Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Зимата на 1532 г. — лятото на 1533 г.

Подобно на бавното биене на погребална камбана, което отеква скръбно отново и отново, докато извеждат някой затворник от тъмнината на Тауър и го водят към хълма, където палачът чака до стълбата към ешафода, от кралския двор в Лондон, като бавно отекващи удари, една по една, пристигат лоши новини.

През декември кралят и Ан наглеждат работите по ремонтирането на Тауър и според съобщенията настояват работата да бъде ускорена. Градът кипи от трескава възбуда; мислят, че кралицата ще бъде доведена от Мор и затворена в Тауър.

Джефри идва да ми съобщи, че Ан си придава голяма важност в двора, носи накитите на кралицата, върви пред всички на вечеря. Откакто се е върнала от крепостта в Кале, държала главата си вдървено изправена, сякаш носи тежестта на корона, невидима за всички освен за самата нея. Истинските благородни дами на кралството са пренебрегнати, френската вдовстваща кралица Мери избягва напълно двора на родния си брат и обявява, че е болна. Другите дами на кралството — Агнес, вдовстващата херцогиня на Норфолк; Гъртруд, маркизата на Ексетър; дори аз, най-вече аз — не са поканени. Ан е пазена в своя тесен малък кръг: дъщерята на Норфолк, Мери Хауард, собствената ѝ сестра Мери, и зълва ѝ Джейн. Тя прекарва цялото си време с младите мъже от свитата на Хенри и с брат си Джордж: кръг от луди глави, оглавяван от едноокия сър Франсис Брайън, когато наричат „наместникът на ада“. Кралят е допуснал възникването на този трескаво остроумен двор, пренебрегващ каноните на Църквата, движен единствено от похот и амбиции. Това са безстрашни и самоуверени млади мъже, и жени със съмнителна добродетел, ликуващи от дръзкото си навлизане в един нов свят с новото познание. В този двор всички постоянно са нащрек за новата мода, за новата ерес, в очакване папата най-сетне да се произнесе, а кралят да реши какво ще прави. Тези хора са заложили всичко на надеждата, че кралят ще успее да убеди папата да се съгласи, съзнават, че това е най-големият грях, гибелен за кралството, но вярват, че това е скок в свободата и в един нов начин на мислене.

През януари дипломатическият пратеник на краля до папата се връща у дома широко усмихнат и с новината, че Светият Отец е одобрил избора на краля за Кентърбърийски архиепископ. На мястото на Уилям Уоръм, човек свят, сериозен и благоразумен, изтерзан от всичко, което кралят причинява на неговата Църква, ще имаме духовник, приближен на семейство Болейн, Томас Кранмър, чието тълкуване на Библията толкова удобно съвпада с това на краля, и който е лутерански еретик, ни повече, ни по-малко, също като господарката си.

— Това е точно същото споразумение, което Реджиналд предрече — казва мрачно Монтагю. — Папата приема капелана на Болейн, но спасява английската църква.

Томас Кранмър не прилича много на спасител. Със свещения филон на архиепископ на Кентърбъри на раменете, той използва още първата си проповед, за да обяви пред двора, че бракът на краля с кралицата е невалиден, и че той трябва да сключи нов и по-добър съюз.

Не мога да скрия това от принцесата, а така или иначе тя трябва да бъде подготвена за лоши новини от Лондон. Бавният звън на камбаната в ума ми е станал толкова силен, та си мисля, че тя сигурно също го чува.

— Какво означава това? — пита ме тя. Под сините ѝ очи има виолетови сенки. Не може да спи от болките в корема си, и изглежда, нищо, което мога да направя, не я облекчава. Когато има месечен цикъл, тя е принудена да остане на легло, и кърви обилно, като от дълбока рана. Друг път не кърви изобщо, и аз се боя за бъдещето. Ако скръбта я е направила безплодна, тогава кралят е изпълнил собственото си проклятие. — Какво означава?

— Мисля, че баща ви, кралят, сигурно тайно се е сдобил с разрешението от Светия Отец да изостави майка ви, и сега Томас Кранмър обявява това. Може би ще направи маркизата своя съпруга, но няма да я коронова за кралица. Но това не променя положението ви, ваша светлост. Вие сте зачената законно, все още сте единственото му законно дете.

Не казвам: майка ви изисква да се закълнете в това, каквото и да ви струва. Не мога да се заставя да повторя заповедта. Зная, че е редно да го сторя, но изменям на дълга си. Не мога да кажа на една млада жена на седемнайсет години, че ако изрече името си, може да заплати с живота си; но тя трябва да поеме този риск.

— Знам — казва тя, с много тих и слаб глас. — Зная коя съм, а майка ми знае, че никога в живота си не е извършила безчестна постъпка. Всички знаят това. Единствената неясна фигура е маркизата.

Научаваме малко повече през пролетта, когато получавам поредица бележки от Монтагю в Лондон. Те са неподписани, незапечатани. Появяват се до чинията ми, или забодени на седлото ми, или пъхнати в кутията ми за бижута.

Зная какво трябва да последва. Чакам пристигането на кралския вестоносец, и когато той пристига, го завеждам в покоите на принцесата. Тя седи до една маса, сведената ѝ глава е облята от светлината на яркото пролетно слънце, и преписва ноти за лютня. Вдига поглед, когато влизам, а после виждам как усмивката ѝ замира, щом вижда облечения в ливрея вестоносец зад мен. Изведнъж се състарява, от щастлива млада жена се превръща в изпълнен с горчивина и мнителност дипломат. Изправя се на крака и го наблюдава как се покланя. Той се кланя толкова ниско, колкото един вестоносец трябва да се поклони на една принцеса. Тя оглежда предпазливо името отпред върху запечатаното писмо. Обръщат се към нея правилно, наричайки я принцеса Мери. Едва тогава, когато е сигурна, че той няма да опита да покаже неуважение с някакъв хитър ход, тя разчупва кралския печат и безстрастно прочита кратката, набързо надраскана бележка от краля.

От мястото си до вратата виждам, че бележката е от няколко думи, подписана със засукано „Х“. Тя се обръща, усмихва ми се широко и ми подава писмото.

— Колко невероятно добър е негова светлост да ми съобщи за щастието си — казва тя, и гласът ѝ е съвършено спокоен. — След вечеря ще му пиша да го поздравя.

— Оженил се е? — питам, подражавайки на тона ѝ на доволна изненада заради вестоносеца и придворните дами.

— Точно така. За нейна светлост маркизата на Пемброук — рецитира новоизмислената титла, без гласът ѝ да трепне.

Джефри идва нагоре по реката в наета лодка: носи тъмно вълнено наметало и шапка, смъкната над лицето му. Изпраща внучката ми Катерина да ме заведе при него и ме чака край малкия кей, който използват жителите на града.

— Видях кралицата — казва той. — Даде ми това за принцесата.

Безмълвно вземам писмото, запечатано с восък, но обичаният герб с нара липсва.

— Забранено ѝ е да пише — казва Джефри. — Не ѝ е позволено да ви посещава. Държат я почти като затворничка. Той възнамерява да ограничи домакинството ѝ. Онази жена Болейн няма да търпи съперничещ двор и съперничеща кралица.

— Ан очаква ли дете?

— Движи се, изпъчила корем, сякаш носи близнаци. Да.

— Тогава Карл Испански трябва да нахлуе тук преди раждането. Ако е син…

— Той никога няма да има син — казва Джефри презрително. — Тюдорите не са като нас. Ето я сестра ми Урсула, с ново момче в люлката, аз — с ново бебе на път. Всяко дете на Тюдорите със сигурност ще бъде мъртвородено. Девата от Кент се закле, че това няма да стане, върху Тюдорите тегне проклятие. Всички го знаят.

— Така ли? — прошепвам.

— Да.