Проклятието на краля

Абатството „Сион“, Брентфорд, западно от Лондон Пролетта на 1507 г.

Пиша на синовете си Хенри и Артур, за да ги попитам как са, дали учат и трупат знания. Не смея да злоупотребявам с щедростта на абатството, като ги поканя тук; сестрите не могат да посрещнат двама енергични младежи в тихия си манастир, а и бездруго не мога да платя за пътуването им.

Виждам малкото си момче Реджиналд само веднъж на всеки три месеца, когато го изпращат през реката при мен с наета гребна лодка. Той идва, както му нареждат, премръзнал, сгушен на носа на малката лодка. Може да остане само за една нощ, а после трябва да си отиде отново. Научили са го да бъде мълчалив, научили са го много добре; държи очите си наведени, а ръцете си — отстрани до тялото. Когато се затичвам да го поздравя и да го прегърна силно, той остава скован и неотзивчив, сякаш жизненият ми, приказлив син е мъртъв и погребан и единственото, което ми е останало да прегръщам, е един студен, малък надгробен камък.

Урсула, почти на девет години, сякаш расте с всеки изминал ден, и аз отпускам отново и отново подгъвите на старите ѝ, „наследени“ рокли. Обувките на двегодишния Джефри го стискат отпред на пръстите. Когато го слагам в леглото вечер, милвам краката му и дърпам пръстите му, сякаш мога да им попреча да израстат закривени и свити. Наемите от Стортън се събират и ми се изпращат предано, но аз трябва да ги предавам на абатството за издръжката ни. Не знам къде ще отиде Джефри, когато стане твърде голям, за да живее тук. Може би и двамата с Урсула ще трябва да бъдат обречени на Църквата като брат си Реджиналд, и да изчезнат в мълчание. Прекарвам часове на колене, молейки се на Бог да ми изпрати знак, или да ми прати някаква надежда, или просто да ми изпрати малко пари; понякога си мисля, че когато и последните ми две деца бъдат затворени и заключени на сигурно място в лоното на Църквата, ще вържа на колана си голяма торба с камъни и ще нагазя в студените дълбини на река Темза.