Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Май 1536 г.

Напускам Лондон. Не мога да слушам предположенията и клюките, постоянното преразказване на неприличните подробности от процеса, безкрайното чудене какво ще последва. Дори хората, които мразеха онази жена Болейн, не могат да разберат защо кралят не обяви брака си за невалиден, не обяви дъщеря си Елизабет за незаконородена, и не изостави майката да умре в някой далечен, студен замък.

Някои от тези неща са направени: бракът е анулиран, детето Елизабет — обявено за копеле. И въпреки това жената все още е задържана в Тауър, а подготовката за екзекуция продължава.

Радвам се, че съм далече от града, но не мога да избия от ума си жената в Тауър. В затвореното и запуснато абатство отивам в студения параклис и коленича на каменния под с лице на изток, макар че красивият кръст и сребърната утвар за олтара са отнесени. Откривам, че се моля пред празен олтар за жената, която мразех, чийто пратеник отмъкна свещените ми предмети.

Няма прецедент за екзекуцията на кралица на Англия. Не е възможно една кралица да бъде обезглавена. Никога досега жена не е излизала от Тауър, за да отиде на смърт на малката морава пред параклиса. Не мога да си го представя. Непоносимо ми е да си го представя. И не мога да повярвам, че Хенри Тюдор, принцът, когото познавах, би могъл да се обърне срещу жена, която е обичал така. Той е крал, чиито умения в изисканото ухажване по правилата на рицарската любов са пословични в двора. Той не може да бъде жесток; за Хенри винаги има любов, истинска любов. Не е възможно да иска да осъди съпругата си, майката на детето си, на смърт. Зная, че се обърна срещу собствената си добра кралица, че я отпрати и я пренебрегна. Но да обърнеш гръб на една жена, която не е оправдала очакванията ти и да я пренебрегваш, е различно, напълно различно от това, да се промениш за една нощ и да наредиш смъртта на една любима жена.

Моля се за Ан, но откривам, че мислите ми отново и отново се насочват към краля. Мисля си, че сигурно беснее от ревнива ярост, засрамен от това, което хората говорят за него, опозорен от злобното остроумие на семейство Болейн, чувствайки старостта си, усещайки как младежката привлекателност се стапя под тлъстините по лицето му. Сигурно всеки ден се поглежда в огледалото и вижда как младият, красив принц изчезва зад разплутото лице на стар, смешен крал, как златното дете се превръща в стария Злокобен кърт. Всички обожаваха Хенри, когато беше млад крал; той не може да проумее как неговият двор, съпругата, която издигна от нищото, може да са се обърнали срещу него и — по-лошо — да са му се присмивали като на тлъст стар рогоносец.

Но се оказва, че греша. Докато си мисля за чувствителния човек, който се присвива от срам, гневен, задето е загубил жената, заради която унищожи толкова много, Хенри лекува гордостта си, като ухажва момичето Сиймор. Не се гледа в огледалото и не оплаква младостта си. Всяка вечер поема по реката в баржата си, за да вечеря с нея, а свирачите на лютия свирят безспир. Изпраща ѝ малки подаръци и планира бъдещето им, сякаш са невеста и жених, сгодени през пролетта. Не скърби за младостта си, а се опитва да си я върне; и само няколко дни, след като оръдейният изстрел от Тауър съобщава на цял Лондон, че кралят е извършил едно от най-ужасните престъпления, които човек може да извърши — убил е съпругата си, кралят се жени отново и имаме нова кралица: Джейн.

— Испанският посланик ми каза, че Джейн ще доведе принцесата в двора и ще се погрижи да ѝ бъде оказвана подобаваща почит — казва ми Джефри. Разхождаме се в полята към Хоум Фарм и оглеждаме раззеленяващите се посеви. Някъде сред белите цветчета на глогините от живия плет един кос отправя дръзка песен към света — мелодични ноти, изпълнени с надежда.

— Наистина ли?

Джефри сияе.

— Нашата неприятелка е мъртва, а ние оцеляхме. Лично кралят повика Хенри Фицрой при себе си, взе го в обятията си и каза, че онази жена Болейн щяла да убие него и принцесата, и че той е късметлия, задето още ги има.

— Значи ще повика принцесата?

— Веднага щом Джейн бъде провъзгласена за кралица и събере свитата си. Нашата принцеса ще заживее с новата си майка, кралицата — след броени дни.

Вземам под ръка любимия си син и за миг облягам глава на рамото му.

— Знаеш ли, при живот с такива обрати, съм почти изненадана, че съм все още тук. Много съм изненадана, че всичко се оправя отново.

Той ме потупва по ръката.

— Кой знае? Все още има възможност да видите коронацията на любимата си принцеса.

— Шшт, шшт — казвам, макар че нивята са пусти, само някъде далеч един работник разкопава задръстена канавка. Сега е държава измяна дори да се говори за смъртта на краля. Кромуел всеки ден създава нов закон, за да предпази репутацията на краля.

Чувам звука от копита по пътя и ние се обръщаме назад към къщата. Виждам знамето на Монтагю да се развява над живите плетове, а когато влизаме в двора на конюшнята, той слиза от коня си. Идва бързо към нас двамата, усмихнат, пада на едно коляно за благословията ми, а после се изправя.

— Имам новини от Гринич — казва. — Добри новини.

— Принцесата ще се върне в двора? — предполага Джефри. — Нали казах, че ще стане така?

— Още по-хубаво — казва Монтагю. Обръща се към мен. — Вие сте тази, която канят да се върне в двора — казва той. — Почитаема майко, тук съм, за да донеса покана лично от краля. Изгнанието свърши, вие трябва да се върнете.

Не зная какво да кажа. Поглеждам усмихнатото му лице и се мъча да намеря думи.

— Реставрация?

— Пълна реставрация. Ще бъде както преди. Принцесата в двореца, а вие — до нея.

— Хвала на Бога — възкликва Джефри. — Отново ще ръководите домакинството на принцеса Мери, точно както едно време. Ще бъдете там, където ви е мястото, където е мястото на всички нас, в двора, отново ще разполагате с постове и васални имоти, всички ще разполагаме.

— Да не си затънал в дългове, Джефри? — пита Монтагю с лека, насмешлива усмивка.

— Съмнявам се, че ти би могъл да се изхранваш с един малък имот, като постоянно се съдиш със съседите — казва Джефри раздразнено. — Искам просто да получим отново онова, което ни се полага. Почитаемата ни майка би трябвало да заема видно място в двора, би трябвало всички ние също да сме там. Ние сме Плантагенети, родени сме да управляваме, най-малкото, което можем да направим, е да съветваме владетеля.

— А аз ще се грижа за принцесата — казвам — единственото, което има значение за мен.

— Отново гувернантка на принцесата — Монтагю взема ръката ми и ми се усмихва. — Поздравления.