Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Зимата-пролетта на 1500 г.

Кралицата лично слиза по величественото стълбище от покоите си в двореца да се сбогува, когато напускаме Уестминстър след празненството за Коледа, макар че кралят все още не излиза от стаята си. Майка му казва на всички, че той е добре, просто има лека треска, той е силен и здрав и прекарва в отдих студените зимни дни край горящия огън; но никой не ѝ вярва. Всички знаят, че се е поболял от угризения заради убийството на брат ми и смъртта на претендента, който беше заклеймен като предател, обвинен в участие в същия въображаем заговор. Отбелязвам за себе си със суха ирония, че кралицата и аз, и двете изгубили братята си, изпълняваме задълженията си с побелели лица и мълчаливо стиснати устни, докато мъжът, който нареди смъртта им, се оттегля в леглото си, замаян от вина. Но Елизабет и аз сме привикнали към загубата, ние сме Плантагенети — храним се с измяна и сърдечна мъка. Хенри Тюдор наскоро се е сдобил с кралска титла и винаги някой е водил битките му вместо него.

— Късмет — казва кратко Елизабет. Прави малък жест към издутината на корема ми. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш? Можеш да се оттеглиш в очакване на раждането тук. Ще бъдеш добре обслужвана, а аз ще те посещавам. Размисли и остани, Маргарет.

Поклащам глава. Не мога да ѝ кажа, че ми е втръснало от Лондон и че ми призлява от двора, и ми е дотегнало управлението на съпруга ѝ и неговата нетърпяща възражения майка.

— Много добре — казва тя, разбирайки всичко това. — А ще отидеш ли в Лъдлоу веднага след като се възстановиш? Ще се присъединиш ли към тях там?

Тя предпочита да бъда в Лъдлоу с нейното момче, Артур. Съпругът ми е негов настойник в онзи далечен замък, и за нея е утешително да знае, че и аз съм там.

— Ще отида колкото мога по-скоро — обещавам ѝ. — Но нали знаеш, че сър Ричард ще запази момчето ти живо и здраво, независимо дали съм там или не. Грижи се за принца, като че ли е от чисто злато.

Съпругът ми е добър човек, не го отричам. Нейна светлост майката на краля направи добър избор за мен, когато уреди брака ми. На нея ѝ трябваше просто мъж, който да ме държи далече от хорските погледи; но се случи така, че избра човек, който ме обича и държи на мен у дома. И сключи добра сделка. Тя плати на съпруга ми най-малката възможна зестра в сватбения ни ден; дори сега почти ми идва да се изсмея, като си помисля какво му дадоха, за да се ожени за мен: две имения, две нищожни имения, и един малък, порутен замък! Можеше да настоява за много повече; но той винаги е служил на Тюдорите само за тяхната благодарност, подтичваше зад тях, за да им напомни, че е на тяхна страна, следваше знамето им, накъдето и да го отведе, без да пресмята какво ще му струва това или да задава въпроси.

Отрано в живота си той се доверяваше на лейди Маргарет Боуфорт, негова сродница. Тя го убеди, както убеди толкова много хора, че ще бъде победоносна съюзница, но опасен враг. Като млад той възложил надеждите си на изключително силното ѝ семейно чувство и станал неин довереник. Тя го заклела да служи на каузата на сина ѝ, и той, и всички нейни съюзници рискували живота си, за да поставят сина ѝ на трона и да я назоват с титлата, която тя измисли за себе си: „Нейна светлост майката на краля“. И все пак дори сега, дори в безспорния си триумф, тя се вкопчва в братовчедите, ужасена от ненадеждни приятели и будещи страх непознати.

Поглеждам братовчедка си, кралицата. Толкова сме различни от Тюдорите. Омъжиха я за сина на нейна светлост, краля, Хенри, и едва след като подлагаха на проверка плодовитостта и лоялността ѝ в продължение на близо две години, сякаш беше кучка за разплод, която вземат при одобрение, я короноваха като кралица — макар че тя беше принцеса по рождение, а той бе роден много далеч от трона. Мен омъжиха за далечния братовчед на нейна светлост сър Ричард. Поискаха и двете да се отречем от потеклото си, детството си, миналото си, да приемем тяхното име и да положим клетва за вярност, и ние го сторихме. Но дори при това положение се съмнявам, че някога ще ни имат доверие.

Елизабет, братовчедка ми, хвърля поглед към мястото, където младият принц Артур, нейният син, чака да доведат коня му от конюшните.

— Иска ми се и тримата да останете.

— Той трябва да бъде във владенията си — напомням ѝ. — Той е Уелски принц, трябва да бъде близо до Уелс.

— Аз само…

— В страната цари мир. Скоро кралят и кралицата на Испания ще ни изпратят дъщеря си. Ще се върнем, преди да се усетиш, готови за сватбата на Артур. — Не добавям, че те приеха да изпратят младата инфанта едва сега, когато брат ми е мъртъв. Той умря, за да не съществува съперничещ наследник; килимът, по който инфантата ще стигне до олтара, ще бъде червен като неговата кръв. А аз ще трябва да стъпвам по него, в процесията на Тюдорите, и да се усмихвам.

— Имаше проклятие — казва тя внезапно, идва по-близо до мен и допира уста до ухото ми, така че мога да почувствам топлината на дъха ѝ по бузата си. — Маргарет, трябва да ти кажа. Имаше проклятие — тя слага длан в моята и чувствам как ръката ѝ трепери.

— Какво проклятие?

— Че който е отвлякъл братята ми от Тауър, който е убил моите братя, ще умре заради това.

Ужасена, се дръпвам назад, за да мога да видя бялото ѝ лице:

— Чие е това проклятие? Кой е казал такова нещо?

Сянката на вина, която прекосява лицето ѝ, ми подсказва веднага отговора. Сигурно е била майка ѝ, вещицата Елизабет. Не се съмнявам, че това смъртоносно проклятие е дело на онази смъртно опасна жена.

— Какво точно каза тя?

Тя плъзва длан по ръката ми и ме придърпва в градината до конюшнята, през сводестия вход, така че оставаме сами в ограденото пространство, дървото с опадали листа простира клони над главите ни.

— Аз също го изрекох — признава тя. — Проклятието беше колкото нейно, толкова и мое. Произнесох го заедно с майка ми. Бях само момиче, но трябваше да бъда по-благоразумна… но го изрекох заедно с нея. Заговорихме на реката, на богинята… нали знаеш!… Богинята, която основала нашия род. Казахме: „Нашето момче ни бе отнето, когато още не беше мъж, още не беше крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погуби и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е дело на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Потрепервам и се загръщам с пелерината за езда, сякаш осветената от слънцето градина внезапно е станала влажна и студена от потвърждаващата въздишка на реката.

— Казала си това?

Тя кимва, с тъмни и изпълнени със страх очи.

— Е, крал Ричард умря, а синът му умря преди него — потвърждавам дръзко. — Един мъж и неговият син. Братята ти изчезнаха, докато бяха под неговите грижи. Ако е бил виновен и проклятието е подействало, тогава може би всичко е приключено, и с рода му е свършено.

Тя свива рамене. Никой, който познаваше Ричард, никога не би помислил дори за миг, че той е убил племенниците си. Това е нелепо предположение. Той посвети живота си на своя брат, беше готов да пожертва живота си за своите племенници. Мразеше майка им и завзе престола, но никога не би сторил зло на момчетата. Дори Тюдорите не смеят да отправят нещо повече от намек за такова престъпление; дори те не са достатъчно безсрамни, за да обвинят един мъртвец в престъпление, каквото никога не би извършил.

— Ако е дело на този крал… — гласът ми не е много по-силен от шепот. Държа я толкова плътно до себе си, че все едно се прегръщаме; наметалото ми около раменете ѝ, ръката ѝ е в моята. Почти не смея да говоря в този двор от шпиони. — Ако братята ти са убити по негова заповед…

— Или на майка му — добавя тя много ниско. — Съпругът ѝ държеше ключовете от Тауър, братята ми бяха пречка между сина ѝ и трона…

Потръпваме, стиснали се за ръце толкова здраво, сякаш нейна светлост може да се промъкне зад нас и да ни чуе. И двете сме ужасени от влиянието на Маргарет Боуфорт, майка на Хенри Тюдор.

— Наред е, всичко е наред — казвам, като се опитвам да обуздая страха си, опитвам се да отрека треперенето на ръцете ни. — Но, Елизабет, ако именно те са убили брат ти, тогава вашето проклятие ще падне върху сина ѝ, собствения ти съпруг, а също и върху неговия син.

— Знам, знам — простенва тя тихо. — Именно от това се страхувам, откакто си го помислих за първи път. Ами ако внукът на убиеца е моят син: принц Артур? Моето момче? Ами ако съм проклела собственото си момче?

— Ами ако проклятието сложи край на рода? — прошепвам. — Ами ако няма момчета от рода на Тюдорите, и накрая не остане нищо освен безплодни момичета?

Стоим съвсем неподвижни, като замразени в зимната градина. В дървото над главите ни една червеношийка изпява звънка нота, своя предупредителен зов, а после отлита.

— Пази го! — изрича тя внезапно разпалено. — Пази Артур на сигурно място в Лъдлоу, Маргарет!