Проклятието на краля

Абатство „Сион“, Брентфорд, западно от Лондон Април 1509 г.

Научавам вестта първо от старата портиерка в абатството, която идва до вратата на килията ми и я разтваря широко, без да почука. Урсула е в леглото си и не се размърдва, но Джефри спи в моето тясно легло, сгушен в прегръдките ми, и подава главица, когато Джоан нахълтва в стаята и казва:

— Кралят е мъртъв. Събудете се, милейди. Свободни сме. Бог е милостив. Той ни благослови. Бог ни спаси. Проклятието на Червения дракон ни подмина. Кралят е мъртъв.

Сънувах, че съм в двора на чичо ми Ричард в Шериф Хътън, а братовчедка ми Елизабет танцува с него във вихър от златен и сребърен брокат. Веднага сядам в леглото и ѝ казвам:

— Тихо. Не искам да чувам това.

Старото ѝ набръчкано лице се пропуква от усмивка. Никога не съм я виждала да се усмихва широко преди.

— Ще го чуете! — заявява тя. — Всеки може да го каже и всеки може да го чуе. Защото върховният шпионин е мъртъв, а слугите му — шпиони са изхвърлени от служба. Кралят е мъртъв и добрият, прекрасен принц се възкачи на трона си точно навреме, за да спаси всички ни.

Точно тогава камбаната на абатството започва да бие: равномерен, дълбок, отчетлив звук, а Джефри тромаво се изправя на колене и възкликва:

— Ура! Ура! Хенри ли ще бъде крал?

— Разбира се — казва старата жена, като улавя ръчичките му и го завърта в танц върху леглото. — Бог да благослови него и деня, в който се възкачи на трона.

— Моят брат Хенри! — изписква Джефри. — Крал на Англия!

Толкова съм ужасена от това невинно изричане на предателски думи, че го сграбчвам и притискам силно към себе си, затискам устата му с длан и се обръщам към Джоан, умолявайки я измъчено да замълчи. Но тя само поклаща глава към него и се смее на гордостта му.

— По право — да — казва тя дръзко. — Би трябвало да е вашият брат Хенри. Но си имаме хубаво момче от рода на Тюдорите, което да наследи стария тиранин, принц Хари Тюдор ще заеме трона и шпионите и бирниците ще си отидат.

Скачам от леглото и започвам да навличам дрехите си.

— Тя ще ви повика ли? — пита ме портиерката Джоан, като вдига Джефри от леглото и го оставя да танцува около нея. Урсула се надига, разтрива очи и пита:

— Какво става?

— Коя? — Мисля си за нейна светлост майката на краля, която е погребала внука си, а сега ще погребе сина си, точно както предрече проклятието на Елизабет. Ще бъде сломена. Ще повярва, както вярвам аз, че Тюдорите подписаха смъртната си присъда, когато убиха нашите принцове в Тауър. Ще помисли, както мисля аз, че те са прокълнати убийци.

— Катерина, вдовстващата принцеса на Уелс — казва Джоан простичко. — Няма ли той да се ожени за нея и да я направи кралица на Англия, както обеща? Няма ли тя да повика вас, най-скъпата си приятелка? Няма ли да можете да вземете децата си със себе си в двора и да живеете така, както ви се полага по рождение? Няма ли да бъде като истинско чудо за вас, като камък, изтърколен от входа на гробницата и пуснал всички ви на свобода?

Спирам като закована. Толкова не съм свикнала да се надявам, та просто не знам какво да кажа. Дори не съм се сещала за това.

— Би могъл — казвам зачудено. — Може да се ожени за нея. А тя може да ме повика. Знаете ли, ако той го стори — тя ще ме повика.

Прилича на истинско чудо, освобождение, вдъхващо сили, както пролет след студена, сива зима. Чудото идва през пролетта и винаги след това, когато видя как цветчетата на глога белеят като сняг по живите плетове или как нарцисите се привеждат под вятъра, си спомням за онази пролет, когато старият крал от рода на Тюдорите умря, а момчето от рода на Тюдорите се възкачи на трона, за да поправи стореното зло.

Той ми беше казал в детската си стая, че да бъдеш крал е свещен дълг. Тогава го сметнах за обичлив малък самохвалко: момче, разглезено от обожаващи го жени, мило момче с добри намерения. И въпреки това, кой би си помислил, че той така светкавично ще успее да се противопостави на злобния стар човек, да вземе Катерина за своя годеница, да се обяви за крал и да подготви брака си с нея — всичко това на един дъх? Това беше първото нещо, което направи, това седемнайсетгодишно момче, най-първото, което направи. Точно като моя чичо крал Едуард, той зае трона и взе жената, която обичаше. Кой би си помислил, че Хари Тюдор има куража на Плантагенет? Кой би си помислил, че той има нужното въображение? Кой би си помислил, че той притежава нужната страст?

Той е истински син на майка си; това може да бъде единственото обяснение. Наследил е нейната любов и смелост, нейния ведър оптимизъм, който е същността на нашето семейство. Той е крал от династията на Тюдорите, но има и кръвта на династията Йорк. Със своята жизненост и оптимизъм той е един от нашето семейство. В охотното приемане на властта, в бързото изпълнение на решенията си, той се проявява като един от нашите.

Принцеса Катерина ме вика с кратка бележка, в която ми заръчва да дойда в къщата на лейди Уилямс, където ще ме очакват приготвени покои, подобаващи за благородна дама с моето положение. После трябва да отида веднага в двореца Уестминстър, право в помещенията на гардеробната, да избера половин дузина рокли, и да се явя при нея, богато облечена, като нейна първа придворна дама. Това е избавлението ми. Свободна съм. Това е възстановяването на положението ми.

Оставям децата в „Сион“, а аз потеглям надолу по реката към Лондон. Все още не смея да ги взема със себе си; имам чувството, че първо трябва да се уверя в нашата безопасност, да видя, че сме истински свободни, и едва тогава да се осмеля да ги повикам при себе си.

Лондон не прилича на град, изгубил своя крал. Това не е столица в траур, а град, полудял от радост. По уличните ъгли пекат месо; пият ейл от общи чаши, които си подават от прозорците на пивниците. Кралят е погребан съвсем наскоро, принцът още не е коронован, но градът е опиянен от радост. Отварят вратите на затворите за длъжници и оттам излизат мъже, които са мислели, че никога вече няма да видят дневна светлина. Сякаш някакво чудовище е умряло и ние сме освободени от хватката на ужасно проклятие. Това прилича на събуждане от кошмар. На пролет след безкрайно дълга зима.

Облечена в новата си рокля в бледозеления цвят на Тюдорите, с триъгълна шапчица, тежка като шапчицата на принцесата, влизам в залата за аудиенции на краля на Англия и виждам принца, не на трона му, не застанал вдървено под балдахина от златен брокат като въплъщение на величието, а смеещ се с приятелите си, докато се разхожда из стаята с Катерина до себе си, сякаш са двойка влюбени, омагьосани един от друг. А в дъното на стаята, разположила се на стола си, заобиколена от безмълвните си дами, с по един свещеник от двете страни за подкрепа, седи нейна светлост, облечена в най-наситеното черно, разкъсвана между скръбта и гнева. Тя вече не е нейна светлост майката на краля — титлата, която ѝ вдъхваше толкова голяма гордост, е погребана със сина ѝ. Сега, ако предпочете, може да бъде наричана нейна светлост бабата на краля, но по буреносното изражение на лицето ѝ личи, че не го предпочита.