Проклятието на краля

Пенсхърст Плейс, Кент Юни 1519 г.

Кралят засвидетелства почит на моя братовчед Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, с още едно гостуване в Пенсхърст Плейс, и братовчедът Едуард ме умолява да дойда, да доведа новобрачните, и да му помогна да забавлява краля. Това е забележителен миг за братовчед ми, но още по-забележителен за дъщеря ми, Урсула, която установява, че както ѝ обещах, бракът с малкия Хенри Стафорд носи облаги. Тя стои до свекърва си, херцогиня Елинор, за да посрещне краля на Англия и неговата свита, и всички ми казват, че един ден тя ще бъде най-възхитителната херцогиня.

Очаквам великолепно зрелище, но въпреки това оставам удивена от разточителното гостоприемство на братовчед си. Всеки ден има лов, развлечения и пикник в гората. Организират се живи картини, а един ден — борба на кучета с бик, бой между кучета, и борба между мечки и кучета — звярът е внушителен и боят продължава три часа. Херцогът е подготвил танците с костюми и маски, които кралят обича, поръчал е и музика и представления. Има сатирични пиеси, които осмиват амбицията на Карл, краля на Кастилия, който току-що е прахосал цяло състояние, за да си откупи титлата „Император на Свещената Римска империя“. Нашият крал Хенри, който се надяваше на титлата за себе си, се смее толкова силно, че едва не се разплаква, когато пиесата обвинява Карл в алчност и арогантност. Кралицата слуша оскърбленията към племенника си с търпелива усмивка, сякаш това няма абсолютно нищо общо с нея.

В някои сутрини ни разбужда хор, който пее под прозорците ни, в друг ден пък от езерото ни викат лодкари, и ние се разхождаме с гребни лодки, на които свирят музиканти, а после се събираме за пищна регата. Кралят печели състезанието, проправяйки си упорито път през водата, с лице, почервеняло от усилието, с мускули, изпъкващи под фината ленена риза, точно както побеждава на карти, на тенис, на конни надбягвания, на борба, и, разбира се, на големия турнир, който братовчед ми, херцогът, урежда за развлечение на двора и за да покаже уменията и храбростта на краля и неговите приятели. Всичко е замислено, за да достави удоволствие на краля, нито миг от деня не минава без някоя нова екстравагантност, а Хенри се наслаждава на всичко това — победител във всяка игра, с цяла глава по-висок от всеки мъж, безспорно красив, наподобяващ изваяна статуя на принц, с навита на букли коса, с широка усмивка, с тяло на млад бог.

— Похарчи цяло състояние, за да осигуриш на краля най-хубавото гостуване през годината — отбелязвам пред братовчед си. — Това е твоето кралство.

— По една случайност разполагам с цяло състояние — отвръща той небрежно. — А това наистина е моето кралство.

— Успя да убедиш краля, че това е най-красивият и добре поддържан дом в Англия.

Той се усмихва.

— Говориш така, сякаш това не е триумф. За мен, за дома ми, за името ми. Също и за дъщеря ти, която ще наследи всичко това.

— Просто работата е там, че още от детските си години кралят не умее да се възхити на нещо, без да го пожелае за себе си. Не е склонен към радост, лишена от интерес.

Братовчед ми ме взема под ръка и ме повежда покрай топлите градински стени от пясъчник към мишените за стрелба с лък, където чуваме как дворът коментира с възклицания състезанието, и изблиците на аплодисменти при добър изстрел.

— Мило е от твоя страна, че ме предупреждаваш, братовчедке Маргарет, но не ми е нужно предупреждение. Никога не забравям, че бащата на този крал нямаше нищо, че дойде в Англия почти само с дрехите на гърба си. Всеки път, когато синът му види земевладелец като теб или мен, чиито права датират още от времето на норманския херцог Уилям, или дори от по-рано, той усеща как лека завист загризва сърцето му, изпитва лека тръпка на страх, че не притежава достатъчно, че не представлява достатъчно. Той не е отгледан като нас сред хора, съзнаващи, че са сред най-видните личности в Англия. Не е като теб и мен, роден знатен, възпитан като принц, на сигурно място в най-великолепните сгради на Англия, откъдето погледът се рее над обширни земи. Хенри е роден като син на претендент. Мисля, че винаги ще се чувства нестабилен на такъв нов трон.

Притискам ръката му.

— Внимавайте, братовчеде — съветвам го. — За никого, особено за онези от нас, които някога владееха този трон, не е безопасно да говори за Тюдорите като за новодошли. Никой от нас не беше отгледан от баща си.

Бащата на херцога беше екзекутиран за държавна измяна срещу крал Ричард, моят — за държавна измяна срещу крал Едуард. Навярно измяната тече във вените ни заедно с кралската кръв и ще е благоразумно да се погрижим никой да не си спомня за това.

— О, не е вежливо да говоря така — признава той. — Вярно е, разбира се. Но не е вежливо от моя страна, като домакин. Но мисля, че му показах това, което исках да види. Той видя как живее един велик лорд на Англия. Не язди коня си по стълбите като дете, не замерва с яйца арендаторите си, не се прави на глупак и не си пилее времето по цял ден, не обещава любов на момичета по кръчмите и не изпраща знатни любовници на тайно място да родят дете, сякаш се срамува от мръсни дела.

Не мога да оспоря това.

— Той е непоследователен. Винаги е бил такъв.

— Вулгарен — промърморва херцогът под нос.

Наближаваме придворните, хората се обръщат и ни се покланят ниско, отдръпвайки се назад, за да видим краля, който тъкмо се готви да опъне лъка. Хенри прилича на красиво изваяна статуя на стрелец с лък, изправен, леко изнесъл назад тежестта на стройното си тяло с елегантни очертания — от къдравата ръждивочервена коса до изпънатия напред крак. Спираме във вежливо мълчание, докато негова светлост огъва тежкия дълъг лък, опъва назад тетивата, прицелва се внимателно и пуска леко стрелата.

Тя полита през въздуха и се забива в централния кръг на мишената, не точно в средата, но точно на ръба, близо — не съвършен изстрел, но почти. Всички избухват във въодушевени аплодисменти; кралицата се усмихва и взема малка златна верижка, готова да я поднесе като награда на съпруга си.

Хенри се обръща към братовчед ми:

— Бихте ли могли да се справите по-добре? — изкрещява той тържествуващо. — Би ли могъл някой да се справи по-добре?

Сграбчвам ръката на херцога, преди той да успее да пристъпи напред и да вземе лък и стрела.

— Напълно съм сигурна, че не може — казвам, а херцогът се усмихва и допълва:

— Съмнявам се, че някой може да надмине негова светлост в стрелбата.

Хенри надава лек, ликуващ смях, а после коленичи пред кралицата, вдига поглед към нея и се усмихва широко и лъчезарно, докато тя се навежда да сложи на врата му златната верижка, предназначена за победителя. Целува го по устата, а той вдига ръце и нежно улавя лицето ѝ за миг, сякаш е влюбен в нея, или най-малкото влюбен в картината, която представляват: младият, красив мъж на едно коляно пред съпругата си, с гъста медна коса, която се къдри под ласката ѝ.

Същата вечер има жива дворцова пиеса, представена по новия начин: актьорите се появяват предрешени, изиграват една сцена, а после канят членовете на двора да танцуват с тях. Кралят носи маска на лицето си и голяма шапка, но всички го разпознават веднага по високия му ръст, и по почтителното държание на актьорите около него. Той е възхитен, когато всички се преструваме, че го мислим за непознат и сме удивени колко грациозно танцува и колко е обаятелен. Когато актьорите се смесват с придворните, всички придворни дами започват да пърхат възбудено, когато той се приближава до тях. Той избира да танцува с Елизабет Кару. Сега, когато Беси отсъства, има шанс за друго хубаво момиче, което държи повече на подаръците, отколкото на доброто си име.

Стоя зад стола на кралицата, когато забелязвам лека суматоха в края на голямата зала, през маранята от топлината на огъня в централното огнище, което херцогът гордо запали тук, в голямата си зала в Пенсхърст, спазвайки старите порядки. Някой разговаря оживено с един от хората на кардинал Улзи, а после съобщението е предадено от човек на човек надолу по протежение на залата, докато стига до правника Томас Мор, който се навежда над тлъстото червено рамо и шепне нещо в ухото на кардинала.

— Нещо се е случило — казвам тихо на кралицата.

— Разберете какво — отвръща тя. Отстъпвам назад от стола ѝ в сенките на залата и тръгвам — но не към кардинала, който е останал на мястото си и е запазил любезната си усмивка, отмервайки с крак ритъма на танца, сякаш не е чул нищо, а излизам от голямата зала и прекосявам вътрешния двор, където конярят държи коня на пратеника, от чиито ноздри излиза пара, а друг сваля потното седло.

— Изглежда сгорещен — отбелязвам, минавайки край тях, сякаш съм се запътила за другаде.

Двамата ми се покланят ниско.

— Почти е окуцял — оплаква се едното момче. — Не бих яздил такъв красавец толкова дълго и толкова надалече.

Поколебавам се и потупвам влажната шия на коня.

— Горкият. Отдалече ли идва?

— От Лондон — казва конярят. — Но пратеникът е по-зле — яздил е чак от Есекс.

— Това е далече — съгласявам се. — Значи е заради краля.

— Да. Но си струва усилието. Каза, че ще получи най-малко една златна монета от шест шилинга и осем пенса.

Засмивам се.

— Е, ще трябва да възнаградите и бедния кон — казвам, и бавно отминавам.

Обръщам се веднага щом вече не могат да ме видят, и тръгвам през малкия вътрешен двор отстрани на голямата зала, като влизам през страничната врата, кимвайки на стражите. Откривам Томас Мор в дъното на залата да гледа танцуващите. Усмихва се и ми се покланя.

— Значи Беси Блаунт има момче — искам да се уверя.

Той не е живял достатъчно дълго в двора, за да се научи да премрежва честните си кафяви очи.

— Ваша светлост… не мога да кажа — изрича със запъване.

Усмихвам му се.

— Не е нужно да го правите — отвръщам. — Всъщност не сте го и казали — и се връщам на мястото си до кралицата, преди някой да забележи отсъствието ми.

— Новини от Беси Блаунт — казвам ѝ. — Запазете самообладание, ваша светлост.

Тя се усмихва и се надвесва напред да плесне ръце с моите в такт с музиката, докато кралят пристъпва в центъра на кръга, слага ръце на хълбоците си, и започва да танцува бърза жига, потропвайки с крака по пода.

— Кажете ми — изрича тя сред одобрителните викове.

— Сигурно е родила момче — казвам. — Пратеникът разчиташе на възнаграждение. Кралят би платил само ако новината е за момче. А човекът на Улзи, Томас Мор, не го отрече. От този човек никога няма да стане придворен, изобщо не умее да лъже.

Принудената ѝ усмивка не трепва дори за миг. Хенри се завърта буйно сред взрива от аплодисменти, който приветства края на танца му, и вижда как съпругата му скача на крака от възторг пред изпълнението му. Покланя ѝ се и извежда в кръга ново момиче.

Катерина сяда отново.

— Момче — казва тя с равен тон. — Хенри има жив син.