Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Лятото на 1518 г.

Главният отговорник на краля по настаняването идва на кон до входната ми врата, с половин дузина кралски телохранители, яздещи с него, хвърля поглед към новата каменна зидария, върху която над вратата на стария ми семеен дом гордо стои моят герб, и слиза от коня. Очите му обхождат наскоро ремонтираните кули, красивите, покрити с нови плочи покриви, ливадите, които се спускат надолу до широката река, добре обработените ниви, купите сено, златистия цвят на пшеницата и наситения зеленикав проблясък на ечемика в нивите. Отбелязва — знам го, дори без да виждам алчността в очите му — колко тучни са нивите ми, колко угоен е добитъкът ми, благоденствието на тази хълмиста, ширнала се земя, която притежавам.

— Добър ден — казвам, като излизам от голямата врата в роклята си за езда, с обикновена шапчица на главата: самото олицетворение на работещ земевладелец, комуто е поверено управляването на големи земи.

Той се покланя много ниско, както подобава.

— Ваше благородие, кралят ме изпраща да съобщя, че ще дойде да отседне при вас за осем нощи, ако в селото няма болест.

— Всички сме добре, благодаря на Бога — отвръщам. — А кралят и дворът ще бъдат добре дошли тук.

— Виждам, че можете да ги подслоните — казва той, признавайки великолепието на къщата ми. — Напоследък отсядахме в много по-скромни жилища. Мога ли да говоря с управителя на домакинството ви?

Обръщам се и кимвам, а Джеймс Ъпсъл пристъпва напред.

— Сър?

— Имам списък с необходимите стаи — кралският квартирмайстор измъква навит на руло свитък хартия от един вътрешен джоб на жакета си. — Освен това ще трябва да огледам всеки един от конярите и домашните ви слуги. Трябва лично да се уверя, че са здрави.

— Моля, окажете съдействие на кралския квартирмайстор — казвам спокойно на Ъпсъл, който се наежва при това надменно отношение. — Кога ще пристигне негова светлост кралят?

— Преди да е изтекла седмицата — отвръща отговорникът по настаняването, а аз кимвам, сякаш за мен това е нещо съвсем обичайно, и влизам тихо в къщата си, където повдигам роклята си и хуквам да кажа на Монтагю и Джейн, Артур и Урсула, и особено на Джефри, че самият крал идва в Бишам и всичко трябва да бъде абсолютно съвършено.

Монтагю лично потегля на кон с хората, които трябва да указват пътя, и поставя знаците по пътя, за да се увери, че бързоходците, които вървят пред двора, няма как да се заблудят. Зад тях ще дойдат кралски телохранители, за да се уверят, че околността е безопасна и че няма място, където кралят може да бъде издебнат от засада или нападнат. Влизат в конюшните и слизат от потните коне, а Джефри, който цяла сутрин предано е стоял на пост като съгледвач, дотичва да ми каже, че стражите са тук, така че дворът едва ли е много зад тях.

Готови сме. Синът ми Артур, който познава вкусовете на краля по-добре, отколкото който и да било от нас, е поръчал музиканти и ги е накарал да репетират; те ще свирят след вечеря за танците. Уредил е да заеме добри коне за лов от всички съседи, за да допълни пълната конюшня с ловни коне, които ще дойдат с двора. Артур е предупредил арендаторите ни, че кралят ще язди навсякъде из земите и гората им и че ще бъдат обезщетени за всички щети по посевите, когато посещението приключи. Изрично им е забранено да се оплакват преди това. На арендаторите са дадени указания да приветстват краля с възгласи и да крещят благословии всеки път щом го видят; не може да излагат оплаквания или молби. Изпратих управителя си до всички местни пазари да купи деликатеси и сирена, докато Монтагю изпраща свой човек в Лондон да претършува избата на Л’Ербер за най-добрите вина.

Урсула и аз поръчваме на отговорника за бельото да изнесе най-хубавите чаршафи за двете най-добри спални, стаята на краля от западната страна на сградата, и тази на кралицата — от източната. Джефри изпълнява поръчки от една стая до друга, от една кула в друга, но дори той, в момчешката си радост, не е по-развълнуван от мен, че кралят на Англия ще спи под покрива ми, че всички ще видят, че отново съм възстановена на мястото си, в дома на предците си, и че кралят на Англия за мен е приятел, който ми гостува.

Странно е, че най-хубавата част от това, най-хубавият момент — след цялата работа по подготовката и показната радост — е когато Джефри застава до мен, докато помагам на Катерина да излезе от носилката си и виждам, че лицето ѝ сияе, а тя се вкопчва в мен, сякаш е моята малка сестра, а не моя кралица, и прошепва в ухото ми:

— Маргарет! Познайте защо съм в носилка, а не яздя?

А когато се поколебавам, боейки се да изрека внезапната, бурно връхлетяла надежда, тя се разсмива на глас и ме прегръща отново.

— Да! Да! Вярно е. Очаквам дете.

Ясно е, че са щастливи заедно, далече от двора, където на службогонците и ласкателите е забранено да се явяват пред краля. Придружават я само няколко от дамите ѝ — никакви склонни към флиртове момичета. В продължение на цяла година те са живели като обикновена двойка, само с шепа приятели и спътници. Хенри е бил принуден да се лиши от постоянния поток на внимание и похвали; и това му се е отразило добре. В отсъствието на други те са се наслаждавали на собствената си компания. Всеки път, когато Хенри обърне внимание на Катерина, тя разцъфва под топлотата на привързаността му, а той открива отново спокойната мъдрост и истинското познание на очарователната жена, за която се ожени по любов.

— Само че се страхувам, че кралят занемарява управлението си — казва тя.

— Занемарява?

Никой не би могъл да е по-добър съдник на монархията от Катерина Арагонска; тя е възпитана да вярва, че управляването на кралство е свещен дълг, на който да е посветена последната молитва вечер, за който да мислиш в мига, когато се събудиш. Когато беше малко момче, Хенри беше на същото мнение, но като възрастен започна да проявява небрежност към делата на кралството. Когато кралицата беше регент на Англия, тя се срещаше със съветниците си всеки ден, допитваше се до по-опитните, приемаше съвети от великите лордове, и четеше и подписваше всеки един документ, издаван от двора. Когато Хенри се прибра у дома, той се отдаде на лов.

— Той оставя цялата работа на кардинала — казва тя. — И се боя, че някои от лордовете може да се чувстват пренебрегвани.

— Те наистина са пренебрегвани — казвам безцеремонно.

Катерина свежда очи.

— Да, зная — признава тя. — А кардиналът е добре възнаграден за работата си.

— Какво получава сега? — питам настойчиво. Долавям раздразнението в собствения си глас. Усмихвам се и докосвам ръкава ѝ. — Простете ми, аз също мисля, че кардиналът управлява твърде своеволно и получава твърде високо заплащане.

— Фаворитите винаги струват скъпо — усмихва се тя. — Но тази нова чест ще струва малко на краля. Оказана е от Светия Отец. Кардиналът ще бъде назначен за папски легат.

Ахвам:

— Папски легат? Томас Улзи ще управлява Църквата?

Тя повдига вежди и кимва.

— Без никой над него освен папата?

— Никой — отбелязва тя. — Поне е миротворец. Предполагам, че би трябвало да се радваме на това. Предлага мир между нас и Франция и женитба на дъщеря ми с дофина.

Бързо слагам съчувствено ръка върху нейната.

— Тя е само на две години — казвам. — Има време дотогава. Може никога да не се случи, със сигурност ще възникне някое спречкване с Франция, преди да се наложи тя да замине.

— Да — съгласява се тя. — Но кардиналът — извинете, негово преосвещенство папският легат — като че ли винаги получава онова, което поиска.

По време на кралското гостуване всичко минава гладко. Кралят се възхищава на къщата, наслаждава се на лова, играе хазарт с Монтагю, язди с Артур. Кралицата обикаля наоколо с мен, усмихнато хвали приемната ми, личните ми покои, спалнята ми. Долавя задоволството, което изпитвам от дома си и от съзнанието, че всичките други мои къщи са ми били върнати. Възхищава се на хранилището ми за скъпоценности и стаята ми с архивите, и разбира, че управляването на това, което е мое малко кралство, е моя гордост и радост.

— Родена сте да заемате високо място — казва тя. — Сигурно сте имали чудесна година, организирали сте сватба и сте успели да направите всичко тук точно както го искате.

Когато дворът продължи пътуването си, ще вземат със себе си Артур. Кралят заявява, че никой не издържа по-добре от Артур на бързината, с която той препуска по време на лов.

— Той ще ме назначи за отговорник на личните си покои — заявява Артур, когато идва в стаята ми последната вечер.

— Какъв?

— Кралят създава нов ред в домакинството. Всички негови най-добри приятели, каквито сме ние сега, ще бъдат прикрепени към личните му покои — точно както кралят на Франция се заобикаля с най-приближените си приятели. Хенри иска да прави това, което прави кралят на Франция. Иска да му съперничи. Затова ще има кръг от благородници, обслужващи личните му покои, а аз ще бъда един от малцината, наистина малцината, подбрани за тази цел.

— И какви ще бъдат задълженията ти?

Той се разсмива.

— Засега, струва ми се, да се веселя.

— И да пиеш твърде много — допълвам.

— Да бъда весел, и да пия твърде много, и да флиртувам с дамите.

— И да водиш краля по лоши пътища?

— Уви, почитаема майко, кралят е млад човек и сякаш се подмладява с всеки изминал ден. Той и сам може да тръгне по лош път, не съм му нужен аз, за да го поведа.

— Артур, момчето ми, зная, че не можеш да го спреш, но има някои млади дами, които биха били щастливи да разбият сърцето на съпругата му. Ако би могъл да го отклониш от тях…

Той кимва:

— Знам. И зная колко скъпа ви е тя, а Бог знае, че Англия не би могла да има по-добра кралица. Той никога не би сторил нещо непочтително; обича я истински, той само…

— Ако можеш да накараш краля да се придържа към леките удоволствия с жени, които помнят, че дворцовата любов е игра, която не се приема сериозно, ще направиш услуга на кралицата и страната.

— Винаги бих искал да служа на кралицата. Но дори и Уилям Комптън, нито дори Чарлс Брандън, не могат да ръководят краля — лицето на Артур просветва от смях. — И, майко, нищо не може да го спре да се влюби. Напълно нелепо е! Той е най-странната смесица от похот и благоприличие. Вижда хубаво момиче, някоя перачка в дюкян за боядисване на дрехи, и би могъл да я има за едно пени. Но вместо това трябва да напише стихотворение за нея и да говори любовни думи, преди да може да извърши акта, който повечето от нас биха приключили за минути на ливадата за сушене, скрити от мокрите чаршафи.

— Да, и точно това измъчва кралицата — казвам. — Любовните думи, не дребната монета или актът, извършван за минути.

— Такъв е кралят — Артур свива рамене. — Не иска моментното удоволствие, иска думи на любов.

— От перачка в дюкян за боядисване на дрехи?

— От всяка — казва Артур. — Той е по рицарски благороден.

Изрича го, сякаш това е истинска беда, и аз съм принудена да се засмея.

Сбогувам се с придворните и не потеглям на път с тях. Вместо това отивам в Лондон и оставам няколко седмици при принцеса Мери, а после се отбивам при търговците на коприна, защото трябва да купувам много неща. Тази есен дъщеря ми Урсула ще се омъжи и ще напусне дома ни. Осигурих ѝ истински добър брак, и ще го отпразнувам и като свой собствен триумф, освен като нейно щастие. Тя ще се омъжи за Хенри Стафорд, син и наследник на моя братовчед Едуард, Бъкингамският херцог. Ще бъде херцогиня и една от най-високопоставените дами в Англия. Ще прибавим нова брънка към връзката с братовчедите си, най-изтъкната херцогска фамилия в страната.

— Той е дете — заявява тя кратко, когато ѝ съобщавам новината. — Когато беше тук на Великден, се забавляваше с Джефри.

— На седемнайсет е, вече е мъж — казвам.

— Аз съм на двайсет години! — възкликва тя. — Не искам да се омъжвам за едно от малките приятелчета на Джефри. Мамо, как е възможно? Как мога да се омъжа за другаря в игрите на по-малкия си брат? Ще изглеждам като глупачка.

— Ще изглеждаш като наследница — казвам. — А по-късно, когато му дойде времето, ще изглеждаш като херцогиня. Ще откриеш, че това е голямо обезщетение за всичко, което изпитваш сега.

Тя поклаща глава; но знае, че няма избор, а и двете знаем, че съм права.

— А къде ще живеем? — пита нацупено. — Защото не мога да живея тук с Джефри, и да гледам как двамата тичат навън да играят всяка сутрин.

— Той е млад мъж. Ще надрасне игрите — казвам търпеливо. — Но във всеки случай ще живеете с херцога, неговият баща, който ще те отведе в двора да живееш там, в покоите на Бъкингам. Ще те виждам там и ти ще продължиш да служиш на кралицата, когато си в двора. Но ще влизаш на вечеря, следвайки я почти по петите. Ще стоиш по-високо от почти всяка друга жена, освен принцесите от кралската фамилия.

Виждам как лицето ѝ се стопля при тази мисъл и скривам една усмивка.

— Да, помисли си! Ще имаш по-висока титла от моята. Ще вървиш пред мен, Урсула.

— О, наистина ли?

— Да. А когато не си в двора, ще живееш в някоя от къщите на негова светлост.

— Къде? — пита тя.

Засмивам се:

— Не знам къде. В който и да е от дванайсетте му замъка, предполагам. Погрижила съм се добре за теб, Урсула. Осигурила съм ти изключително добро бъдеще. В сватбения си ден ще станеш състоятелна млада жена, дори преди свекър ти да умре, а когато това стане, съпругът ти ще наследи всичко.

Тя се колебае:

— Но херцогът ще служи ли още на краля? Нали Артур каза, че сега винаги папският легат съветва краля, а не лордовете.

— Бъкингамският херцог ще присъства в двора — уверявам я аз. — Кралят не може да управлява без подкрепата на великите лордове, дори ако Томас Улзи върши цялата работа. Кралят знае това, баща му знаеше това. Кралят никога няма да се скара с великите лордове, така ще раздели страната. Херцогът има такива големи земи, и толкова много хора под свое разпореждане, толкова много верни арендатори, че никой не може да управлява Англия без него. Разбира се, той ще присъства в двора като един от най-изтъкнатите лордове в страната, а ти ще бъдеш уважавана навсякъде като негова дъщеря и следващата херцогиня на Бъкингам.

Урсула не е глупачка. Ще пренебрегне детинското поведение на жениха си заради богатствата и положението, които той може да ѝ донесе. А разбира и още нещо:

— Семейство Стафорд са преки потомци на Едуард III — отбелязва тя. — От кралско потекло са.

— Не по-малко от нас — съгласявам се.

— Ако имам син, той ще бъде Плантагенет по двете линии — изтъква тя. — От кралски произход и от двете страни.

Свивам рамене.

— Ти си от старата кралска фамилия на Англия — казвам. — Нищо не може да промени това. Синът ти ще наследи кралска кръв. Нищо не може да промени това. Но на престола са Тюдорите, кралицата очаква дете, ако роди момче, то ще бъде принц от династията на Тюдорите — нищо не може да промени и това.

Нямам нищо против да подобря положението си чрез издигането на дъщеря си, която някой ден ще стане херцогиня, защото за първи път настъпва миг, в който се усъмнявам в собственото си положение в двора. От първия миг, когато се възкачи на престола, кралят винаги ми е оказвал специално благоволение: издига ме, връща ми семейните земи, дава ми най-високи титли, грижи се да имам най-хубавите покои в двора, насърчава кралицата да ме назначи за първа придворна дама и, разбира се, ми поверява бъдещото напътстване и образование на принцесата. Прави всичко възможно да покаже на света, че съм ползваща се с благоволение кралска сродница. Аз съм една от най-заможните благородни дами в страната; до този момент съм най-състоятелната жена, и единствената, която притежава титла и земи, получени по собствени заслуги.

Но е паднала някаква сянка, макар да не мога да разбера защо. Кралят вече не раздава толкова щедро усмивките си, по-малко се радва да ни види — мен и цялото ми увеличено семейство. Артур си остава негов фаворит, Монтагю все още е в най-близкото му обкръжение, но всички по-стари братовчеди — Бъкингамският херцог, Джордж Невил, Едуард Невил — биват полека отстранени от личните покои на краля, за да се присъединят към не толкова облагодетелстваните гости в залата за аудиенции отвън.

Конната свита, с която кралят живя по време на едногодишното си изгнание заради потната болест, се е превърнала в нов кръг от негови най-приближени хора, тесен кръг от приятели, всички на негова възраст и по-млади. Дори са си измислили име: наричат себе си „любимците“ — веселите другари на краля.

Братовчедите ми, особено Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, и Джордж Невил, са твърде стари и твърде достолепни, за да се правят на глупаци, за да забавляват краля. Има един случай, когато младите мъже се качват с конете си по стълбите на двореца и препускат в лек галоп из залата за аудиенции; предполага се, че това е особено добро забавление. Някой закрепва кана с вода над една врата, и един посланик, дошъл на държавна визита, бива измокрен до кости. Устройват засада в кухнята в малък военен набег и „пленяват“ вечерята, а после я връщат срещу откуп на придворните, които трябва да я ядат студена, след като късовете печено месо са били набодени на ножове и подмятани от ръка на ръка; никой освен самите млади мъже не намира това за забавно. Те отиват в Лондон, втурват се из един пазар и преобръщат сергиите, чупят стоката и съсипват храната, напиват се до вцепенение, повръщат в огнищата и задяват прислужничките, докато в помещенията за прислугата не остава и една честна жена.

Разбира се, по-възрастните ми сродници са изключени от такива забавления, но твърдят, че тук става дума за нещо по-сериозно от пиене и забавляващи се буйни млади мъже. Докато Хенри лудува с „любимците“, всички дела на кралството остават в ръцете на усмихнатия му помощник, кардинал Улзи. Всички подаръци, привилегии и високо платени постове минават през меките, топли ръце на кардинала, и много от тях той прибира тайно в широките си червени ръкави. Хенри не бърза да покани сериозните по-възрастни съветници обратно при себе си, за да оспорят растящото му въодушевление по адрес на един друг красив млад крал, Франсоа Френски, и не желае да чува нищо за растящото лекомислие и разточителност на приятелите си.

Затова се безпокоя, че ме приема като една от скучните стари хора, и ме обзема тревога, когато един ден той ми казва, че според него това, че ми е върнал някои от именията ми в Съмърсет, било грешка — защото всъщност те трябвало да принадлежат на Короната.

— Не мисля така, ваша светлост — казвам веднага. Оглеждам бързо младите мъже и виждам как синът ми Монтагю вдига глава и се заслушва, когато възразявам на краля.

— Изглежда, сър Уилям мисли така — изрича провлечено Хенри.

Сър Уилям Комптън, бившият ми кандидат за женитба, ми отправя една от най-прелъстителните си усмивки.

— Те всъщност са земи на короната — заявява. Очевидно е станал експерт. — А три от тях принадлежат на херцогство Съмърсет. Не на вас.

Не му обръщам внимание и казвам на краля:

— Разполагам с документите, които показват, че те са, и винаги са били, във владение на моето семейство. Ваша светлост беше така добър да ми върне това, което ми принадлежи. Притежавам само това, което е мое по право.

— О, семейството! — Сър Уилям се прозява. — О, Боже мой, това семейство!

За момент съм зашеметена, не знам какво да кажа или да мисля. Какво има предвид с тази забележка? Дали иска да каже, че моето семейство, фамилията на Плантагенетите в Англия, не заслужава най-голямо уважение? Младият ми братовчед Хенри Кортни повдига вежди при тази обида и се втренчва в Уилям Комптън: ръката му посяга към празния му колан, където би трябвало да е сабята му.

— Ваша светлост? — обръщам се към краля.

За мое облекчение той прави лек жест с ръка, и сър Уилям се покланя, усмихва се и се оттегля.

— Ще накарам управителя си да разгледа въпроса — казва просто Хенри. — Но сър Уилям е напълно сигурен, че това са мои земи и вие ги притежавате по недоразумение.

Каня се да кажа, както би било благоразумно да кажа: О! В такъв случай, нека ви ги върна веднага, сега, без отлагане, независимо дали са мои по право, или не — така би постъпил един добър придворен. Всичко принадлежи на краля, ние владеем богатството си по негова прищявка, и ако му ги дам в първия момент, щом ги поиска, по-късно може да ми върне нещо друго.

Тъкмо се каня да се лиша от собствеността си, когато виждам бързата, лукава усмивка по лицето на сър Уилям, докато се извръща от сина ми Монтагю. Това е проблясващо пламъче на триумф у човека, който знае, че е безспорният фаворит, на когото са позволени всякакви волности, макар да се е провинил във всевъзможни простъпки, и друг, който е далеч по-млад, по-въздържан и по-достоен. И чувствам как у мен се надига някаква упоритост, и си казвам, че няма да се откажа от наследството на сина си, понеже този надут глупак си мисли, че то не е мое. То е мое. Това са семейните ми земи. Без тях трябваше да търпя бедност, и ми беше трудно да ги спечеля обратно; проклета да съм, ако ги предам по заповед на такива като Уилям Комптън, на крал като Хенри, когото съм гледала да танцува из детската стая, да отмъква играчките на сестра си и да отказва да ги дели с нея.

— Ще помоля моя управител сър Томас Болейн да разгледа въпроса и да уведоми сър Уилям — казвам хладно. — Но съм сигурна, че няма грешка.

Отдалечавам се от личните покои на краля заедно с две от моите дами, отивайки към покоите на кралицата, когато Артур ме настига и ме хваща под ръка, за да може да говори тихо и никой друг да не може да чуе.

— Почитаема майко — просто му дайте земите — казва той кратко.

— Те са мои!

— Всички го знаят. Няма значение. Просто му ги дайте. Той не обича да го ядосват и не обича да има работа за вършене. Няма да иска да чете доклад, не иска да отсъжда. Най-вече не иска да му се налага да пише каквото и да е и да го подписва.

Спирам и се обръщам към него.

— Защо ти е да ме съветваш да предам наследството на брат ти? Къде щяхме да бъдем, ако не бях посветила живота си да спечеля обратно онова, което е наше?

— Той е кралят, свикнал е да постига своето — казва кратко Артур. — Дава заповед на Улзи, понякога само му кимва, и работата е свършена. Но вие и чичо ми Стафорд, и моят чичо Невил — всички вие спорите с него. Очаквате да действа в рамките на един куп правила и традиции. Очаквате от него да обяснява всяка промяна. Търсите му сметка. Това не му харесва. Той иска властта му да бъде неоспорима. Наистина не може да търпи да му се противопоставят.

— Това са мои земи! — Повишила съм глас, затова хвърлям поглед наоколо, а после заговарям по-тихо. — Това са родовите ми земи, които притежавам по право.

— Братовчед ми, херцогът, би казал, че притежаваме трона по право — изсъсква Артур. — Но никога не би го изрекъл на висок глас пред краля. Ние притежаваме тези земи, притежаваме цяла Англия по право. Но никога не казваме такова нещо, не допускаме дори намек за това. Върнете му земите. Нека се убеди, че ние не настояваме за своите права, че не претендираме за права, че сме само негови най-смирени поданици. Че се радваме да получим само онова, което той доброволно ни дава.

— Той е кралят на Англия — казвам нетърпеливо. — Съгласна съм с това. Но баща му получи трона чрез завоевание, а някои биха казали, и чрез измяна на бойното поле. Удържа го на косъм. Не го е наследил, не произхожда от старата кралска кръв на Англия. А младият Хенри е пръв сред равни, не е над нас, не е над закона, не е неуязвим за предизвикателство. Наричаме го „Ваша светлост“, както бихме наричали кой да е херцог, както наричаме твоя братовчед Стафорд. Той е един от нас, почитаме го, но не стои над нас. Той не е недосегаем. Неговата дума не е Божие слово. Той не е папата.