме повдигнаха и ме отнесоха, а съпругът ми ме помоли да не говоря отново, от страх да не напомня на краля, че някога носех името Плантагенет, и че сега имам синове с опасна кралска кръв. — Нищо не можеше да се направи. Сигурна съм, че негова светлост, вашият баща, е направил само каквото е смятал за правилно.

— Можете ли… — той се поколебава. — Можете ли да му простите?

Той не може дори да ме погледне, докато задава този въпрос, погледът му е забит в сключените ни ръце. Леко завърта новия пръстен, който нося на пръста си — траурен пръстен с буквата „У“ за Уорик, моя брат.

Покривам ръката му със своята.

— Няма нищо за прощаване — казвам твърдо. — Това не беше акт, извършен в пристъп на гняв, или отмъстителен акт, от вашия баща срещу моя брат. Беше нещо, което той смяташе, че трябва да направи, за да подсигури трона си. Не го направи с желание. Не можеше да бъде разколебан от молба. Сметна, че монарсите на Испания няма да изпратят инфантата, ако брат ми е жив. Прецени, че обикновените хора в Англия винаги биха се надигнали за някой, който носи името Плантагенет. Баща ви е грижлив човек, предпазлив човек; сигурно е преценил шансовете почти като писар, който съставя отчет в някоя от онези нови счетоводни книги с печалбите от едната страна и загубите от другата. Така мисли баща ви. Така трябва да мислят кралете в днешно време. Вече не става въпрос за чест и вярност. А за пресметливост. Моя загуба е това, че брат ми беше преценен като опасност, и баща ви се погрижи да го зачеркне от книгата.

— Но той не представляваше опасност! — възкликва Артур. — И съвсем честно казано…

— Той никога не е представлявал опасност; става дума за името му. Името му беше опасността.

— Но нали то е и ваше име?

— О, не. Моето име е Маргарет Поул — казвам сухо. — Знаете това. И се опитвам да забравя, че съм родена с друго.