Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1531 г.

Прибираме се у дома, а аз съм обзета от предчувствие за буря, която ще избухне в мига, в който вратата на спалнята на Мери се затвори зад нас. През целия път до дома, в кралската баржа, докато хората я поздравяваха с възгласи от речния бряг, тя беше спокойна и изпълнена с достойнство. Зае мястото си в задната част на баржата на златния си трон, като обръщаше глава надясно и наляво. Когато лодкарите я поздравяваха, тя вдигаше ръка; когато продавачките на риба на кея в Ламбет крещяха: „Бог да благослови вас, принцесо, и майка ви, кралицата“, тя сведе леко глава, за да покаже, че ги е чула, но да не прояви по друг начин нелоялност към баща си. Държеше се като марионетка на изопнати конци, но в мига, когато се прибираме у дома и вратата се затваря зад нас, тя рухва, сякаш всички конци са прерязани едновременно.

Свлича се на пода, разтърсвана от бурни ридания; невъзможно е да я утеша, невъзможно е да я накарам да замълчи. Очите и носът ѝ текат, дълбоките ѝ хлипове се превръщат в позиви за повръщане, а после тя започва да повръща скръбта си. Донасям леген и я потупвам по гърба, и тя не спира. Разтърсва се от нов напън, но не излиза нищо, освен жлъчка.

— Спрете — казвам. — Престанете с това, Мери, спрете.

През целия си живот до този момент тя не е проявявала неподчинение към мен, но виждам, че не може да спре; сякаш раздялата на родителите ѝ я е разкъсала. Тя се дави, кашля и хълца още известно време, сякаш ще изплюе дробовете си, сърцето си.

— Спрете, Мери — казвам. — Спрете да плачете.

Не вярвам, че изобщо може да ме чуе. Тя изпразва себе си, сякаш е предател, когото изкормват, дави се със сълзите си, с жлъчката, или слузта, и воплите ѝ продължават.

Издърпвам я, вдигам я от пода и я увивам в шалове, така стегнато, сякаш повивам бебе. Искам да се чувства прегърната, макар че майка ѝ не може да я прегърне, макар че баща ѝ я е оставил да падне. Стягам шаловете около надигащия се в напъни за повръщане корем, тя извръща глава от мен и се мъчи да си поеме дъх, докато затягам плата около тялото ѝ и я увивам плътно. Слагам я да легне по гръб на пода, като я държа за слабите рамене, и устата ѝ все така се отваря широко в неудържими ридания, скръбта все така я разкъсва. Люлея я като повито бебе, бърша сълзите, които се леят от зачервените ѝ, подути очи, бърша носа ѝ, попивам слюнката, която се стича от устата ѝ.

— Тихо — казвам нежно. — Тихо. Тихо, малка Мери, тихо.

Навън притъмнява и хлиповете ѝ стават по-тихи; тя си поема дъх, после надава тихо, скръбно хълцане, а после пак си поема дъх. Полагам ръка върху челото ѝ, което изгаря от топлина, и си мисля, че двамата заедно едва не убиха единственото си дете. През цялата тази дълга нощ, докато Мери заспива, изтощена от плач, а после се събужда и отново се разплаква, сякаш не може да повярва, че баща ѝ е изоставил майка ѝ и двамата са изоставили нея, забравям, че Катерина е права, че изпълнява Божията воля, че се е заклела да бъде кралица на Англия и че Бог я е призовал на този пост, както призовава онези, които обича. Забравям, че моята скъпа Мери е принцеса и не трябва никога да отхвърля името си, че Бог я е призовал, и че би било грях да се отрече от трона си, както би било грях да се отрече от живота си. Просто си мисля, че това дете, това петнайсетгодишно момиче, плаща ужасна цена за битката на родителите си; и би било по-добре за нея, както беше по-добре за мен, да се откаже напълно от кралското име и кралските претенции.

Дворът се разцепва и се разделя, като страна, която се готви за война. Някои са поканени на кралската обиколка из ловните имения на Англия, препускат по цял ден и се веселят по цяла нощ. Други остават с кралицата в Мор, където тя поддържа хубаво домакинство и голям двор. Мнозина се измъкват, за да отидат в собствените си къщи и земи и се молят да не бъдат принудени да избират на краля ли да служат, или на кралицата.

Монтагю пътува с краля, мястото му е до него, но продължава да е предан на кралицата. Джефри си отива у дома в Съсекс, при съпругата си в Лордингтън, която ражда първото им дете. Кръщават го Артур, на брата, когото Джефри обичаше най-много. Джефри веднага ми пише, за да помоли за издръжка за невръстния си син. Той е млад човек, не умее да задържа пари, и аз се засмивам при мисълта за достойното му за истински лорд разточителство. Той е твърде щедър към приятелите си и поддържа твърде охолно домакинство. Зная, че би трябвало да му откажа; но не мога. Освен това той дари семейството с още едно момче, а това е безценен подарък.

Оставам с принцеса Мери в двореца Ричмънд. Тя все още се надява да ѝ позволят да се присъедини към майка си, пише внимателни, любящи писма на баща си, получава само от време на време набързо надраскани отговори.

Предполагам, че пристига съобщение от него, когато виждам от прозореца на приемната ѝ половин дузина ездачи на пътя отдолу, които се насочват към двореца, завиват и влизат през големите порти. Чакам пред вратата на приемната да донесат писмото. Ще го занеса на самата принцеса, когато се върне от личния си параклис. Установявам, че вече се страхувам какви новини ще прочете.

Но се оказва, че това не е кралски пратеник, а старият Том Дарси, който се качва бавно по стълбите, държейки се за кръста, докато ме вижда да чакам, и тогава се изправя и се покланя.

— Ваша светлост! — възкликвам, изненадана.

— Маргарет Поул, графиньо! — отвръща той, и протяга ръце към мен, за да го целуна по бузата. — Изглеждате добре.

— Добре съм — казвам.

Той хвърля поглед към затворената врата на приемната и повдига посивяла вежда.

— Не особено добре — казвам кратко.

— Както и да е, вие сте тази, която дойдох да видя — казва той.

Повеждам го към собствените си покои. Дамите ми са с принцесата в параклиса, така че сме съвсем сами в красивата, слънчева стая.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — питам. — Или за ядене?

Той поклаща глава.

— Надявам се да дойда и да си отида незабелязан — казва. — Ако някой ви попита защо съм бил тук, можете да кажете, че съм се отбил на път към Лондон да поднеса почитанията си на принцесата, но съм си отишъл, без да се видя с нея, защото тя е била…

— Тя не е добре — казвам.

— Болна?

— Меланхолия.

Той кимва.

— Нищо чудно. Дойдох да ви видя във връзка с майка ѝ, кралицата, и заради нея, бедната млада жена.

Чакам.

— На следващата сесия на парламента, след Коледа, ще се опитат да внесат въпроса за брака на краля за обсъждане тук, в Англия, далече от папата. Ще поискат парламентът да подкрепи това.

Лорд Дарси вижда лекото ми кимване.

— Възнамеряват да анулират брака и да обезнаследят принцесата — казва Дарси тихо. — Казах на Норфолк, че не мога да стоя безучастно и да гледам как това се случва. Той ми каза да си държа старата уста затворена. Имам нужда към мен да се присъединят други, ако се противопоставя открито — поглежда ме. — Джефри ще говори ли с мен? А Монтагю?

Забелязвам, че въртя пръстените на пръстите си, но Дарси улавя ръцете ми в хватката си и ме държи неподвижно.

— Нуждая се от подкрепата ви — казва той.

— Съжалявам — казвам накрая. — Прав сте, зная това, синовете ми го знаят. Но не смея да им позволя да проговорят открито.

— Кралят иска да узурпира правата на Църквата — предупреждава ме Том. — Ще узурпира правата на Църквата само за да може сам да си даде позволение да изостави една безукорна съпруга и да обезнаследи едно невинно дете.

— Зная! — избухвам. — Зная! Но не смеем да му се опълчим. Все още не!

— Кога? — пита той кратко.

— Когато бъдем принудени — казвам. — Когато безусловно се налага да го сторим. В последния момент. Не и по-рано. Може кралят да се вразуми, може нещо да се промени, може папата да отсъди ясно и категорично, може императорът да дойде, може да успеем да се справим с това, без да бъдем сметнати за врагове на най-могъщия човек в Англия, може би най-могъщия човек в света.

Дарси е слушал много внимателно, а сега кимва и обгръща с ръка раменете ми, сякаш все още съм момиче, а той е красив млад лорд от Севера.

— Ах, лейди Маргарет, скъпа моя, вие се страхувате — казва той кротко.

Кимвам.

— Да. Съжалявам. Не мога да овладея страха си. Страхувам се за момчетата си. Не мога да рискувам да отидат в Тауър. Не и те. Не и те — вглеждам се в старото му лице, търсейки разбиране. — Брат ми… — прошепвам. — Братовчед ми…

— Той не може да обвини в държавна измяна всички ни — казва Том упорито. — Ако се държим заедно. Не може да обвини всички ни.

Стоим мълчаливо за миг, а после той ме пуска, пъха ръка в жакета си и изважда красиво избродирана емблема, от онези, които един рицар би забол на яката си, преди да влезе в битка. Изобразява петте рани на Христа. Две ръце с кървящи длани, две стъпала, прободени и окървавени, кървящо сърце с тънка червена бродерия, а после, като ореол над всичко, една бяла роза. Внимателно я слага в ръката ми.

— Прекрасно е!

Запленена съм от красивата изработка и съм удивена от образите, които свързват страданията на Христа с розата на моята династия.

— Поръчах да ги избродират, когато подготвях поход срещу маврите — каза той. — Помните ли? Преди години. Нашият кръстоносен поход. Мисията се провали, но запазих емблемите. Поръчах да направят тази с розата на вашия дом заради братовчед ви, който яздеше с мен.

Пъхам я в джоба на роклята си.

— Признателна съм ви. Ще я сложа при броеницата си и ще се моля над нея.

— А аз ще се моля никога да не се наложи да я разпращам като призив за война — казва той мрачно. — Последния път, когато я раздадох на войниците си, бяхме дали клетва да умрем, за да защитим Църквата от неверниците. Дай Боже никога да не се налага да се защитаваме от ерес тук.

Лорд Дарси не е единственият ни посетител в двореца Ричмънд, докато горещото време продължава и дворът на краля се държи надалеч от собствената му столица. Елизабет, моята сродница, херцогинята на Норфолк, съпругата на Томас Хауард, идва да ни посети, носи дивеч като подарък, и много клюки.

Поднася почитанията си на принцесата, а после идва в личните ми покои. Дамите ѝ седят с моите на разстояние, тя моли две от тях да попеят. След като сме предпазени от наблюдение, а тихите ни гласове — удавени от музиката, тя ми казва:

— Блудницата Болейн е уредила брака на собствената ми дъщеря.

— Не! — възкликвам.

Тя кимва, старателно съхранявайки безстрастното си изражение.

— Тя заповядва на краля, той заповядва на съпруга ми, и никой изобщо не се допитва до мен. На практика, тя се разпорежда с мен, с мен: една Стафорд по рождение. Почакайте да чуете избора ѝ.

Покорно чакам.

— Дъщеря ми Мери трябва да се омъжи за незаконния син на краля.

— Хенри Фицрой? — питам слисано.

— Да. Милорд е във възторг, разбира се. Храни големи надежди. Не бих позволила моята Мери да бъде замесена в това за нищо на света. Следващия път, когато видите кралицата, кажете ѝ, че никога не съм се поколебавала в обичта и предаността си към нея. Годежът изобщо не е мое дело. В моите очи това е позор.

— Замесена в какво? — питам предпазливо.

— Казвам ви какво ще се случи според мен — изрича тя с бърз, ожесточен шепот. — Мисля, че кралят ще напусне кралицата, каквото и да говори този или онзи, ще я изпрати в манастир и ще се обяви за неженен.

Седя много неподвижно, сякаш някой ми съобщава за появата на нова чума на прага ми.

— Мисля, че той ще се отрече от принцесата, ще каже, че е незаконородена.

— Не — прошепвам.

— Така мисля. Мисля, че той ще се ожени за онази жена Болейн, и ако тя му роди син, той ще обяви това момче за свой наследник.

— Бракът няма да бъде валиден — казвам тихо, уповавайки се на единственото нещо, което знам.

— Естествено. Ще бъде сключен в ада, противно на Божията воля! Но кой в Англия ще каже това на краля? Вие ще го сторите ли?

Преглъщам. Никой няма да му го каже. Всеки знае какво стана с Реджиналд, когато той просто съобщи мнението на учените от френските университети.

— Той ще обезнаследи принцесата — казва тя. — Да му прости Господ. Но ако кралят не успее да се сдобие със син от онази жена Болейн, има в резерв Фицрой и ще го направи свой наследник.

— Момчето на Беси Блаунт? На мястото на нашата принцеса? — Опитвам се да говоря пренебрежително, но откривам, че е твърде лесно да ѝ повярвам.

— Той е херцог на Ричмънд и Съмърсет — напомня ми тя. — Военачалник на Севера, генерал-губернатор на Ирландия. Кралят му е дал толкова важни титли, така че защо не и Принц на Уелс сред всички други?

Знам, че това беше старият план на кардинала. Надявах се да се е провалил заедно с него.

— Никой не би подкрепил такова нещо — казвам. — Никой не би допуснал един законен наследник да бъде заместен с незаконороден.

— Кой би се противопоставил? — пита настойчиво тя. — На никого няма да му хареса, но кой ще има куража да се надигне срещу това?

Затварям очи за момент и поклащам глава. Знам, че е редно да бъдем ние. Ако някой го стори, ще трябва да бъдем ние.

— Аз ще ви кажа кой ще се вдигне, ако вие ги поведете — изрича тя с тих, пламенен шепот. — Обикновените хора и всички, готови да хванат меч по заповед на папата, всеки, който би последвал испанците, когато нахлуят в подкрепа на своята принцеса, всеки, който обича кралицата и подкрепя принцесата, и всеки Плантагенет, който се е раждал някога. Това означава почти всички хора в Англия.

Протягам ръка.

— Ваша светлост, знаете, че не мога да водя този разговор в дома на принцесата. Заради нея, а и заради себе си, нямам право да слушам такива думи.

Тя кимва:

— Но това е истината.

— Но защо онази жена Болейн би искала такъв брак? — питам я любопитно. — Вашата дъщеря Мери носи голяма зестра, а баща ѝ владее обширни земи в Англия — и всичките си арендатори. Защо онази жена Болейн би дала такава власт на Хенри Фицрой?

Херцогинята кимва.

— По-добре е за нея, отколкото другият му избор — казва. — Тя не може да понесе женитбата му с принцеса Мери. Непоносимо ѝ е да види принцесата като наследница.

— Това никога не би се случило — казвам безцеремонно.

— Кой би го спрял? — предизвиква ме тя.

Ръката ми се прокрадва към джоба ми, където държа броеницата си и емблемата на Том Дарси с петте рани на Христа под бялата роза на моя род. Дали Том Дарси би спрял това? Дали бихме се присъединили към него? Дали съм готова да избродирам този знак върху яката на сина си и да го изпратя да се бие за принцесата?

— Както и да е — заключава тя. — Дойдох да ви кажа, че не забравям обичта и предаността си към кралицата. Ако я видите, кажете ѝ, че бих направила всичко, ще направя всичко, каквото мога. Говоря с испанския посланик, говоря със сродниците си.

— Не мога да бъда част от това. Не събирам нейни поддръжници.

— Е, а би трябвало — казва безцеремонно херцогинята.